За войната и прочее малки радости.

Тази война дойде в живота ми твърде късно, за да вляза в нея, твърде рано, за да не ми пука за нея. Когато ставаше дума за сълзи и сополи по повод идентификацията, трябваше да спомена и кръв, за да е по-сочна картината. Отвращението, което изпитвам към света, започва да изкривява усмивката ми, времето прекарано на стълбището, става все повече. Трябва по-често да обгрижвам тези редове, тук. Те са последното, което ме връща в света на думите.

Може би е възможно да си актуален без да си злободневен. Да проверим. Кой започна тази война? И защо? Световния олигархат. Банално. Което не го прави по-малко вярно. Глобалисткия (или както го наричат напоследък ултра-глобалистки) олигархат, срещу национално ориентирания такъв. Финансовия капитал срещу производствения. Едните – строени под байрака на либерално-демократичните ценности, другите – развяли пряпореца на традиционните. Импотенти, невежи и педерасти против оядени боляри, мазни раса и царедворци. Моля, избирай! И ето ме. На шейсет без една. Готов да убивам и да мра. Без удоволствие и без съжаление. С пълно съзнание за кармичните последствия. И без никакво понятие на чия страна. Това, че историята и здравия разсъдък са категорично против нео-фашисткия алианс (в който отново се оказахме), не е достатъчно. Защото ако ще вадя ножа от който ще погина, само „срещу какво“ не стига, нужно е и „за какво“.

Либералната демокрация построи своята идеология върху протестантска етика, наука и просвещение. Въпросната „протестантска етика“ се базира на онова, което всички традиционни култури (еврейската, арменската и прочее диаспори, Реформацията, зороастрийските общини и староверците в Русия, та до Китай) наричат „кредит доверие“. Акцента е върху „традиционни“, което предполага личен контакт, без намесата на каквато и да е официална – държавна или религиозна - структура. Кредит доверие, който се трупа цял живот, а се губи за миг. Етика, наука, просвещение. Трите стълба на съвременната западна цивилизация. Етиката е вкарана в лабиринт от юридически параграфи и първата жертва е доверието. Срещу науката се води война, сравнима с изстъпленията на светата инквизиция в средновековието. До публиката се допуска прослойка популяризатори, които грижливо заобикалят политически некоректните подводни камъни и превръщат фактите в поредица от любопитности, парадокси и относителности. И първата жертва е истината. Поне тази, до която се е докопала мисълта на дадения етап. Просвещението, в неговия смисъл на дългогодишен, упорит труд, предназначен да вкара отделните битове и клъстъри информация в система, е сведено до образование. Масово и задължително повърхностно, учителите са превърнати в преподаватели (зле платени в огромното си мнозинство), зубренето е стандарт, летва, преодоляването на която отваря вратите. Пилоните на които всичко беше изградено са разрушени. Какво остава?

Остава хюбрис. Добре забравено (и не случайно) лингвистично наследство. Добре забравено (и съвсем не случайно) философско понятие. Добре забравена (и въобще не случайно) религиозна норма. За хюбрис са платили скъпо Пан, Сизиф, Ликаон, Ниоба и Арахна. Хюбрис разруши всички империи от Асирия и Вавилон, през Рим и Византия, до третия Райх, великата Британия и Съветите. За който е забравил „хюбрис“ – да си припомня значението му сам. Проблема обаче не е в забравата. Защото хюбрис е превърнат в идеал, издигнат в култ. Птичето каца на твоето рамо, късмета е с теб - на карти, в любовта, по кариерната стълба, лайното задължително е в чуждия вентилатор, бомбата пада винаги в съседния окоп, родил си се на правилната страна на биологията, обществото, географията и историята! Твоя е силата, твое е правото, твое е бъдещето! Ти си венеца на природата – ти и само ти, в първо лице, единствено число! Ти си WOW-оргазма на Аз-а от надхитряването, прецакването, преебаването на ближния, системата и всичкия шибан Господ!... Амин.

Хюбрис. Там, на стълбището, където рано или късно ще се съберем всички – и тези, които четат тези редове, и онези, които никога няма... и тези, които ще останат там, и онези, които ще се върнат за пореден вълнуващ кръг в лайняната река; на стълбището където си пия чая и си ям ориза; на стълбището, където посрещам с усмивка всичките си „така наречени мъртви“; на стълбището, от което отскачам при вас „така наречените живи“ - да си платя сметките, да налюбя жената и нахраня децата... Там, на стълбището за хюбрис се наказва тежко. И всичкото ми жежко съчувствие, и моето, и това на шибаните Архати и Бодхисатви, няма да отмени разплатата.

Никога не съм спирал да воювам. За.

