Баровеца - отшелник

Има един въпрос, който с всеки следващ рожден ден, ме тревожи все повече. Къде в глобалното село може да си завре задника "различния"? Този, който отказва да избира между традиционни простотии и модерните такива. Който знае, че диарията не е алтернатива на запека. Как в човеко-образуващия концерн, наречен Западна демокрация, да си извоюваш лично пространство? Как да станеш отшелник, когато вариантите са маргинални до дупка? Планините и пустите плажове са теферич за пържолки, бирички, чалга и силиконови цици - там си връщат вкуса, като никъде другаде! Туризма приватизира храмове, манастири, ашрами и оазиси. Зелени, еколози, хипи, юпи, контета, нудисти, мачисти, феминисти, велосипедисти, байкъри, вегетарианци, вегани, хакери, кракери, фригани, дауншифтъри, радикали, либерали, хомосексуални, хетеросексуални, бисексуални, хиперсексуални, асексуални, транссексуални… Кохортите на днешните щурмоваци с мисионерски бяс громят всяко инакомислие. Разбира се, след всички тези излияния, трябва кратка дефиниция на "различност", нали? Ето: различен е човек, който половината си живот се страхува, че никога няма да стане като другите, а другата половина – че някога може да стане като тях. И точно този страх пази чудесно, импрегнира те, като балсовите трупи, на които Тур Хеердал прекоси Тихия океан.

Има нещо много весело в света напоследък. То не, че едно е само веселото, но това точно е симптоматично. Девалвацията на усилието. Поу, мечето от "Панда кунфу", става Войнът-дракон не защото е прекарал живота си в тренировки. А защото много го иска. Защото е симпатичен, демократично дебел, има късмет, чувство за хумор и добро сърце. В "Матрицата", героите се зареждат в програмата "полу-бог", стават "избраните" и се юрват да спасяват света. Как се правят спартанци днес? Просто - с дигитално добавени плочки по коремите на актьорите. В последното издание на "Междузвездни войни" куцо, кьораво и сакато грабва лазерния меч, и джедайства наляво и надясно. Просто защото се е пръкнал от нечии фрашкани с мидихлорини черясла или утроба. Примери все от киното, ще речете. Използвам кинематографа като понятен и общ за всички ни знаменател. Но не е само там симптома. Личността, различността, привилегията да си "Аз", вече не са това, за което воюваш със себе си и света. Те са обещание за нещо, което може да получиш, ако си послушен. Обещание, което никой няма намерение да изпълни - просто защото не може. Но с което преглъщаш сивия делник. Шарени хапчета плацебо: Безкрайното щастие, е в новия модел, с електронно регулирано, бензиново впръскване! Боксерките, с най-новия супергерой, ще скрият тъжната истина вътре, в боксерките! С нашия нов лубрикант, ще можеш да поемеш стреса от ипотеката! Новото, лазерно заточено ренде, ще смъкне всички стрии от самочувствието ти! Нашият препарат, ще изчисти и най-мазните петна в твоята биография! WOW!

Спомням си годините, в които тренирах 5 до 8 часа всеки ден, плюс уроците, които давах 3-4 пъти седмично в центъра на Пекин - 80 километра (отиване и връщане) на колело. И без да броим разните му там градинки, с разните му там местни майстори и бабаити, които ми помагаха да проверя какво съм научил в академията. По същото това време, отвъд желязната завеса (която Поднебесната добави към Великата стена), прииждаха хора, убедени, че фитнеса и стотиците гледани филми с Брус Ли, Джет Ли, Джеки Чан и прочее, автоматично ги превръщат в нинджи. Имаше изключения - свирепи маниаци от двете Кореи и Япония, тихи, замислени ветерани от Афганистан, и Чуждестранния легион, остри като бръснач евреи от двата пола… Бяха не повече от 3%. И отбягваха да се мешат с панирания кашкавал. А въпросният кашкавал учеше китайски колкото да поръча бира и да си вейне свободно и демократично невежата усмивка, и вялото либидо. Китайците са хора хитри и най-вече мъдри. Спокойно взимаха парите на всички. Искаш диплома? Няма проблем - избирай: У-дан, Шао-лин, някой от институтите за изследване на нещо си? Каквото искаш. По ценоразпис. За три месеца обучение - кратка (и повърхностна) история на предмета и натоварване с интензивността на физиотерапия - толкова. За шест - от същото, плюс честта да те пердаши (леко и цивилизовано) именит майстор - толкова. Искаш да научиш нещо? Няма проблеми. Парите, плюс три до шест години от живота ти, плюс минимум 5 часа (от които 2 - як бой) всеки ден, плюс готовността да си късаш сам задника поне по час и половина, всеки ден, до края на живота си. Почваме ли?

