Секси!

Винаги, след кратък пробег през историческата перспектива на понятието "секси", съм изумен от степента, в която привличането между половете зависи от модата. Мода в смисъла на някакво сечение между религия, социология, история, география, климат, капризи и прочее параметри на антропологията. За да напусна бързо областта на високата ерудиция (от която мога да си позволя да се отвращавам) ще го кажа така: през вековете мъжете и жените са били привличани от различни, често парадоксално различни физически и психологически черти на противоположния пол. И далеч не само на противоположния – култа към алтернативните варианти е достатъчно древен, но за това друг път. От първите палеолитни скулптури на Богинята Майка (или На-Пе-Шо-Сестра-Му-Дет’-Я-Разцепих), до Рубенсовите грации и през (меко казано) добре охранения африкански и близкоизточен елит, това пищно заклинание срещу глада продължава да е "секси". На другия полюс е аристократичния вампиризъм, древен като света, същият този, който днес ни ръчка от всеки квант на реалността и всеки бит на виртуалността. Прехранените и недохранените сапиенси си поделиха света. В основата на понятието "секси" цъфна грижливо култивирана шизофрения – дебелаци, които копнеят да се вталят и живи скелети, които мечтаят да се угоят. А щастието продължава да си минава по друга улица.

Имам чувството, че напоследък да си "секси", в който и да е от вариантите между полюсите, не е много секси. Защото не е cool enough. Защото не е достатъчно виртуално, политически коректно, не е демократично - тъй де - колко секси може да е захранения в потребителската копаня добитък? Колко да си секси, когато не можеш да изхраниш децата си? Колко да си секси на фона на лъскавия гламур, вездесъщ и повсеместен, като пърхота по сивото кече на клошар? Какви са шансовете да се справиш с пайетите върху имиджа, след като не успяваш да тропосаш дори кръпките по егото? Да не говорим за глобално сметените под килима парцали на безсмъртната душа.

Накамарени една връз друга идентичности, вматрьошени, загърбени, забравени, седят и чакат - всяка една и всички заедно - в мрака на сънищата величествения корпус на Титаник. И къде сред този екшън, сред излъсканите със специални ефекти отломки е сексуалността? Къде е онова горчиво, тръпчиво, фиркано "секси", което отказва категорично да се подчини на формулировка и взривява уравненията? Когато дядо Фройд завъртя вселената около оная работа, да си "секси" стана всеобща повинност. И това не беше толкова лошо - след всички провали, може би суетата щеше да спаси света. Не би. Въпросната повинност се сведе до задължението да си фрустриран, депресиран, контролирано шизофреничен, енигматичен, аристократично алиениран от образа на мазния докер и очилатата интелектуалка в обятията му. Да не е ясно тя ли си или той, да не си наясно тя ли си, или той, да е банално да си само тя и само той, да се рееш из нюансите на сивото "То". Това ли е секси? Напоследък едно неприлично младо девойче (което някак се изхитряваше да е трепач, въпреки младостта) ми заяви, че депресията вече не е секси. Секси са паник-атаките!

И така, да си секси, не е секси. Това е една особена такава хава. Явно да излъчваш или приемаш на вълните на радио "Секси", отклонява човека от основните му функции – производство и потребление. Всъщност сексуалността е чудесен мотив и не по-лош стимул, особено в нейния вариант на виртуално изобилие и физическо лишение. И в случая не става дума за някаква религиозна сублимация или прочее ингредиент на мистичния бульон, който се плацика в главите на New age поколението. Накратко: физическото недонождане и виртуалното преонождане са ротора и статора на съвременното общество. И нямат нищо общо с брахмачария, тантра и други прекрасни тинтири-минтири практики, които разтягат до субективна безкрайност хващането на Божия шлифер.

Днес секси е добре лъснатия аватар и инвестицията в дрешки, фитнес, клубни карти и хранителни добавки. Евангелието по Фройд продължава да решава много проблеми, които никога не са съществували преди написването му. Данъка "обществено мнение" се разплоди и добави към личния фиск ангария в социалните мрежи, закрепостяване в потребителската кошница и неистов юруш в еничарския корпус на демократичния интернационал. За да си секси, трябва да си на правилната страна на историята. А ние "вода газим, жадни ходим" и се гърчим пред дилемата - брутален виртуален секс или опакована в презерватив романтика. Сигурно щеше да е тъжно, ако не беше толкова смешно.

Секси е здравото, чистото (добре изкъпаното), усмихнатото, гладното. Онова дето не можеш да го фалшифицираш, симулираш, купиш и продадеш. Секси е умното. Онова, което с усмивка казва да или не и с усмивка приема да-то, и не-то. Онова, дето прозира отвъд ефимерните фитнес пропорции на скудоумните крави и бици. Дето има въображение да превърне баналната копулация в приключение, в терапия, в риуал. Онова, което умее да изгуби ума си и в криво-ляво събраните после парчета, пак да намери себе си. Секси е способността да генерираш и споделяш радост. Желанието без скрупули, сметки, планове и перспективи. Поривите, които спират времето и вкарват живота в сляп коловоз, далеч от излъсканите релси на експресите.

Опитите да се имитира ерекция и женски оргазъм продължават от векове, въпреки отчайващата безрезултатност. Ерекцията и женския оргазъм са като стъпките по водата, като задното салто на Лазар, като виното в каните на Кана Галилейска. От онези неща, дето ги чакаш, надяваш се, а те престават да се случват, когато престанеш да благодариш за тях. Малки чудеса, като изгрева, детския смях, дъжда и хляба. Аз не знам какво е "секси", както не знам и какво е "любов". Просто защото са категории дотолкова субективни, дотолкова девалвирали са самите думички, смислите с които ги товарим са толкова много, че отдавна са изгубили всякакъв смисъл. Но знам какво значи "нежност". И знам, че това е единствения начин да влезеш под кожата на някой - за миг, за ден, за цял живот. За да прогониш злите духове, да оближеш раните, да отпушиш затлачения извор на радостта. Не знам дали това е "секси". Но гледам да не забравям, че "човек е отговорен завинаги и за всичко, което е опитомил".