Полунощ. Празни улици. Пекин? Варна? Котел? 2023-та? 1913-та? Поручика, фелдшер Георги тръгва за фронта, изпращат го – сияещи – трима сираци, сред които и ти, Рада, маминка. Полунощен Париж. 2010-та? 2001-та? 1990-та. Бутам количката ти, Марина, единствения начин да заспиш. София. 2023. Борис крещи и тича пред мен, Албус го хапе по лакътя. Мама върти макарата на кладенеца, а в главата и разцъфват вселени. Жени без име крещят и се мятат под мен. Под Васил, дядо ми. Под Темуджин, Тамерлан и другите ми дядовци. Ръката ми – суха и спокойна стиска дръжката на ножа. Фиданката пада срязана под перфектния ъгъл на Мусаши. Празни улици. До мен е кучката Рапунцел. Сара. Пудела Албус. Аз крещя припявайки на Брел, Фреди, Стромае. Пред мен е Витоша и изгрева. Зад мен – пореден развод, раздяла, среща, бащинство… поредна брънка в прангите, които ме спасяват от полет в стратосферата. Вървя през кишав Париж към теб, Марина, към шизофренията, която търся в себе си, след като са я открили в теб. Алгара тича към Черни връх, а Сара маха рижава трътка след нея. Баща ми крачи по снежна Москва и се псува, че не си е сложил шапка. Прадядо ми, генерал Антон Трайков, псува откъснатия си крак, а неговите орли порят коремите на сърбите. Полунощ. Празни улици. На моста в Батак чакам на опашката да отрежат ушите и носа ми, да преброят колко пъти отсечената ми глава ще прехапе езика си. От другата страна на моста ръката ми е изтръпнала от рязане на носове, уши и глави. 12-те кила щастие на Сара, се гърчат отровени на тротоара, Алгара вие до нея. 26-те кила радост на Албус правят пируети край мен. Юмрукът ми пълен с преведен бяс праща нечия глава към среща с тротоара. Затварям пластмасовия чувал над мама, Екзюпери мърмори “ce n'est qu'une coquille”. Аз съм черупка, нищо повече от черупка. А вътре – екзалтирано от радост нищо.

Спунк 7: За идентификацията и други демони.

Нямам никаква представа как изглеждаш ти, който четеш редовете, които навървям тук, кога-както дойде. Кога-както, въпреки чувството напоследък, че този блог е единственото що-годе смислено нещо в живота ми. Може би точно за това съм тол­кова небрежен – от малък събрах недоверие към нещата, които изглеждат смислени и огромно недоверие към тези, които наистина са. Изкарвам си хляба като разказ­вам истории. В тях старателно кодирам и крия смислите, да не би нещо да прескочи в прав текст и – Буде опази! – да мине за послание (един от най-страшните грехове в моя театър). Това, което обичам в професията си, е възможността да хвана някого за ръка и спокойно, нежно, със съчувствие и през смях (задължително!) да го поведа из лабиринта на някоя история. Тук няма как да е така и няма да е така. Тук ти – който и да си ти, ще трябва да споделиш с мен опиянението от самотата, компанията на мъртви поети, шутове, аскети и прочее вампири, и абсолютната безнадеждност, породена от факта, че никой, никога, и нищо няма да ти прости. Защото в простото уравнение на живота няма място за прошка. Утехата е само една – когато/ако стигнеш до усмивката, с която приемаш последствията, в теб се разстила една изумителна сюита, изпълня­вана от принцове, просяци, божества и прочее измет, всеки от които е имал щасти­ето и глупостта да се посочи, и да каже „аз”.

Стигнахме (за голяма моя изненада…) до седмата част от историята за седем етажната сграда. За различните закони, порядки и структура на всеки отделен етаж. И за съзнанието, което скача по тях, търси банани, и е убедено, че най-вкусните са винаги някъде другаде. В тази част ще си говорим точно за това – подскоци и банани. Със сигурност ще е трудно. Ще гледам да е интересно, в противен случай ще бъде противно трудно. Защото става дума за идентификацията, нейните капани, грандиозните купони които забърква и морето от сълзи, сополи и кръв след тях.

И по традиция, в началото – малко отклонение. Често съм се питал как щеше да е, ако не бях заминал за Китай. Доколко тази екзотична страница от моя живот е логично обяснение и удобно оправдание за циганската каручка, с която обикалям по света. Дали отклоненията от нормата щяха да бъдат толкова крайни, дали щяха да ме отдалечат толкова много от времето, географията и традицията в които съм роден, дали щяха да ме изстрелят толкова безвъзвратно в пустотата на междуетажи­ето. Отговорът е – да, Китай беше важно обстоятелство, и не, не беше ключово. По пътеките встрани от въртележката срещнах много хора, които никога не са стъпвали на изток от Урал и южно от Босфора, нямаха и нужда. Дядото на първата ми жена – мълчалив, ококорен бухал, Дъновист – практически не беше напускал селото си. Няколко мои приятели (част от които все още живи) пребивават в чист, 24 каратов Спунк, без грам екзотика в биографията си. От друга страна, в Китай беше пълно с представители на каталясалия от прогрес запад, които никога не забелязаха нещо повече от ниски цени (тогава), изобилие от достъпни сексуални партньори, екзотика и възможности да се пласират. Аз, още преди да тръгна за там, вече бях толкова пропит от индийски мироглед, философия и практика, че всичко останало се сти­чаше по мен като вода по гъша перушина. Ако не бях заминал, сигурно щях да съм още по-голям темерут (Йога е много по-екстремна и асоциална от Ци-гун) и на тази възраст вероятно щях да съм се изнесъл в някой Ашрам, някъде в Непал или Франция. Нещо, което в този ми вариант, въобще не ме интересува. Пътят щеше да е разли­чен, но целта беше ясна още преди да потегля. А всичката информация, на базата на която се оформих (в глобалното село днес), е на една ръка разстояние за всеки, който я потърси.