Понякога се питам - колко повредени тела и умове са оставили по мисионерския си път онези пачи, с купените дипломи. Пък после си викам - всеки получава това, за което плаща. Какво да ги мисля и тях, и учениците им. После обаче си давам сметка, че те са от които идва общия знаменател. И ма'ни ги тях, вълци ги яли… и ма'ни ме мен с кривите ми коренища… Какво обаче правим с фиданките? И накрая си викам - ай' сти'а си мрънкал за пучите въшки, дет' бяха кат' лъ'ове! - а туй лъ'ове ли са?…

Мен ми е ясно, че така е по-лесно. Че потребителско общество се строи с тухлички Lego. Знам, че не е удобно да си различен. Но за човек, който чува деца и се опитва да им вкара в главата, че успеха е 90% труд и останалите 10 за всичко останало, това си е ритник в топките. Защо ме ритат в топките по повод на нещо, което е мое изконно право и задължение? Как да науча децата си, че щастие и самоличност можеш да купиш единствено с парите, които отказваш да спечелиш? Как… И така: тухла или различност. Това е въпроса. Аз знам, че кадърното ще изкласи. И почти винаги - напук, а не благодарение на системата. Родих се във време, в което различността се наричаше дисидентство, а полит-коректната мимикрия беше задължително условие. Имах съученици червени, до членство в БКП; след десет години станаха тъмно сини; след още десет - жълти, като бебешка дрисня. И не спряха да растат в йерархията, някои стигнаха чак до върха. Та си мисля следното: ако "елита" добива стойност и различност на такава цена, ексик олсун му кадърността.

Днес, калъпа на политическата коректност е тапициран с бархет, а остракизма - по-малко ГУЛАГ-ов. Ментицидът (наказателната психиатрия) обаче, надживя Третия Райх, Империята на Слънцето и Варшавския договор. В западна Европа, 30% от децата (на юг) до 70% (на север), са на успокоителни или антидепресанти - в зависимост от посоката на щръкване спрямо нормата. Спомням си една мома - работеше като аниматор към Нестле (кашкавала къркаше по цял ден, а тя им надзираваше отроците), която изпадна в дива истерия, за това, че трябва да им дава хапчетата. Явно терапията (три бутилки вино и три часа секс), е дала резултат - от 15 години е в Холандия, роди и си гледа детето там. Аз не знам каква е разликата между медикаментозната кастрация и ГУЛАГ, сигурно има такава, но въпроса не е като за моята заплата. Със сигурност обаче, отказвам да приема едното, като алтернатива на другото.

Преди няколко хиляди години (по субективната скала), някой, за когото имам смътен спомен, че наричах аз, беше почнал да брои миговете, в които е бил жив. Наричаше ги: "единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Отличаваха се от всичкото останало време по това, че в тях не му липсваше нищо и имаше всичко. Тези мигове задаваха неудобни въпроси. Не винаги даваха отговори. Но винаги връщаха в живота невидимото. Невидимото, което ни пречи да сме атоми (поради което старателно го забравяме); невидимото, без което преставаме да сме галактики. Сега броя миговете, в които съм бил жив и се питам: какво съм правил последните няколко хиляди години? После ще тръсна глава, ще забравя и кротко ще заема мястото си в кристалната решетка. Докато не срещна (случвало се е) някой от тях - баровците-отшелници! Някой от онези, с въпросите без отговори и с отговори на всички въпроси. Някоя от онези черни дупки в обществото, които могат да си позволят най-истинския лукс: да не забравят, да помнят, да си остават галактика.