Спунк 3

Спускането в сутерена на нашата сграда се оказва сложна работа. Когато в началото на миналия век Макс Планк направи първите крачки - съвсем на тъмно и опипом - толкова се стресна, че до края на живота си не припари повече там. Айнщайн влезе с ритник и (поне на пръв поглед) освети завинаги първото ниво на подземието. Няма да навлизам в подробностите на теорията на относителността, нито на специалната, нито на общата. Бях на 13 години, когато дядо ми Васил ме вкара (също с ритник) там, от където бяха избягали с див световъртеж и пълна дезориентация стотици бляскави умове. Понеже не бях запознат с въпросния факт, приех това ниво на реалност по най-простия начин и съвсем естествено. Като нещо очевидно. Когато стане въпрос за това, какво разбирам от порядките на този етаж, винаги се чудя кой, и какво не разбира. В една вселена, в която всичко се намира в движение, единственото състояние на покой е точката в която се намира наблюдателя - ти, той, тя... Без никаква възможност за ние, вие, те. В центъра на субективната реалност е различна за всеки от нас координатна система. Всичко, което се движи спрямо тази точка, се намира в различно от твоето време и пространство. И колкото по-голяма е скоростта му спрямо центъра (където си единствено и само ти), толкова по-драстична е въпросната разлика. От там и етикета "относителност", лепнат от гениалния хахо Алберт, от там и името което ще приемем за това първо ниво на сутерена.
Разбира се, тук в дядовата ръкавичка, цялата тази абракадабра изглежда безсмислена. В рамките на Слънчевата система, единствено Меркурий се гъзурчи на нютоновите формули, а при скоростите, които са ни достъпни, трябва да преброим бая цифрички след десетичната запетая по дисплея на хронометъра. За подробности (достатъчно научни и пределно популярни) - книгите на Стивън Хокинг и Брайън Грийн. Спокойно, там няма математика. Няма да има и тук. Няма нужда от подробности - те за изкушения са ненужни, а за останалите - излишни. Тук ще си говорим за дърветата, зад които не виждаме гората. И не защото сме кьорави или тъпи. А защото никой не ни е научил как.
Основните въпроси в нашето кьоше на цивилизацията са "какво" и "защо". А там, на изток от рая, питат "как". Не само питат, но и отговарят. С прости думи, без емоции - обикновени книжки с инструкции. Цялата източна философия, в древния ѝ вариант, в първоизточниците, е написана като user manual. И при индийците е така, и при китайците. Проблемът е, че за тези две хиляди и петстотин години, от как гърците почнаха да дълбаят руслото на западното мислене в главите ни, ние изгубихме способността да възприемаме реалността непосредствено. За да забележим нещо, трябва да бъдем преведени (някак сами или от някого) през целия лабиринт от красиви, мъдри и прочее гранясали от вековен смисъл словеса. Които те заравят в блато от софистика, реторика, метафоричност, назидателност и духовност. А простото "как", увисва в буркана с формалин, в който кастрата съзерцава миналото си. Дори на изток, в технологията, която трябва да осъществи пълно възприемане на реалността, се използват хитринки. Коани, десакрализация, вулгаризация, парадокси, секс изваден от контекста на размножаването, желанието и нагона, довеждане на словесното русло на мисълта до абсурда, екстремно физическо изтощение... Природата на Буда е в кравешкото лайно на пътя, аскетизма превръща жлезите с вътрешна секреция в прецизен и послушен инструмент, сетивния глад те води право по вертикала в центъра на вселената. Как се прави? Просто. С 24/7 правене.
Няма да ви занимавам нито с изброяване на практики, нито с конкретна такава. Която (не е ли очевидно!), е по-добра от всички останали. Най-лесния начин да разплискаш мистичния бульон в главата си (хипи простотиите, new age...) е да почнеш да каращисваш. Туй от Дао, онуй от Кастанеда, малко Карма от тук, от там и всичкото тропосано върху изветряло християнство. Когато споделям личен опит, то ще е най-много пример и никога универсална рецепта. Защото никой, на нищо не може да ви научи. Максимума, който някой може да направи за някого, е да му помогне да се научи сам.
В моя живот, се случи така, че три книги (сред стотиците подобни, които две десетилетия вече не чета) бяха компаса, който ме преведе през словесната джунгла и продължава да ме води в мълчанието отвъд нея. "Йога-сутра" на Патанджали, "Дао-дъ дзин" на Лао-дзъ и "И-дзин", приписван не като авторство, но като обработка на Конфуций. И трите се свързват с конкретна традиция (йога, даоизъм, конфуцианство), и трите са 100% над-религиозни, и трите са първоизточници. Страниците коментари върху тях хилядократно надхвърлят скромния обем на оригиналите. В някои случаи (лично при мен - Вивекананда, Ернст Ууд, Ричард Вилхелм...), те помагат да се пребориш с почти непостижимите език, простота и технологичност на древния текст. В огромното мнозинство от случаите обаче, се стига до пълна мистификация (независимо от благите намерения на автора), или до банална спекулация. "Бхагавад-гита" влезе доволно рано в живота ми. След като Прабхупада я превърна в сакъз за малоумни (и сигурен източник на доходи), скомината ме лиши напълно от нея. Което първоизточника със сигурност не заслужава.
Дали списъка от книжници по-горе гарантира на някого, че ще подкара колелото? Не. Колело се подкарва с падане, ставане и падане, и ставане... Но вършат работа когато помагаш на някого да не си счупи главата докато се учи. И намалява риска да счупиш своята. И за толкоз благодаря.
Да се върнем при нивата в мазето на нашата сграда. На етаж "относителност" си има ясни закони. Научните инструменти работят, логиката пращи по шевовете, но интуицията - криво-ляво - се справя. По-надолу обаче (винаги има по-надолу), става наистина страшно и смешно, и страшно смешно. Когато Бор, Хайзенберг, Дирак и сие почнаха да копаят, и законите, и логиката, и дори интуицията се оказаха безсилни. Нивото на квантовата реалност изправи човека пред пълната невъзможност да докаже или да си представи дереждето там, вътре. Един цитат от "Елегантната вселена" на Брайън Грийн: „Съвременната науката стигна до извода, че света се състои от добре подредено нищо. А още преди 2500 години, древните индуси са го описвали точно по този начин". Когато гледаш филма, направен по книгата (шаренко и раздвиженко, като за мунтафони, дето няма да я прочетат), истински те смайват интервютата с учените, които размахват кирки в шахтата на квантовата механика. Пичовете с мъка излизат от мистичен транс (не бъркайте "мистика" с "мистификация"), за да споделят (не твърде членоразделно) конкретен факт от научната си дейност. Хора, яко вкопчени в Господния шлифер, които нито знаят как, нито искат да го пуснат. Хора, които кротко казват "не знам", дори когато имат някакъв отговор. Защото знаят, че той, отговора, си е техен и един от многото възможни, защото не могат да го докажат, не могат да го облекат в думи, а математиката се губи в лабиринт от хипотези.
Пътят надолу се оказва толкова дълъг, че в асансьора няма копче за натам. Нито ще изпадам в терминология, нито ще ви водя из просторите на Шунията ("Сю-конг" на китайски, нещо като "пустота" на български) - всеки може да го направи единствено сам, а възможността е на крачка разстояние за всеки от нас. Когато бях малък, мисълта за вечност и безкрайност ме изпълваше с някакъв тръпчив ужас, като предчувствие за празник, след който делника ще е още по-невъзможен. После разбрах, че вечното и безкрайното се крият между всеки два кванта от реалността - и навън, и навътре, и най-вече в онзи миг между преди и после, който наричаме "сега". Разбрах, че празника никога не свършва. Опитвам се да имитирам нормален живот. Понякога успявам. Това, което наричат "квантови флуктуации" (способността на вакуума непрекъснато да взима назаем от себе си), аз го наричам "радост". Радост от безсмисления, вечен и безкраен процес на съществуването. Радост от осъзнаването му.

