Момчетата около металодетектора са спокойни в рутината – добрата стара комбинация от скука и бдителност, позната на въоръжения мъж още от палеолита. Всичките ми инструменти, ножове, ножчета и ножлета са в раницата, а тя не е с мен. Рамката разочаровано мълчи, аз продължавам навътре под високите колони, арки и врати, вероятно правени, за да амбицират някого да ги запълни. Краката потъват в дебелия червен килим. Тоалетната е стара, безупречно чиста, ухае цивилизовано и апатично, като мокра кърпичка. Тихи, невидими сенки из коридорите шепнат клетви и обещания, сухи и твърди като ръкостискане, безотказни като виагра. Народно събрание! Аз съм на 53 без десет дни, тук съм за първи път и – почти сигурно – за последен. Попивам всичко. Ще ми трябва – режисьорът е пенкилер, всичко влиза в употреба.
Тук съм по покана на синдикален лидер, нямам понятие защо, зад гърба си току-що оставих монтаж на радиопиеса в БНР и пак към него ще се върна след мероприятието, каквото и да е то. От където и да го погледнеш – густо! В моя напрегнат, високо-квалифициран и ниско-заплатен трудов живот, радиотеатърът е командировка в Едем. Тук, в Народното събрание, народът се е събрал по-скоро рехаво. Спокойно е, никой не бърза, никой няма нужда от мен, нито пък аз от някого – състояние par excellence медитативно, медитативно още съзерцателно, омекнал съм като пред топла булка, спокойна и щедра, като прясно изпечен хляб. И така, докато се разливам из демократичния уют на парламентарната обител, пред очите ми изниква грандиозната зала в Сената на Галактическата република от Междузвездни войни. Същият този, дето сума ти епизоди го подкопаваше с епични козни оня ми ти супер-злодей и бъдещ император Палпатин. И понеже съм се отдал на реене из стратосферата, оказвам се посред бесните спорове с Теди Москов за и против Междузвездни войни. Дали са, или не са поредното гнусно промиване на мозъка, и дори – както настояваше той – директно анихилиране на мозъка. Беше началото на новото хилядолетие, излизаха новите епизоди (1, 2 и 3), а се дърлехме за старите (4, 5, 6). Обвинявах го в маргиналност и оригиналничене, той мен в mainstream-щина, сантименталност и двуизмерно мислене. Сега, насред светилището на родната демокрация, прехвърлям всички тези романтични напъни, всичките интелектуални протуберанси… като колекция от марки, страстта към която не е преживяла пубертета. И се мъча да разбера какво се случи със света, в който човек можеше да е за или против нещо. Какво се случи със света, в който битката на Дон Кихот с вятърните мелници е героичен порив, ръкописите на Майстора не горят, хипер-жизненият Тери Пратчет се бори за право на евтаназия, а Хари Потър е възможен, въпреки ужасните филми, по книгите за него. Преди ми се струваше, че въжето на здравия разум, по което човечеството гледа да издрапа от поредната криза и някак напук на хилядолетната глупост успява, все ми се струваше, че това въже съществува, че съществува идея за перспектива, че западната цивилизация е способна да формулира спасителен пояс, който да я измъкне от бездната на собствената ѝ алчност и канцерогентност… Все ми се струваше, че културата е някакъв признак (или призрак) на загърбена, блудна, но – все пак – съвест, която изпод смокиновите листа на пропагандата и елементарното зрелище може да даде посока. Не би! Теди се оказа прав, аз (меко казано) – наивен, а въжето – лайняно.
Подминавам с усмивка апокалиптичните въртопи в мисловния си поток и потеглям към зала "Изток", на втория етаж. Функционален, дискретен, но несъмнено – лукс, а размерите (съдейки по шепата хора) в пъти надвишават скромните амбиции на нашето мероприятие, за което продължавам да съм в неведение. Намира се и по нещо за окото (дали пък журналистиката не е най-старата професия?), и в хладното мартенско пладне нахлуват топли потоци учрежденска нега. Тълпата, която е почнала да се събира отвън, потегля в друга посока и масата в нашата зала се оказва колкото полу-кръгла, толкова и полу-празна. Познатите лица са малко, което е чудесно - чакането не се пълни с деривати на социална повинност, а продължава да ме носи из стратосферата, заедно с няколкото моми, които нямат нищо против мълчаливата, многозначителна и нищо не значеща гоненица на погледите из сокаците на скуката. (Скучаят те, аз както обикновено, не успявам). Забавянето почва да става любопитно, а за повечето наоколо (с по-натоварен от моя график) - досадно. Чакаме тълпите поканени, които трябва да препълнят с културното си присъствие парламентарното пространство, за да оплоди съюза им бъдещето на страната за следващия милениум. Чакаме министъра на същата тази култура, който пък аз чакам да слезе от власт, за да разбера дали съм се лишил от приятел временно или завинаги. Всуе очакваме. Лидери от опозицията, журналисти, съседи по цех от словото, музиката, киното и прочее, хора от политиката, които би трябвало да познавам. Накокошинваме се, да позапълним празните пространства с експертно присъствие и отпочваме. Много бързо всичко става ясно. Долу (където и да е това) се дебатира закон за меценатството, тук горе, обсъждаме отчисления за културата от печалбите на хазарта. Сам съм си виновен, никой не ме е влачил насила. Словото