В Китай, повтарях по неизменен и неоспорим канон едни и същи движения, стотици и хиляди пъти, по стъпките на стотици и хиляди преди мен, до пълно затъпяване. И всеки въпрос, и всеки протест, се сблъскваше с неумолимото” „Ци” тонг „Ли”, „И” тонг „Ци”. Буквален превод: Енергията движи Силата, Мисълта движи Енергията. Спри всяка мисъл, която определяш като „своя”, за да може да потече в теб мисълта, която побеждава. Пусни в себе си това, което побеждава, за да станеш този, който побеждава. Простата технология на „бий, за да не те бият”, която е изправила гръбнака на Homo Erectus. Само това и нищо друго, примири разнопосочните пориви на бунтарския ми ген. Само това и нищо друго сложи нещата на място, подреди ги, и даде отговор на въпроса как да живееш без да биеш, и без да те бият. За да мога да се идентифицирам като безграничен потенциал (на квантово ниво); като център на координатна система (на релативистично); като шепа звезден прах (на физично); като групов секс в таблицата на Менделеев (на химично); като тиранично-йерархичен симбиот (на биохимично); като „Homo Sapiens”, мъж, побойник, любовник, син, съпруг и баща (на биологично); като будист (това не ме прави такъв… такъв съм само на стълбището, но е забавно), конфуцианец и театрален режисьор (на социално). Без грам противоречие. Будьо ле, пиле шарено! „Какво тук значи някаква си личност” в първо лице, единствено число? Толкова е просто и прекрасно, че пребивавам в непрекъсната ерекция. А като се има пред вид повсеместната фаза на всеобщ недоебък, щастлив съм скромно да предоставя на мирозданието около какво да се завърти. Амин.

Толкова за ролята на Китай, в любопитния експеримент, който беше и продължава да е моя живот. Никога не съм, няма и да претендирам за максимална компетентност, изчерпателност и последователност. Описвам собствения си опит и изводи. Давам (поне се опитвам) някаква посока на мислене, каквато не съм срещал набелязана по начина, по който е в главата ми. И която (посока) никога не ми е давала възможност да се успивам, да се надувам, или да скучая.

Ще почна с кратка дефиниция на понятието „идентификация”. Онова, в което се припознавам. Онова, в което намирам усещането и съзнанието си за „аз”. В този контекст, всички човешки същества се делят на две, отчетливо различими групи. Едните са скали – стабилно, съзнателно и кохерентно изградени личности. Другите са пумпали, които не спират в траекторията си през всичко, което са, били са и биха могли да бъдат. Разбира се, при всяка подобна схема (екстраверт и интроверт при Юнг), риска от обобщение присъства, има нюанси, промени във времето - кристалните решетки се рушат, водата замръзва, а на Титан метана се плиска като дъжд. Но във всеки отделен момент наличието или отсъствието на структура е видимо. Веднага отбелязвам, че в това категоризиране няма оценка. В смисъл – едното не е по подразбиране добро, а другото – лошо. На скалата може да построиш фар, под нея може да погребеш цивилизация. Пумпала не спира да интерпретира минало и настояще, да създава бъдеще, да пълни криминални хроники, и психиатрични клиники. А стабилност и лабилност, като характеристики на личността, са в пряка зависимост от адекватността на идентификацията. Адекватност спрямо какво?

Да започнем най-отдолу. Квантовата реалност. Там началото и свършека на вселената се губят в нейната безкрайност, всичко е, било е, ще, и би могло да бъде. „Има” и „Няма”, „Да” и „Не”, „ест” и „не ест”, 0 и 1 не са полярни стойности, а само проценти вероятност. Вероятност, която се реализира някъде на следващото, релативистично ниво. А тук е царството на квантовия потенциал, в което всичко е възможно. За това, което се случва на това ниво в мазето на вселената (общо за всеки от нас), освен „всичко е възможно”, не можеш да кажеш нищо повече. Дори да си квантов физик или налджорпа. Думата „потенциал” ни връща към програмата по физика в началното училище и към усещането, че нещо сме пропуснали или забравили… все едно – рядко разполагаме с него като понятие/инструмент в осъзнаването. А става дума за прости скачени съдове между потенциално и проявено – в единия нивото се покачва, в другия – снижава. Спомням си, бях много малък, представях си парче мрамор. Гледам го и се опитвам да видя колкото може повече от всичко, което би могло да бъде, всичко което може да стане, ако се отнеме от тук, от там… До него – статуя – Венера, Давид, Мислителят… Прекрасна статуя, прекрасна, завършена, и напълно лишена от потенциала да бъде нещо друго. Изкушението да превърнеш себе си в нещо завършено, те лишава от възможността да станеш каквото и да е друго. Обаче е единствения начин да се случиш. Години по-късно, когато представата за многоетажна реалност започна да се мержелее, осъзнах следното: дори съвършената постройка, статуя, ръкопис, в основата се състои от думи, букви, ноти, битове информация, песъчинки, молекули, атоми и кварки – нива на реалност, по пътя към които регресивно се губи структурата и прогресивно се връща потенциала. Без никакво (подчертавам!), никакво противоречие. Мраморът, сам по себе си, вече е изгубил огромна част от своите възможности – може да стане статуя, част от пирамида, фараоново биде… или да остане парче камък, но не е звезден вятър, морска вълна или протоплазма. Но всичко това и всичко останало в основата винаги е било, и е битове информация, потоци енергия, шепа кварки, атоми и молекули. Хаоса, от който всички уважаващи себе си богове, изковават света. Същият този Хаос, който света не престава да носи в себе си, докато се носи през него.