Следва продължение, което (както и всички останали текстове) никой не е длъжен да чете. 

*****

Когато вали те идват при мен.
Вече не малко
И все повече
Бивши.
Когато вали те идват при мен.
И ми казват вечното:
Помниш ли…
Аз им казвам вечното:
Помня…
Спомени като чирепи.
Реставрация на настоящето.
Те знаят ли
Дали?
Че са при мен
Когато завали…
Че са при мен и ми прощават
Безоблачните дни
В които не вали.

Когато вали те идват при мен.
Вече не малко
И все повече
Мъртви.
Когато вали те идват при мен.
И ми казват:
Не бързай… Аз им казвам:
Не бързам…
После спира да вали.
Възсядам кончето от въртележката
И погвам слончето пред мен.
Когато вали те идват при мен.
Отпиваме бавно от чая
И единодушно прощаваме
На живите.
И на дъжда.

Когато вали Той идва при мен.
Единоличния 
Триединен…
Не обича да споменават
Напразно името Му.
Когато вали Той идва при мен.
И ми казва - Хайде да скачаме от моста…
Аз Му казвам - Забранено е… Спасителя…
Спасителя е мое момче - Казва…
Когато вали
Той идва при мен.
Подава ми 
Червената Си мушама
Зелените Си гумени ботуши
И ме изпраща
Да разходя
Под дъжда
Моите бивши.
И моите мъртви.
Сяда зад моята чаша
Отпива и ми прощава.
Правописните грешки.

20.04.1994
София

Спунк 2

Много отдавна, още в началото на работата ми като режисьор, открих следното: ако нещо ти се струва очевидно, обясни го три пъти по-старателно. И не защото хората с които работя схващат трудно, а защото - както се оказва - няма нищо по-субективно от очевидното. Странен е дори не факта, сам по себе си, а това, че не е известен на всички. Вероятно, защото се касае до нещо очевидно… С което се връщаме към началото. И изобщо не бих занимавал уважаемата аудитория с баналните си прозрения, ако не ставаше дума за онова, което дълбае огромна пробойна и в представата ни за реалността, и в комуникацията помежду ни. Откриването на топлата вода и велосипеда е процес дълбоко личен. Ничия рецепта не е универсална, пътя на всеки от нас към целта е различен. Качваш детето на седалката, слагаш краката му на педалите, тъповато подтичваш до него в опита си да го предпазиш от падане и чакаш чудото. И ако си достатъчно търпелив, го дочакваш. Онзи неуловим, вълшебен миг между "не мога" и "мога", в който ужасът се превръща във възторг, а флирта със земното притегляне става нещо просто като фасул. Нещо очевидно. 

Друг пример. Работиш с актьора върху задача - героят му проявява смелост. И изведнъж се оказваш пред бляскав, напърчен супергерой, като излязъл от блокбастър на Marvell. И проблемът не е в него, нито в копнежа му да се отърка в модерните клишета, а в простата подлост на думите. - Какво не е наред? - пита човека, в пристъп на справедливо негодувание. - Нали е смел, безстрашен в този момент… - Момент, смел или безстрашен? - Че не е ли едно и също?!

Едно и също ли? Не, не е. Всъщност е коренно противоположно. Безстрашието е липса на страх. А смелостта е преодоляване на страха и колкото е по-голям, толкова е по-неистова. Проявите на двете в критична ситуация са съвършено различни. И след като го изречеш всичкото това, то става… ако не обективно, то поне споделено субективно.

За какво е цялото това дълго встъпление, ще пита някой. И каква е връзката със Спунк, дъжда, и разните му там Лисини-писини упражнения. И прав ще е да пита. Пък аз ще отговоря. Или поне ще опитам, въпреки че няма да е лесно. Твърде много неща, от най-важните, се слагат в графа "Неведомите Му пътища", слага им се етикет "Парадокс" или просто се подминават с вдигане на рамене и вездесъщото 'беш ли му мамата. И се оставят на преоценения и дълбоко недооценен инструментариум на интуицията. Цялото встъпление беше за конкретни примери на моменти, които дават повод да си зададем правилните въпроси. И да получим отговори.

Сега ще се опитам да използвам колкото може по-прост език, да оставя настрана цялата образност, красивите метафори и парадокси. Да си представим сграда. Нещо обикновено, функционално, пет етажно. Необичайното в нашата сграда е единствено това, че ще дадем име на всеки етаж, освен обичайните първи, втори итн. Първият над основата назоваваме "физика". И нагоре, съответно: химия, биология, социология, виртуалност. Особеното в нашата иначе съвсем обикновена сграда е това, че на всеки етаж действат съвсем различни закони, които нямат нищо общо с тези на предишния и следващия. Основния проблем тук е, че нормалния човек (не изкушен от дадена специалност или така наречения "научен подход") веднага включва на травмата от ученическия чин и тежкия зубреж налаган от тъпите (в огромното си мнозинство) даскали. И блокира напълно. А причината е, че докато блъска в главите ни онова, което в деветдесет и деветте си процента няма да ни влезе в работа, никой, никога не споменава, че това са различните нива на една и съща реалност. Нашата реалност. Може би, защото е очевидно?