взимат един след друг хората които не познавам, говорят за неща, от които не разбирам (хазарт, политика, бюджети) и за други разни (култура, възпитание, духовност), от които не разбират те. Словцата, уловени от скъпите микрофони Sennheiser, се стрелкат във весела акустична вакханалия - безгрижни водни кончета, извън обхвата на дългия, лепкав език на човешкото внимание. За миг комбинацията от досада, сетивен глад, не-кръгла и не-шведска маса ме връща при империята на Дисни, която под гениалния съпровод на Джон Уилямс, изгаря останките на последния Джедай, върху клада от милиардите на Лукас. Отърсвам се от видението в мига, в който Пинк и Джъстин Бийбър се мятат върху горящите мощи на Скайуокър, за да се слеят с него в постмодернистичен коитус. Една от момите отсреща приема погледа ми лично, а аз прехвърлям възможността за старомоден, сюрреалистичен етюд с нея насред събитието и върху масата. Решавам, че бисерите ми (колкото са останали) не заслужават тази копаня и за пръв път сериозно се замислям - защо съм тук. Синдикалният лидер (стар приятел, кадърен колега, съмишленик) има нужда от мен - за авторитет или социална тежест не ставам – значи е за помощ. Каква? Не може да очаква, че тези смешници ще измъкнат дори парченце от плячката между зъбите на акулите. Значи му трябва шум. За какво? Пет пари не давам, да го прави каквото ще. В акумулатора на усмихнатото си мълчание, съм насъбрал много шум и той го знае. Вече съм сигурен, че ме пази за десерт. Добре, глазура не предлагаме, но екзотика - колкото щеш. Започвам да слушам – за да си отпуша ръждясалото говорило ми трябва гняв, добър, старомоден бяс. През микрофоните се лее интелектуално (разбирай импотентно) каканижене, сънливо безразличие, компютърно генериран политически сленг, обикновен хленч. Трябва бая да се напъна, за да се впрегна от толкова… нищо. Нищо, от мухи правим слонове всякакви. Зъбчатките в главата ми почват да скърцат от високите обороти, дланите стават сухи, топли и тежки, пулсът се забавя, усмивката каца на устните, готов съм. "… А сега ще помоля колегата Михалков"… Колегата Михалков не бърза. В главата му са години мълчание, думи на революционери, отдавна обзаведени с конаци, синекури и коремчета, гласове на още живи и вече мъртви приятели, граждански патос, пунически лозунги… В ушите му пищят котетата, потопени в нафта и подпалени от веселите хлапета в махалата – писъците, които отпушиха първото изстъпление в бесния му живот. И "…Културата не е онова, което секва като му дръпнеш шалтера" на Стоян, лека му пръст, Камбарев. И винаги уместното "Наздраве, майна" на Колето, попътен му вятъра през Бардо, Карамфилов. И добавката "За старото немско порно!" от Чечи, Зелената Тара да бди над него, Щерев. И колкото по-големи стават шибаните думи в главата ми, толкова по съм сигурен, че трябва да си ги стисна зад шибаните зъби. Погледът ми пада на Sennheiser-а, включвам бутона и през говорителите потичат елейните, кадифени трели на специалния ми баритон. Процентът внимание върху словесния поток е минимален, с останалото - следя реакциите. Момите отсреща ме поглеждат рязко, стреснати от неуместното усещане, че това между краката им не е само инвестиционен пакет. После примигват бързо и сръчно прогонват размирния помисъл. Съседните цехове за културен полуфабрикат силно се напрягат при тезата, че "политиците не могат да ни дадат нищо" и още повече при думите "и нищо не могат да ни отнемат". Аз ги успокоявам с вметката, че става дума само за театъра и те спокойно се връщат в творческа хибернация. После тръгва каруцата, на която товаря позорището, за да го върна където му е мястото – по площади, кръчми и хамбари, там където се е родило и където никога няма да умре. После идва деветата дупка на кавала, в която – откак Аполон завря Пан в блатата – цял свят не намира нужда да инвестира. После идва дебелия червей на куката, без който нито един политик (от как свят светува!) няма да хвърли въдица – благородната кауза! Каузата, като политически дивидент. Каузата, на която като на бял кон можеш да препуснеш СРЕЩУ и ЗА, под възхитения поглед на електората, загърбил миналото си на евтина проститутка. Припомням, че театърът няма нужда от тях – политиците, но те – политиците, винаги са имали нужда от театър. Щедро им подарявам и каузата, и идеята, и времето, което губя в пустословие. И завършвам с патетичното "Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин".
По-добре да бях се отдал на разюздан сюрреализъм с журналистката, на която отказвам интервю, без дори да измислям извинение. По-здраво да бях стиснал зъби, дори с риск да изплюя някой счупен. Ама не става. Още откак потроших главите на любознателните хлапета от махалата с клон от окастрените варненски липи, не умея да спирам навреме. Надявам се никога да не се науча.
Бързам назад, към гласовете, звуците и гълъбовосивите полета на програмата за монтаж, които ще ме вкарат обратно в коловоза, ще прикоткат бесовете, ще дадат покой на пищящите в жълти пламъци котета. Бързам назад, при Джанго трипръстия Райнхард, назад при циганската каруца, в която съм струпал целия си въшкав живот, назад и бързо, преди някой да ме е провъзгласил за ром и да ме е интегрирал.