На етажа на относителността се появява нещо изумително. Появяват се измерения. Има много хипотези (и само хипотези) колко са на квантово ниво – пет, десет, единайсет… Изобщо има ли ги и ако да – какво представляват. Но на това ниво, до който дядо Айнщайн прокопа тунел в главите ни, измеренията стават четири. Същите тези четири, в които се варим, пържим и търсим себе си нагоре по етажите. Появяват се „тук” и „сега”. Координатната система, в центъра на която целокупния изток, поставя своя „аз” в последната му спирка по пътя обратно към нищото/всичкото, където ще се изгуби окончателно сред фотоните и в Нирвикалпа Самадхи, дай Буде всекиму. Център, спрямо който всичко е относително, външно и „не-аз”. Ще го кажа тук, ще се постарая да го кажа просто – какъвто и да е опит за идентификация на тези две нива, е не просто абсурден или невъзможен, той е опасен. Тук се изтриват всички същности и самоличности – илюзорни или не. Тук си отиват всяка индивидуалност и различност, контурите се губят, а Аз-а маха с кърпичка за сбогом след пътя си през човешкото. Тук не отиваш, тук се завръщаш. Всички (без изключение) източни традиции настояват на едно: не можеш да се откажеш от това, което не си постигнал; не можеш да се върнеш от някъде, където не си бил. В тази връзка приемането на деца в Будистките манастири е една от най-страшните ереси… или щеше да бъде, ако в Будизма имаше ереси. Всяко дете в манастир – ако ще да е Панчен Лама или самия Далай Лама… която и да е невръстна лама, различна от перуанските, е пълна профанация. На която той, Будизма, винаги е гледал през пръсти и с насмешка – достатъчно голям е, може да си го позволи.

Спомням си как се давех, когато преди 40 години далдисах в индийската философска класика. Опивах се от музиката на мъртвия санскрит, от поетичните, митологични и мистични криволици на повествованието, от аромата на сандалово дърво (същото, от което правят сандали!), от магьосаните обертонове на мантрите. Къде по етажите беше това? Някъде в мазето до киселото зеле (три лилави зелки и кило ябълки на бидон), компотите и варелите с нафта, които гонеха махмурлука, и мокрия варненски студ. Компания ми правеха мъртви плъхове, бъхливи котки и комшията, който зад съседната врата, проявяваше порнографски снимки. Бях напълно асоциален, вторачен в центъра на координатната си система (някои му викат пъп) и щастлив, като прасе в кочина. Коварен капан е аскеза. Коварен като хероина в спринцовката. Това беше истинско откриване на топлата вода (при опит да се удавя в нея…), защото класиката е пълна с предупреждения. Тогава ги мислех за ОБЕЩАНИЯ, а те си бяха ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!… наистина бяха такива. В мазето е добре да слезеш след като си станал Човек. Там не се става Човек. Там се осъзнават допълнителните измерения на Човешкото, на изпроводяк и когато се сбогуваш с него. А когато се навреш в тях (въпросните допълнителни измерения) преди да си станал Човек, те могат да стопят костите ти, още преди да са се втвърдили. Бях до гушата в лайна и по рецептата на Бекет (пияния Самюел), пеех към звездите, пеех та се късах. И до днес не знам коя Ариадна ме изведе от лабиринта, спомням си смътно този, който излезе от него… Казвах му „аз”.

И къде, мамка му, се става Човек? Там, където мамка ми (мамка ѝ!) ме е пръкнала? В блатото на шибания адреналин и трижди шибан ендорфин? На етажа отдолу… на този отгоре? Къде?! Ще се опитам с по-малко питанки и удивителни (те са ми от реторичното наследство на шизоидния запад), да нахвърлям някакъв отговор.

Човешкото не се осъзнава. То се изгражда. Него го няма в нас, когато се раждаме. Не си отива (и не само то), когато си отиваме. Не се среща и в повечето колеги по род “Homo Sapiens Sapiens”, но винаги е някъде, в някой от сапиенсите около нас. И ако не го открием, този „някой”, и ако не го открием навреме, никога няма да прескочим капаните на биологичния си вид, и да станем Човеци. За какви капани става дума? За капаните на етикетите. Етикета „животно” означава нещо по-низшо от етикета „човек”, така ли? Ами… не. Той означава нещо различно. Нещо, което се намира на различен етаж на реалността. И без да приемем, осъзнаем и овладеем себе си като животински вид, никога няма да станем човеци.

Не съм претупал етажите непосредствено над мазето (долу беше доволно екзотично, хлъзгаво и гъделичкаво, нали?), просто набелязвам контекста, в който минаваме през тях. По пътя към биологията (първия кандидат за що-годе общоприето ниво на идентификация), минаваме през физика и химия. Физика. Тази, на дядо Нютон, в която нещата послушно и предвидимо падат, летят по балистична крива и в орбита, отдават и получават топлина, звучат, светят, блъскат се, избиват око за око и зъб за зъб. Какво да кажа за тук? Падаме, летим, топлим и се топлим, звучим, светим, и се избиваме. Като всичко останало „одушевено” и „неодушевено” около нас. (Кавичките в предишното изречение не са случайни, но за това след малко, когато стигнем батака на Animus и Anima). Това е нивото, на което „материализма” (във всичките си варианти), води прастарата война с „идеализма” за правото да се обяви за "re vera ultima", абсолютната реалност. Няма да влизам в този спор. Навремето, на личната си Курукшетра, потроших достатъчно копия в опита си да взема страна. Дали крокодила е по-скоро дълъг, отколкото зелен? Мисля, че на антилопата в зъбите му ѝ е все едно, но нямам никакво намерение да вземам хляба от устата на мъдруващите сладкодумци, които строят барикади в главите ни, онези, същите, заради които мрем на барикадите по улиците. От перспективата на междуетажието, тезите на „идеализъм” и „материализъм” (най-вече „диалектическия” такъв) са съвършено съвместими. Материализмът и всичките му пророци – от Талес, Евклид и Нютон, до Маркс и СИЕ, е вкопчен в това ниво на реалност с трогателната вяра на удавника в сламката, и напълно основателно. Да се отричат простите и ясни закони на материята и последствията от незачитането им, е точно толкова абсурдно, колкото да бъдат обявени за единствена и абсолютна реалност.