Дали законите на етаж "химия" могат да се изведат от тези на долния, "физика"? Да, могат. И в посока нагоре също. Но това не ги прави по-малко различни. Нямам никакво намерение да се задълбочавам с вътрешния дизайн - който се интересува, да се обърне към Архимед, Нютон, Менделеев, Дарвин, Линей, Конфуций, Маркс и сие. Важното в нашата сграда е това, че на всеки етаж важат различни правила, принципи и закони. И още нещо, което сега ще спомена като "сутерен" и ще оставя за после. Дали това е сграда, която строим, която обитаваме или принцип, по който сме построени самите ние и вселената около нас? Колкото и да е странно (ако е странно) - все едно. И ние, и всичко около нас - ръкотворно и неръкотворно, е част от същата тази сграда на реалността. Всичките тези етажи и всичките им там закони. Всичкия ни път от великия взрив до днес е път през въпросните етажи, през всички етапи на изграждането им, през осъзнаването и обзавеждането им.

Като биологичен вид сме се пръкнали на третия етаж. Което не променя факта, че присъстваме и постепенно се откриваме, и по другите. Един класически пример от коментарите върху "Йога сутра" на Патанджали, който дължа на Ернст Ууд. Да си представим стол. Състои се от елементарни частици, като всичко останало. И на ниво физическа реалност е идентичен с всички останали столове и не-столове. Но колкото по-нагоре по етажите го идентифицираме, толкова по-уникален става. Дървесината е импрегнирана специално, лака върху него е специфичен… цялата му молекулярна структура (на ниво химия) е променена съответно. Стола е махагонов, а не дъбов, което го обозначава като биологичен произход. Тапицерията е сатен, стила - рококо, идва от салона на обезглавен европейски монарх, цената му на аукциона - съизмерима с градацията на човешката глупост. Социалната му функция се измерва с удоволствието да положиш задника си, върху нещо, което малцина избрани могат да си позволят. Но дигиталното му изображение в каталога на "Sotheby's" е съвсем демократично достъпно за всеки, който реши да провери степента на собствената си несъстоятелност. Пак там са виртуалните параметри на нашия стол - материали, технология, стил, история - за всеки, който реши да придобие самочувствие, на цената на менте. И къде в края на краищата, на кой етаж се намира истинската му същност на стол? Ей тук започва проблема. Човешкото съзнание настоява да го постави в "re vera ultima", абсолютната реалност, където той пребивава в някаква своя абсолютна същност на стол. Всеки човек, съобразно личните си предпочитания, избира в ролята на "re vera ultima" различен етаж. И смята избора си за обективен. Съответно - очевиден. От тук проблемите и с реалността, и с комуникацията. 

За да завърша тази част, ще изредя всичко отложено за следващата: сутерена в сградата на реалността; технологията на многоетажното осъзнаване; инструментите на интуицията; напъхването в онова "помежду", което нахално и безотговорно нарекох Спунк.

Живот като на кино

Познавам човек, който е способен да мине на първа страница на хубава книга, веднага след като е затворил последната. И така няколко пъти. Аз не мога. Споменът за свръхнова в гърдите и гравитационен колапс в главата е твърде пресен. Току-що съм бил изритан от сън, от който не искам да се будя. А знам, че от първа до последна страница на хубавата книга времето лети със скоростта на светлината. А може би и по-бързо. Пък и защо да тръгвам отново по същия път, когато мога да свърна в съседна вселена? А и винаги мога да се върна по-късно, нали? Макар че – как беше там… не можеш да прекосиш два пъти една и съща река… Или реката не можеше да удави два пъти един и същи човек… Не помня. И е празник когато отново тръгвам с Лапсанг към Анкх-Морпорк за да открадна времето, и пак събирам с Жакмор сърцата за изтръгване, и за N-ти път подпалвам с Бегемот ресторанта на МАССОЛИТ. Без да броим лабиринтите на Линдгрен и Чехов, от които не мога да се измъкна вече пето десетилетие. И се надявам да не успея никога.

Литературата е и предпочитаната ми виртуална реалност, и предпочитаната ми форма ескейпизъм. Поне със сигурност е първата, която започнах да практикувам, а и най-разбираемата, тази, която споделям с голяма част от останалите сапиенси. И по тази причина – основен инструмент в работата ми като режисьор. После сапиенсите масово престанаха да ползват литература. Защо – не ме интересува, как се оправят без нея – както щат да се оправят. Обаче закъсах с инструментариума. Мишкин, Сирано, Уленшпигел, Кехана… живи са си, разбира се (дай им Буде, живот и здраве во веки веков) но в главите на все по-малка (като процент) част от целокупния сапиенс. А от тази малка част още по-малка част се навърта в театъра. Добре, обаче трябва да се работи. Как да кажеш – тази работа е като онази работа… или не е като онази работа, когато нито ти бъкел им знаеш работите, нито те твоите? Кофти, Майна, ще каже Незнайната Майна, и ще е напълно прав. Много кофти. Опитваш съвременни автори, опитваш всичко (без комикси!… не бъркайте компромис с вазелин) – не става. Тогава и по тази причина влезе киното в живота ми. До тогава се шматкаше неориентирано, и нито то знаеше какво прави в мен, нито аз в него. Замести една изгубена координатна система. Като си помислиш – това е. Спокойно живея без него, ползвах го за работа. Само че престанах да мога да го гледам.

Кино. Аз работя в друг жречески цех. На нашия олтар режем трупове. Мухлясали текстове, спиртосани актьорски надежди и режисьорски амбиции, щърбави остатъци от декори, прашни парцали и ръждясал реквизит. Обаче когато/ако си свършим добре работата се пръква живот. Швъклив, гласовит и напърчен. Колегите касапи в съседния цех, известни като "кинаджии" правят обратното. От парчета искрящ, цвърчащ, нахален живот скалъпват трупове. Защото как иначе да наречеш нещо, което въобще не се променя с времето? Изпълнена високо-професонално, високо-бюджетна, а може би дори и високо-художествена, високо-естетична и с висока колекционерска стойност мумия. С близка до нулата връзка с непрекъснато променящата се действителност. В странно нещо се превърна киното последните няколко десетилетия. От една страна – не просто средство за пропаганда, а направо катехизис на политическата коректност. От друга страна – средство за забавление, което не само обслужва дебили, то произвежда дебили. В огромно количество. И от трета – бутиков артикул, в съчетание с който избраната публика фотосинтезира ивенти, хепънинги, артефакти и прочее хлорофил.

Това произвеждат съседите по цех. Тонизиращ страх, слабителен смях и хапчета против скука. Коментари върху коментарите, на нечии коментари на реалността, тропосани върху целулоид (или дигиталния му аналог) от жреците преди тях. Голяма скука. С толкова малко изключения, че си остава голяма скука. Изключенията са няколкото Куросави, Фелини, Бунюели, Тарковски, Бергмани, Айзенщайни и прочее Айнщайни на киното. Които като Франкенщайн успяват да постигнат нещо повече от муха, изящно (или зрелищно) замръзнала за вековете в янтара. А полу-празните салони, на които се радват вече десетилетия наред техните филми, са най-големия комплимент.

Не мога да им отрека - сами си пишат сценариите. Само че какво от това? Опитват се да кажат всичко, като поредния библейски пророк, или се глумят над всичко и всичко се превръща в кашица от пуканки и кола, грижливо цръцната в устенцата на пеликанчето. Пирандело твърди че ние "предъвкваме живота на мъртвите". Напълно съм съгласен. Но може ли поне да го претоплим преди това?

Не са виновни колегите. Вината (както винаги) е на естеството, създало сред останалите сетива, едно особено такова, сетиво – предател. Зрението. И то скача от образ на образ, от гледка на гледка, като маймуна от клон на клон, и скача ли скача, и все крещи за още, и все не му стига. Още шаренко, по-пъстричко, по-бързичко и за бога, повечко и по-така! Единствения начин истински да се вкараш във филм и да останеш задълго там е да спреш тока. Да му дръпнеш на глупавото, скучно и скучаещо зрение шалтера, да заложиш всичко на други някои, по консервативни сетива. Скромни, старомодни сетива, през които въображението разцъфтява като гигантска рицина в дупката от ядрен взрив. Някой ще рече, добре де – и теб те гледат, и теб през очите те четат! Що пикаеш от където пиеш!… Така е, прав ще е да го рече. И не съвсем. Защото аз не тъпча зрителите си като бройлери, пък да се чудя после що сетивата им били толкоз притъпени, а те - толкоз затъпели. Не че няма junk food в театъра, има колкото искаш – и газиранко с него, и сладинко за накрая… Но винаги има избор в театъра. Добре де, почти винаги… Тъй де, да не би да няма?…

"Огладнях. Ядох. Не съм гладен!" - изплаква китайския мъдрец. Грижливо култивираният глад изглежда е единствения непресъхващ извор в тази сива пустиня наоколо.

Казват, че за всеки влак си има пътници. Не и в киното, обаче. Не и в масовото, не и в това, което се предлага и рекламира, което е винаги на една ръка разстояние и я отхапва (ръката) ако не му посегнеш достатъчно бързо. Което те залива от повсеместния екран. Което дърпа погледа от постния пейзаж през прозореца и пълни очите с отровни, плазмени цветове. Няма живот в киното. В 99% от всичко, което се е снимало, снима се и ще се снима. А останалият един процент е за маниаци, социопати и сноби, изпедепцани в търсенето на сетивна ерекция на всяка цена.

И така - "Живот като на кино"! WOW! Може би става дума за нещо розово, с опашка в цветовете на дъгата? Нещо, в което безмилостния happy end те дебне от самото начало, за да те сгащи на финала с празна, накапана от предателски сълзи кутия от пуканки в скута? "Животът като на кино" е нещо, за което маниак и социопат, като мен може само да гадае какво ли ще да е. Едно уточнение, за всички които нямат и никога няма да имат удоволствието да ме познават лично - обичам човека със същата маниакална, безгранично наивна страст, с която ненавиждам хората в груповия им ипостас, по-известен като стадо-тълпа-общество.

Ако става дума за моя собствен филм - никога не съм го напускал. И не знам много за това как е извън него. Другите са винаги добре дошли: съобразявай се с приемните часове; обувките се изтриват на изтривалката; никога два пъти с едно и също гайле; чаят е от най-добрия, месо не сервираме. До екшъните, хорърите и трилърите на другите гледам да не припарвам, щото ще си направя от смях някоя херния. Уча дъщерите си да внимават кого пускат във филма си, и в чии филми се навъртат, че чичковците м-р Бийн, Сифреди и ония с чорапогащниците от Марвел дебнат зад всеки ъгъл. Ако успея да ги науча - добре. Ако не - нека се преродя като розово октоподче в поредната екранизация за Ариел, която никога не е имала нищо общо нито с Малката Русалка, нито с Андерсен. Повече пуканки, повече кола, местата - в центъра, но по-назад (да не ни опръска екшъна) и да скиваме ще ли е по як "Апокалипсис" на Disney от "Рагнарок" на Marvell!

Моят филм се казва „Walkman, секс, велосипед”. Слушалките не ми излизат от ушите трето десетилетие, от седалката не съм слизал почти пет, сексът е някъде по средата. Когато тръгнах с Пруст „По следите на изгубеното време” го намерих там, където съм го пилял сред другите. Зарязах и Пруст, и другите, и не слизам от педалите. Театърът, семейството и няколкото стари приятели са единствените острови сред първичния бульон. Не съм сигурен, че изпълнявам главната роля в този филм. Когато си в едно разпределение с безсмъртни литературни герои и разни мъртви физици, военачалници, куртизанки, философи, мистици, приятели и прочее хулигани, достатъчно е да подаваш репликите и да осигуриш ерекцията. Понякога ми се струва, че съм просто добичето, което Одисей принася в жертва, когато призовава в Хадес сенките на мъртвите. А те прииждат – виртуални и мъртви… И лочат.

Киното е много стара хава. Преди 2600 години, Патанджали, в бестселъра си "Йога сутра" го описа така: създаване на точка на наблюдение, спрямо която всичко е външно за наблюдателя. По-просто казано - кефиш се на екшъна, в който нито за миг не спираш да участваш. Това е. Ужасно, безмилостно просто. Защото има ли нещо по страшно от киносалон, в който всички са на екрана?

Бракът, като повод за запознанство

Сещам се за влюбените на Брасенс, които се мляскат по пейките, мляскат се безсрамно, очарователно, отчаяно… без да знаят, че това начало е най-прекрасната част от тяхната любов. Сещам се за детските приказки, които свършваха с – „те се оженили…”, и нервно обобщеното – „и живели дълго и щастливо до смъртта си”. Сещам се за флагмана, идеолога и байрактаря на староергенството Чехов, Антон Павлович, гузно свит на сватбата си до жизнерадостното, талантливо курве Олга Книпер. И си мисля за своите три сватби… и не се сещам за нищо. Файловете са повредени. Някакви фрагменти, кадри отделни, отделни реплики… А жена ми недоумява защо отказвам да гледам записа от сватбата ни. Страшно нещо е брака. Страшно, като това, да пуснеш на Господ шлифера.