В контекста на това ниво ще потърся и тезата на вечния опонент, „идеализма”. Animus и Anima (движещо и движимо), Дух и Душа, Мисъл, Съзнание и Съвест… са базови понятия, в които лежат корените на всички (без изключение) религии. Понятия, които продължават да определят законите на Логоса и днес, в пост-религиозния свят. Не защото той, „идеализма”, се идентифицира тук, на ниво физика, а защото се оттласва от тук. Защото с вяра, не по-малко трогателна от тази на историческия си опонент, се ориентира спрямо този етаж. Един от първите ми маниакални пориви, беше да проследя раждането и развитието на тези понятия от древността насам. От 9-те измерения на живота след смъртта в Египет, през играта на криеница на Атман и Брахман, битката на Ариман с Ахура Мазда, надпреварата на „добрият и лошият” коне при Платон, вечната душа (единствено и само човешки прерогатив, видите ли!…) и светлите перспективи на „Вечния съд”, пространствата на Данте и ангелите на върха на иглата… Пълен кошмар. С който повечето люде (с пълно право), отказват да се занимават. И приемат послушно версията на силните на деня. Това решение не ме устройваше. Не си спомням колко години ръчках и се рових. Спомням си облекчението, с което стигнах до единствения (тогава) възможен отговор. Беше опростено, беше наивно… толкова беше по силите ми, но ме спаси от мозъчно възпаление. „Дух” се идентифицира с „Информация”; „Душа” – с „Енергия”; „Мисъл” – с руслото на реката (с всичките му вирове, прагове, въртопи и блатата по бреговете); „Съзнание” – с опита да запомня, подредя и предам историята на плаването (лично и виртуално) по тази река; „Съвест” – с неподкупния блюстител, който санкционира всяко изкушение да излъжа.

Първите ми опити във философския диспут (някъде на 14 годишна възраст) бяха по повод формата и съдържанието. Интересното е, че спорех с всички – и с тези, които даваха приоритет на едното, и с другите, които предпочитаха второто. Много скоро след това разбрах, че истината не се ражда в спора и завинаги престанах да си точа зъбите с подобни упражнения. Но това не значи, че свалих въпроса от дневен ред. Просто дебатът премина в съдебната зала на собствената ми глава. Преди няколко дни обяснявах устройството на компютъра на най-малката ми дъщеря. Когато опряхме до хардуер и софтуер като съотношение във функционалността, нещата леко зациклиха. Успях да ѝ внуша, че са еднакво важни, но не бях твърде убедителен сам за себе си. Защо? Защото са еднакво важни единствено от гледна точка на стълбището, до което нейния (на дъщеря ми) достъп все още е ограничен до „мистично интуитивен”. И защото „обективно” не е така. Материалистът ще даде предпочитание на желязото, идеалистът – на информацията (програми и файлове). Първият, ще изтъкне факта, че не можеш да подкараш последния Adobe Premiere Pro на компютър от преди 10 години. Вторият ще каже: кел файда от машина с Core i9/Ryzen Threadripper процесор, на която джиткаш игрички… И двамата ще са прави. И ще се дърлят за яйцето и кокошката до второ пришествие. Това, което искам да кажа е, че спор като такъв, е възможен (и полезен) единствено когато се уточни нивото на идентификация. Във всички останали случаи се стига до удар по главата на опонента – с тояга или тактическа ракета, в зависимост от историческия период.

В личен план и в контекста на компютъра нещата стоят така: всичката информация, която съм струпал на харда, на няколко пъти трябваше да изчака ъпгрейд на машината, за да успее да се подреди в работна конфигурация. А всякакъв ъпгрейд щеше да е абсолютно ненужен, ако не обслужваше съдържанието на диска. От метафизична гледна точка, всяка информация изчаква съответната конфигурация, която може да я превърне в работна. А дотогава си седи в насипно състояние и си кюта.

 

Дълъг стана този текст. И ако не го разделя на части (поне две, но кой знае…), ще стане още по-дълъг. Тепърва ни чакат сериозните кандидати за ниво на идентифи­кация. Чакат ни биология, социум и виртуал, без да броим почти безкрайното роене на поднива, което ни дебне на всеки от тези етажи. И с които – не се безпокойте – нямам никакво намерение да ви занимавам. Но преди да завърша подскоците тук и да ви подкарам към следващия батут, искам да положа скромно букетче полски цветя на олтара на вечно пренебрегваната химия.

На стената над леглото на сестра ми бяха историческите карти. Над моето - географските. Покриваха целите стени. С изключение на мястото над бюрото. Там беше таблицата на Менделеев. Не защото някога съм се изкушавал от професията на химик, а заради това, което символизираше: тържество на интуицията, на постоянството, на реда над хаоса. Поне тогава така ми изглеждаше. Днес на всяко устройство имам инсталирано приложение със същата тази таблица. И в моменти на dolce far niente мога да съзерцавам цялото и отделните елементи с часове. Както други съзерцават архитектурни паметници или изобразително изкуство. Странна е тази мания, нямам обяснение за нея. Интересното е, че не помня почти нито една химическа формула (дори тази на алкохола съм забравил…), но принципа на образуването на елементите, свойствата им и групирането, са в главата ми с най-малки подробности и до днес.

На Ачо, за добре дошъл.