Един приятел беше обобщил след кратък размисъл (и две годишен престой в Дубай): единствената честна любов е платената. Каламбур? Не мисля. Същият този, след 45 години щедро разплисквана свобода се ожени. Щастливо. И продължава да плаща честно за всичко. Има си котарак, коремче, къща на село и японски джип. Преди време направи поредно обобщение: няма нищо по-страшно от щастливия брак.

И така поправка – няма нищо по-страшно от щастливия брак. Или по-точно - от очакването за щастие. Онова истинското, голямото, доживотното! – което неминуемо ще ни връхлети отатък прага на гражданското! Отзвучават гранясалите словца на общинската служителка, Менделсон отпращява в древните колони, до теб е цъфнала като божур младоженката (за еднолично, доживотно, благословено свише и снише ползване), пред теб са блеснали житата!… А дивият звяр в теб вече ръмжи срещу стоманените пръти. Страшно ръмжи. И ти предстои запознанство. И със себе си като впрегатно животно, и с впрегнатото до теб добиче.

Ще се опитам и аз, на свой ред да обобщя. Фикция е гарантираното в брака щастие. Фикция е брака, като понятие в единствено число. Толкоз. Дали помагат няколкото брака в подобно прозрение? Не знам. В моя случай – да. Предполагам обаче, че не е задължително.

Преди години четох едно изследване на брачната институция в древен Китай. Сватбата с първата жена (обикновено по-голяма) е на 14 – 16 години. Втората и третата са практически задължителни като признак на статус и идват в зряла възраст. Четвъртата (на годините на внуците му) е привилегия на старостта - доказателство за здраве и добруване – живот преживян в съгласие с небето и земята (разбирай простатата и императора). За любов става дума: на младини – нещастна и забранена; в зряла възраст – мимолетна (куртизанки); в старостта – законна, но несподелена. От другата страна е простолюдието – една жена за двама и нагоре братя – за повече няма пари. Колкото да се осигури потомство и работна ръка. Пък ако сколасат после и се обзаведат с още – пак са за общо ползване. Толкова. Желязна схема, в служба на обществото. Индивида да се оправя както може. Копнежите за любов и щастие са за сънищата нощем. Така се гради империя. Така се градеше и християнската, и ислямската цивилизации, и спечената от догми буржоазна демокрация, и социализма… Клетки на обществото – така му казвахме, нали? Клетки… пръти и бетон, мрежа, и бодлива тел. Нагона и закона в служба на обществото. Oranus-ът на Пелевин, Устогъзът, на пост пред собственото си добруване.

Гандхарвите (небесни жители в индуизма) се събират по предопределение, без никакви формалности. За това доколко и докога остават заедно (щото – тъй де – гандхарви бол…) – свещените писания мълчат. На отшелниците, боговете и предците от отвъдното им пращат апсари (небесни нимфи), та белким ги изкушат, и се спасят от термоядрената им аскетична мощ, пък и за да продължат рода. Жената на самурая с кротка усмивка и ситни стъпки отива на сутринта да плати сметката му в публичния дом. Добре поддържани съпруги разпиляват своя сплин между фитнеса, масажа и коктейлите с чадърчета, обезпечени с кредитната карта на затъпелия в осигуряване на wellness съпруг. Огрухани женици, разпънати между стана, печката и потомството, инвестират денонощно в бирените кореми на половинките си. Китайският, турският, арабският и прочее аристократ, научава имената на онези от харема, които му родят момче. Ева се буди нощем и трескаво брои ребрата на Адам… С благословия свише. Май няма нищо по-евтино от благословията свише. Познавам бракове добре излъскани от Photoshop и Facebook. Уютни гнезда, сгушени между топлата трапеза и студената спалня. Съюзи, сврени в потните гънки наднормено тегло. Тандеми, добре обезпечени с конски сили, алкохол и силикон. Колиби върху блатото, от които стърчат пернишки винкели. Бизнес проекти, които плодят блага и деца в кратките срещи през 12 месеца и 12 хиляди километра самота. И общото е само едно – всичко е започнало от нечии чисти и светли надежди за щастие. Които бракът, в своята кротка, низходяща спирала, ще преживее или не.

„Любовта е онова, което се случва в сънищата, в песните, в приказките… на другите!”, беше казал Нийл Саймън. „Любовта е внезапна спирачка, тя е пробив в рисунката, тя е неевклидова болка в пространството. Тя е ярко, прекрасно нещастие. В нея няма ни милост, ни време. Затова не е много човешка.” – твърди поета Ламбовски. Не знам дали е така. И само така ли е. Знам, че разнообразието е майка на скуката. А скуката – признак на нисък интелект и бедно въображение. Знам, че любовта и щастието никога не са там, където ги търсиш. Което не значи, че не можеш да ги намериш. Но в брака можеш да ги откриеш само ако ти си ги насипал там. Поради простата причина, че сам си способен на любов и щастие. А това можеш да го откриеш само след сватбата. И никога преди това.

Да, бракът е повод за запознанство. И единствената истинска възможност за запознанство. С думата „трябва”, с отговорностите, с грижата за другия, с гайлетата на някой друг. С онези пранги, които те спасяват от реене в стратосферата. С онова „… в добро и зло, докато смъртта ви раздели?”, на което съм отговорил с „да” три пъти, без да си спомням нито един от тях. Не знам какво съм търсил в браковете си. Знам че не ме беше страх колкото и да беше страшно, знам, че години наред се криех зад каламбури от сорта „единствения начин да се разведеш е да се ожениш преди това”. Знам че пазя завета на дъртата вещица, майка ми (не винаги е била дърта, беше и си остава вещица), която ме учеше, че бракът е договор. Сключваш го с един човек; той – волю-неволю се променя (втемерутва, опиянчва, кръшка, затъпява, вампирясва…); договорът се променя или прекратява. Просто и ясно. И безусловно, като задължение, което поемаш към самия себе си в договора с друг.

Единствената алтернатива на рутината е ритуала. Част от брачните ритуали в моя живот е кратката лекция за скучния, семеен секс, който може да предложи един скучен, семеен човек като мен. След това изтривам всичката цивилизация, ерудиция, скепсис и умора, и се мятам в самката срещу мен – Самката, единствената, първата, последната! – и продължавам докато тя почне да се задъхва, а дивият звяр с изплезен език потърси отново уюта на клетката. И се впрегне отново в хомота, до другия.

Може би думата е доверие? Може би. На щастие се опитвам да уча всички около себе си. На любов се опитвам да се науча – от децата, от кучката Сара, от жената… Особено на безусловна любов. Не е за мен това с „безусловната любов”, нито аз съм за нея – нейсе… Опитвам се. И се надявам да заслужа някой ден привилегията да се наредя ръка в ръка с благоверната сред малцината избрани. Сред остарелите под индиго двойки. Овехтели като чифт чепици. Напук на всичко и всички. Напук на естеството. Защото има ли нещо по-противоестествено от моногамията?

Георги Михалков

10.08.2017. София

Моето мъжко момиче

Градът се казва Варна, годината е 1940. С мокрия сняг в края на ноември, на бял свят се пръква отрок от женски пол, със сочното име Малина. И се започва.

Винаги ми е казвала, че не се чувстава уютно, нито комфортно в кожата на жена. Като малък не разбирах защо. Има жени, жени и половина, някои стигат само до половинки - в тази класация тя го докарва от жена и три четвърти нагоре. Тогава защо? Пораснах и разбрах. Сигурно е лесно да си "мъжко момиче" в мека, поддатлива, поддакваща среда. Във време цивилизовано, охолно, еманципирано и политически-коректно. Сред мъже кротки, отзивчиви, диалогични... Е, не би. За дядо ми, баща ми и мен беше привилегия тя да е до нас. За нея си беше тежка карма. И продължава да е. А тя продължава да си я носи с усмивка.

Градът се прекръства на "Сталин", тя навършва четири и започва тежката битка с пианото. Яка излезе честната немска махина - мина през деца, ученици и внуци, издрапа през 20 век, и влезе очукана, но звучна в 21. И до днес не спира да стене под изкривените от свирене пръсти на Малина. А тя има много тежка ръка. Три пъти съм я виждал да се бие и трите пъти с мъже доста по-едри от нея. В резултат тя стана Мангустата (тъкмо бях кръстосал пътеки с Рики Тики Тави). И до днес си е Мангустата. Само дето е "старата", откакто се появи "малката", жена ми.

Странно животно е мангустата. Интелигентно, изящно, любопитно, дружелюбно, любвеобилно и свирепо. Лесно намирам всичко това в отношението към нея, на всички, които ѝ пращат поздрави с повод и без повод. Свирепостта обаче си остава за домашно ползване. Беше ми казала веднъж: маниакалността не се лекува, добрата новина е, че можеш да избираш маниите си. Не знам как и доколко се оправят другите. Знам, че ако съм жив вече 52 години, то е благодарение на свирепото култивиране на маниакалността. И абсолютната ми убеденост в правото на всеки да оформя себе си и най-близкото си обкръжение по свой тертип. Без да пречи на останалите да правят същото. И свирепо да се бори за това право срещу която и да е система. Амин.

Бързи факти. Първите 17 години минават между пианото и 40 метров кладенец, от който Малина вади вода за 9 декара овощна градина. Смайващата физическа сила и невероятните филми в главата са това, което я държи във форма и до днес. В следващата възраст стъпва една неприлично красива жена. Огромни, черни очи, черна, лъскава и къдрава грива до кръста. Глас - море - три октави от алт до драматично сопрано, плюс мек фалцет за десерт. Бенките по лицето са точно там, където ги е лепяла мадам Помпадур в отчаян опит да постигне онова, което Малина просто си е. Градът отново се казва Варна, витрините на модните за времето фото-ателиета са покрити с нейни снимки в огромен размер. Половин Варна е влюбена, другата половина скърца със зъби. Не знам колко и какви са били изкушенията, не знам как е преминала през тях. Знам, че никога не е броила пропуснати влакове.

Междувременно е приета и изключена от консерваторията. Приета на първо място, изключена заради офицерското минало на дядо си, чичо си и баща си. Един генерал, един полковник, един майор. От ония офицери с по пет чужди езика, два музикални инструмента и умения в авиацията, щиковия бой, приготвянето на конски наденици и салонните танци. В една друга България, в друго едно време е имало такива.

Малина е учителка в Балчик, хористка в "Морски звуци", (създаден от Добри Христов и баща ѝ, дядо ми Васил), музикант и корепетитор в кукления театър. Краят на 50-те. Социалистическата ни родина е затворена по добре от консерва "Копърка". А Малина обикаля света. Като хористка и с кукления театър. Започва тогава, не е спряла и до днес. Повече от 55 години. Обиколила го е повече от 3 пъти. Не е била в Австралия, Нова Зеландия и Гренландия, но - де що е живот - пред нея е. На 77 прави малки крачки, но яките ѝ крака продължават да навъртат километраж.

Любопитство, бяс, жажда за свобода, умение да минава между капките? Нямам еднозначен отговор. Много хора не спират да говорят за свободата, да я търсят, да се борят за нея. Не съм я чувал дума да обели по този повод. И не си я спомням другояче, освен абсолютно свободна. Спомням си я да плаче, никога да хленчи. И да благодари, и да благославя, и да крещи по някого (по мен най-вече). Не я помня да проклина, да се моли. Нито да прощава. Да съчувства да, да прощава - никога.

Появява се македонеца - зеленоок и атлетичен, с огромен, мнократно чупен от бокса нос, кандидат на медицинските науки. Експерта в мълчането, очароването, иронизирането, обичането, нежността и кариерата. Влюбва се в снимките по витрините на фото-ателиетата и намира момичето на улицата на която живее. Няколко месеца по късно, на сватбата Малина е с висока температура, седмица след това македонеца (баща ми Методи) заминава отново за Москва. Майка ми твърди, че се е влюбила в него заради писмата му, чак след сватбата. Сигурно не е имала време преди това, вярвам ѝ. Той, баща ми, не беше от този свят. Затова и толкова рано си отиде от него.

Появявям се аз, после сестра ми. Следват шестнайсет години, в които тя, баба ми Рада и дядо ми Васил - не зная как - успяха да ни подарят най-прекрасното детство, за което може да се мечтае. Баща ми беше в Москва, в Ялта, в София, в службата, в партията... И винаги до нас когато имахме нужда от него. Умря на 43. Малина беше на 39. Изглеждаше с 10 по-млада. Повече не се омъжи.