Не знам как ти се стори на теб, мисля, че общо-взето мина добре. Като за опело имам предвид. Нела плака много (да си очаквал друго?) и не само тя… поповете не бяха пияни (поне не им личеше), църковния хор се раздаде – даже ти нямаше да им намериш кусур. Бившите бяха там, като по списък – красиви и безутешни, многобройни като цветята, с които отрупаха затворения ти ковчег. До тях – достолепно скръбни – настоящите им половинки (сред тях и аз…), гора от стомана в защита на доверието, с което им ги повери. Шкавал Пане, известна още като графиня Алгара Шалзонга не дойде, рева в къщи по време на уроците онлайн, вероятно осъзнала, че детството свършва, когато изведнъж няма кой да те продава в Тъпчилещово.
Да си призная, въпреки екзалтирано ироничните ти реплики, на няколко пъти се разревах – сигурно от смях, болно смешни попадения имаше. После те одумвахме в добрата традиция на „Рашомон“, всеки с версията си, понякога даже съвпадаха… още се смяхме, някои поплакаха пак. Музика, от онази, сърцераздирателната, дето ти предлагаше да се приравни към престъпление към човечеството – нямаше, по малките часове даже си пуснахме Девин, представяш ли си как си ни дресирал? Все не преставах да се чудя – как социопат, като теб завъди толкова много приятели. Не че не го знаех и преди, но струпани на едно място впечатляват. Може би проблема с тебе беше… колко е странно миналото време, когато не спираш да пърхаш около мен в най Фют-овския си ипостас… та, проблема беше в бамбашката ти социопатия. Най-лесния за сприятеляване (поне с определена категория сапиенси) и най-неспособния на обвързване с когото и да е. Помниш ли като ти редях: дръж всичко и всички на една усмивка разстояние от себе си, и най-вече – самия себе си. Е това, последното не ти се удаде, батко, много се беше вкопчил в Ачето, не че нямаше защо, обаче… Много щедро пускаше света под кожата си, много трудно хората, а май че правилно е точно обратното. Макар че не съм сигурен, когато опре до думи все по-малко съм сигурен, много пречат на купона думите. Ти помниш принципа: от храната – да остане, пиенето да не е в повече, без Pink Floyd (за лична употреба), гаджетата да не страдат от излишък или недостиг на внимание. Формулата на идеалния купон. И макар че не съм се натискал за който и да е купон, на този гледам да не бягам от отговорности, същите тези, дето те караха да се чувстваш като във вълчи капан.
Не знам как ти се стори, но според мен тона на събитието виртуозно танцуваше на ръба, от който аз все дърпах към комичното, а ти към трагичното. Както Иван Драголов (и той много рева) казва за мен, имам голям проблем. Продължавам да се смея, когато другите вече са започнали да плачат. Сигурно е прав.
Поболях се когато замина, батко. Пък и от всички възможни дестинации избра тази, която ако бях способен да мразя щях да мразя най-много. Сигурно някой ден ще се поболея така, когато Алгара потегли за Калифорния. И няма дума да издумам за да я спра. Както и на теб не издумах. И после ще пердаша дълги среднощни монолози бълвайки в празното всичко, което не съм изрекъл навреме. Защото черна дупка избра ти, батко, по-черна е само онази от другата страна на локвата – там имперската месомелачка работи на пълните си обороти. Хареса ли ти „Ачето в огледалния свят“, в съвременната интерпретация на Луис Карол? Как ти се стори родината на „1984“? А дикенсовата джунгла на пост-викторианското лицемерие и високомерие, трижди усилени в коктейла от спомени за величие и прогресираща импотентност? Уютно ли ти беше сред влажните, ръждясали останки на гордия Албион, обезлюдил два континента и унищожил стотици милиони по всички останали? Как ти беше между изнурените от бремето на белия човек туземци и озлобената сбирщина, докарана от гузната му съвест в една страна, която никога няма да почувстват своя?... Защо ти беше?!
Да познаваш миналото е тежък товар, батко. Аз знам, че ти се пазеше от прекаленото знание, но успя ли да се опазиш от истината? Защото тя, истината е подла твар. Промъква се между редовете написани от победителите, в кошмарите на победителите и в очите на победените. Успя ли да се опазиш от истината? Истината, онази свряна в тъмните кьошета на вселената, тъмната материя встрани от лъскавите витрини и светлите магистрали е страшен въртоп, батко. На теб изолацията ти беше твърде прогоряла. А когато някой си позволява лукса да живее като оголен кабел в един свят изтъкан от високоволтови лъжи, късото съединение е най-логичния резултат.
И понеже сред всичките празни и не толкова приказки, които издумахме с теб през годините не ти го разказах, ще го направя сега, момента мисля е подходящ. Ще ти разкажа за Нея. Не знам от къде се е взела в женски род. В смисъл защо точно в женски. Във всички индоевропейски езици, където са останали родове, Тя е тя.
Рядко сънувам, с възрастта все по-рядко. На четиринайсет ми се случваше по-често. Първите ми срещи с Нея трябва да са били тогава някъде, насън вероятно, не помня точно, вероятно по-скоро в просъница, обичайните ми просъници. В полумрака очите ѝ са жълти и стари, радиоактивен кехлибар, очи на вълчица, очите на баба ми Рада. Пръстите ѝ са хладни, сухи и дълги, ребрата – много, гърдите над тях – тежки, спокойни, на сантиметри от лицето ми, но странно недостъпни. Аз съм стиснат между бедрата ѝ и дълбоко вътре в нея, където е му е мястото на един 14 годишен кандидат-любовник насън. Няма нищо потно и задъхано в двете тела, има леко изтръпване в това отдолу (вероятно моето), и спокойно любопитство, леко замислено, като на заинтригувана учителка, в това отгоре – нейното. Ръцете ми рискуват да стигнат до кръста, точно под безбройните ребра и странно спокойни лягат там, без повече амбиции, без необходимост от това да са другаде, точно на мястото си. Тя е съвсем тънка, опулена – луната прозира през матова кожа, ребра и пръсти, само гърдите и бедрата са тежки, плътни в това изсушено от хилядолетия недохранване или аскеза тяло. В цялата тази хладна, почти статична композиция, има само едно нещо – тежко и горещо, нещо което вече не е част само от мен, нещо, което е вече част от нея. Нещо ужасно силно, предназначено точно за там, където е, нещо, което копнее да се движи, да заяви, да докаже, да изтръгне стон – от болка или удоволствие – все едно. Тя го приема, без да подканва, без да окуражава, без страст, без тъга, без радост. Аз – микроскопски препарат – се взирам към обратната страна на окуляра и вълчето око в него е единственото, което спира финалния спринт. Не защото предупреждава, а просто защото го очаква. С едно спокойно очакване, от което разбираш че си просто поредния, просто следващия, без безразличие, без професионална умора и вулгарно подканване. Спомням си спокойното прозрение, че няма за къде да бързам, че съм точно там където ми е мястото, спокоен и силен, без абсолютно никаква необходимост да препускам към края, защото тя ще ме чака до края, ще е с мен до края – без да ме спира, без да припира… с мен. До края.
Не знам дали тези просъници предопределиха отношенията ми с жените, но завинаги впечатаха връзката ми с Нея. Тя си остана „Тя“ в словесното русло на моята мисъл. И отвъд него. Тя.
Сега виж, след срещата с Нея – като си реконструирам събитията сигурен съм, че е минало добре (не че ти, чистофайнико, ще искаш да разкажеш…), щеш не щеш оставаш в моя филм. Поне се надявам да ти хареса компанията в която се оказа. Радвам се, че не ти се дръпна фъша от приемането в такъв отбран кръг, очаквам да го оцениш – клуб „Носферату 44“ е от най-добрите места да прекараш вечността между две прераждания. Вярно е, ти не изкара до 44, но те не са буквояди, няма да придирят – нито Чехонте, нито Методи, нито Стоян, нито Тината, още по-малко Чечи. Аз ще паля камината, ще запарвам чая, ще ви сипвам по нещо в него (вишновката ти хареса, нали? А имам и боровинковка!…) и ще ви слушам – не мога да се надявам на нищо повече, надхвърлих клубната възраст с цели 12 години. Пък и някой трябва да се грижи за всичко – не само ръкописите не горят, те и мислите не изветряват, но някой трябва да слуша, чува и помни. Аз, както знаеш, много ставам за тази работа, не случайно майка ми, Вещицата, твърди, че помня като слон албинос.