После... Презрелия социализъм пльокна, бясната демокрация мина като булдозер и срина всичко, което беше оцеляло, от 16 республика разцъфтяхме в трета категория Европа. Малина се усмихваше. Понякога беше гримаса, понякога - просто по навик. Пенсионира се. Продължи да наобикаля явките - навсякъде по света, където се въдят стари приятели и роднини. Музика, театър, хор, ученици, чужбини, деца тийнеджъри, деца студенти, внуци. Трудно ѝ беше с браковете ми (кротна на третия). Започна бизнес. Магазина ѝ беше култов 20 години. После дойдоха моловете. А тя прхвърли 70-те.

Сега ситни и шета, хока актьори, ученици, деца, снаха, зет и внуци. Сънува цветно, широкоокранно и умее да си досънува при желание. Отглежда котки. От осем, до само една в момента - в къщи. И от около 30, до +безкрайност - улични. Един мъжага, докато още държеше магазин, беше стрелял по тях с пневматична пушка. Счупи му носа, а беше ударила седемдесетака. Три или четири години след като затвори кепенците, ходеше да храни още +безкрайност котки в центъра. Напоследък прескочи с яка засилка и бодро тананикане два инфаркта. Дъни пианото (в политически-коректните часове от денонощието), готви (зле), прави пирози и торти (божествени!) и гледа сериали. И се усмихва, когато почна да я навиквам за сериалите. Задава ми въпроси. Стоически прие диагнозата ми, че 99% от това, което наричаме "аз" го чака неминуемо безсмъртие, а останалият един, идва с крушата за обяд и си отива с рязането на ноктите. Обаче се троска на внучка си, когато я пита "меме, ще ми оставиш ли котките, когато ти дойде времето?". Чакат я Австралия, Нова Зеландия и Гренландия. Силно се интересува от проекта на Маск за заселване на Марс. Само се чуди как ще си отнесе пианото до там - предното пренасяне беше с въжета, по фасадата, до 8 етаж! За сега - в близка перспектива - това е. Това е майка ми, Мангустата, Сияйният Хипопотам, обикновената вещица Малина Михалкова.

16.07.2017г.

Варна

Спунк

Вали дъжд. Татко ме слага на два стола в нишата пред балкона, подпира ме с възглавница, увива ме с одеяло. После оставаме само аз и дъжда. Един от най-ранните ми спомени. Баща ми го няма вече три и половина десетилетия. Това не му пречи да е с мен винаги, когато завали. Не само той, но за това – друг път. Сега ще е за дъжда. За онова, което той донесе, което дойде с него и идва с него – от тогава, та досега.

Преди години бях силно впечатлен, от легендата за Лао-дзъ, който тръгва към формулировката на „Дао” измисляйки нов термин, съвсем нова дума – същото това „Дао”. Изкушавам се да направя нещо подобно. Но понеже отдавна се боря с изкушенията (все по-лесно за съжаление), мисля, че ще го преборя. Още повече има друга една дума, дето отдавна си търси значението – като се почне от Пипи Дългото Чорапче и се продължи с всеки, влюбен завинаги в нея. И понеже това е понятие важно за мен, почти толкова важно колкото е Пипи (и за това – друг път), избирам да го нарека „Спунк”.

Спунк. Често идва с дъжда. Още по-често със снега, само дето снега не идва често. Винаги е в прибоя, в реките – само когато са чисти или ако ги чуваш само, без да виждаш колко са мръсни. Носи със себе си нещо мокро, монотонно, студено и спокойно. Нещо което размива секундите до минути, после до часове, а после времето спира. Когато му хванеш цаката разтягаш пет минути до пълно безвремие. Всъщност толкова е лесно, че се чудя (и винаги съм се чудил) как останалите (повечето) не го могат. И защо. Знам че им се случва понякога – виждам го в празните им очи и в чувството за вина което ги пълни, когато момента отмине. Защо не могат да го повикат, защо се чувстват виновни когато си отиде – никога няма да разбера. Знам само, че това е, което ги забива в бутилката и това е, което ги забожда на иглата. Спунк.

Когато го започнах този текст, беше юбилея на майка ми. 75 години. Пък ме изби на баща ми. Спомням си поетичните опити от моята младост (през какво ли не блудство минах, но поне не публикувах никога, нищо):

Достигна ли мама оргазъм?

Беше ли татко пиян?

Аз яйцето ли бях, или поповата лъжичка?

Или отсъствието на чертичка

Която да превърне игрека във хикс?

Хубава поредица от въпроси, ефектна. Най-вече ефектна. Младост-нерадост. Когато почнах да си играя на ефектни и безсмислени въпроси, вече познавах Спунк, можех да влизам (екзотична, гъделичкаво-опасна поредица от ритуали) и даже да излизам, без да вия от абстиненция. Разбира се, на мама и се наложи да ме измъква с ритник, но само веднъж – възпаление на мозъчната кора, оставаха ми две седмици до отплаването – окончателно, както твърдеше лекаря, в пълно недоумение как съм успял да се докарам до подобно състояние. Как?… И защо?!… Един, единствен път се случи. След това превърнах ритуала в рутина и това реши въпроса. Обикновено цял живот правя обратното: от рутината – ритуал, но за някои неща е по-добре да зарежеш алхимията и да минеш с проста химия.

Не. Мама не стигаше до оргазъм с татко. Татко не употребяваше нищо със съдържание на розови слонове в него. Имаха чудесен брак. Кратък и чудесен. А аз чудесно детство, дай Буде всекиму. Сега уча най-малката си дъщеря (от 5 годишна, вече 4 години) да влиза и излиза от Спунк – дейност, с кодово наименование „Лисини-писини упражнения”. Има напредък – не заспива на влизане; когато излиза не се съдира от рев. Ползва го да си почива, когато няма време за пълноценен сън. Вече е зарибена. А аз не изпитвам никакви угризения.

Има хора, които тънат в мизерия, други – в разкош, има сатрапи и революционери, роби и господари, изнасилени и изнасилвачи, жертви и палачи. Хора, които забравят сънищата си, хора, които забравят да се събудят, хора, които се дивят на собствената си „уникалност” и се давят в собствената си „уникалност”, и потеглят към дъното, вкопчени в своята „уникалност”. Не успях опазя своята. Не можах да вляза в Спунк уникален, не успях да изляза уникален от него. Научих се да се преструвам на такъв – никак не е трудно, даже е забавно. Сред вълци живееш, по вълчи ще виеш.

Един вълк е всичките вълци.

Вълкът „едикойси” е само той си.