Добре дошъл, батко!

Спунк 6: За броденето ми по неведомите Му пътища.

Много от най-интелигентните ми (действително интелигентни) приятели подминават темата за моята религиозност, като каприз, чешитлък, гъзария… нелеп анахронизъм, екзотика, прищявка. С две думи – нищо сериозно. Живеем в свободен свят, всеки има право да плаща данък на каквито си иска „изми”. Нещо такова. И всеки път, когато религията се появи като довод в рамките на сериозен спор свързан с политика, култура, антропология, история… тя бива сметена под килима с категоричното „хайде стига с твоите простотии”!

Това е ретроспективен текст. Ще се опитам да проследя криволиците си из лабиринта на идеологиите, предразсъдъците и религиите. Да опиша етапите в опита ми да разчета базовия код в основата на света. Един поглед към дълбоко субективни процеси, от които напоследък вадя разни подозрително общочовешки изводи.

Родих се между кандилото в домашния иконостас на баба ми и етикета „опиум за народите” – идеологически трамплин към светлото бъдеще. Кръстен съм в Православие от преди да се помня, въпреки комунистическата кариера на баща ми и католическите (хърватски) корени на неговия род. Израснах в Кукления театър при майка ми и в Операта, Катедралния храм, и църквата „Света Петка”, с дядо ми. Той беше диригент на църковния хор, а плюс това, пишеше музика – и светска, и религиозна. Свещите и тамяна в празния по соца храм, полумрака, сноповете светлина през витражите, стенописите, тясната, вита стълба към камбанарията – всичко това буквално взривяваше детското ми въображение. На 13 годишна възраст въпросният ми дядо, Васил, вкара в живота ми Библията, математиката и ядрената физика – интересна комбинация от предмети, които завинаги останаха в мен квантово заплетени. Бях на 15, баща ми започна да доставя отвъд желязната завеса литература на френски. Вивекананда, Кришнамурти, Йога, Веданта, Будизъм… Странен беше избора му на книги и никога няма да разбера защо целенасочено ме тласкаше към изтока – година по-късно тръгна с тази, и много други тайни за Вечните Ловни Полета. Ще се опитам да обобщя съставките на кашата, в която се варях: хормонални взривове на пубертета; първи експерименти с алкохола; литературна класика и купища научна фантастика; идеология на зрелия социализъм; Библия, Кастанеда, точни науки (към които за моя и всеобща изненада се оказах предразположен); индийска философия и практика. В следващите 4 години се случи следното: Християнството (с догмите, чудесата и обидната липса на логика, толерантност, последователност и здрав смисъл) отстъпи пред точните науки; френската гимназия победи в избора ми математическата (а математиката се сблъска със суровата реалност – кофти даскали и изобилие на гаджета в художествената самодейност); хормоналните протуберанси, социализма и алкохола се размиха и уталожиха в практиката на Йога.

И тук, на това място спрях за дълго. Имам пред вид сега, с писането, а не тогава, в експериментите си с дълбоководното гмуркане. Странно е. Когато чета, обичам, страшно много обичам онези дребни детайли, които дават плът, аромат, текстура, дълбочина и сетивност на словото. Когато пиша – от себе си и най-вече за себе си – изпитвам странно недоверие към необходимостта от подробности. Почти стеснителност, смущение… все непривични за мен усещания. Ще се постарая да ги преодолея. И с риск да се презра, далдисвам в подробностите. Защото там са корените на онова влечение към междуетажните пространства и търсенето на пътя до там, които от първия текст по темата наричам Спунк.

Бях добър ученик (без да го целя, без да го ценя) с огромни проблеми с дисциплината. От детската градина, през гимназия, школа за запасни офицери, пет университета в които учих, та до двата от тях, които завърших. Имаше авторитети – баща ми, дядо ми и някои (не много) даскали - които инстинктивно приемах като безпрекословни. Това не значи, че не се дърлех с тях, те – някак очевидно – изпитваха огромно удоволствие от това да се дърлят с мен. Това беше първия, голям комплимент който получих, така се научих да ценя и търся в живота си жалоните и оценката на определена категория хора, повечето от които (както се оказа впоследствие) мъртви от векове. Над останалите често издевателствах, често откровено се гаврех с тях… Буда ми е свидетел – правех го без удоволствие и с радост надраснах хлапашката надменност. С връстниците ми беше сложно. От една страна се събирах с тихи, меки, с развинтено въображение и чувство за хумор деца, от тях – горе-долу половината – момичета. От друга страна, непрекъснато се оказвах в ситуации, в които с тежки думи, юмруци и ритници се воюваше за място под слънцето. Първите ми ставаха приятели, някои са такива и до днес. Другите се научиха да ме оставят на мира. Дали бях класически побойник? И да, и не. Еднакво не понасях и тъпите алфа-самци, и плужеците – с едните се пердашех по необходимост, с другите по принцип. Бях дребен (винаги сред най-ниските в класа), кльощав, жилав и сух като пръчка. Една особена комбинация от ярост, хладнокръвие и удоволствие ме правеха ужасяващо ефикасен в ситуации, в които другите просто крещяха и размахваха ръце някъде по посока към мен. Много често обаче, след като спокойно бях счупил нечий нос и след като отминеше вълната на адреналина, аз се скривах някъде и повръщах. От отвращение към себе си и чудесния свят, за който се бях оказал толкова чудесно, еволюционно може да се каже, пригоден.

В началното и гимназията не бях отличник – прекалено лесно беше, прекалено много отговаряше на очакването на системата от мен. Тогава се наричаше „вярност към линията на партията”, днес би било „политическа коректност”, а винаги и во-веки веков си остава „конформизъм”. До колко съм дисидентствал съзнателно? Въобще не дисидентствах, виках „КПСС, БКП” и „ура”, и пуках балони със скобника на манифестациите. Но неприлично ерудираните спорове между баща ми и дядо ми, в които дядо винаги беше прав, а татко винаги излизаше победител, отвориха очите ми много рано, и много широко. За протокола: баща ми, Методи, беше лекар, учен, изумителен ритор и софист (и комунист от висшия ешелон); дядо ми (по майчина линия), Васил – еволюционист, потомствен военен, математик, музикант, аристократ (доколкото има такова животно по нашите географски ширини), предприемач (изхитряваше се да прави добри пари и по соца) и побойник. Живеехме под един покрив, тона на дискусиите беше винаги спокоен, аргументите (и от двете страни) – железни. Огромната изненада и удоволствието, с които „бесния” Василий (към което често се добавяше „Блаженный”) всеки път приемаше загубите си от „йезуита” Методи, са един от най-важните уроци на моето детство. Още тогава усвоих принципа, който рядко ползвам (колкото го умея, толкова го презирам) и само когато действително се налага, принципа, който по-късно открих при Сун Дзъ формулиран като: „правилото да се воюва на чужда територия”. Ако не е достатъчно ясно, става дума за следното: никога не формулирай теза; накарай другия да го направи. И тогава спокойно, аргументирано и безжалостно я разбий (тезата му) на пух и прах. Та така, не бях дисидент. Но не вярвах в „свобода, равенство, братство”, „светло социалистическо бъдеще” и „неминуем крах на капитализма” – изтърканите вицове, на които никой вече не се даже смееше, а афоризма на Айнщайн: „Само две неща са безкрайни: Вселената и човешката глупост, а що се отнася до Вселената, не съм съвсем сигурен…” стана аршин за всичко видимо и невидимо около мен.

В училище побеснявах от усещането за безсмислено пропиляно време. Всъщност почти непрекъснато пребивавах в това състояние. Когато се налагаше (рядко), полагах някакво усилие, през останалото време апострофирах даскалите, четях под чина и разкопчавах в час сутиените на съученичките. Първото предизвикателство бяха приемните изпити след 7 клас – напънах се, влязох. После – подготвителния клас във френската гимназия. За пръв път ми се случи да усетя, че училището ми предлага нещо, че имам какво, от кого и защо да науча. Година по-късно четях свободно на френски. Хареса ми – и усилието, и резултата. От намаленото поведение (имаше такова животно в образователната система тогава) и изключването от училище като постоянната перспектива, продължаваше да ме спасява художествената самодейност, и малцината учители, които прозираха под арогантността, и хашлащината ми. Най-любимото ми занимание беше да накарам някой даскал да се заяде с мен, после да се заровя в допълнителна информация по предмета му и когато най-малко го очаква, да го затрупам публично под камари ерудиция, и компетентност. Това продължи и в университета - и до сега си спомням преподавателката ми по история на БКП, която имаше нещастието да нарече цар Борис трети (семеен кумир) фашист, на една от лекциите. Взривих се като тактически ядрен заряд и до края на годината не престанах да прекъсвам лекциите всеки път, когато откриех възможност да я улича в противоречие и некомпетентност. Когато покрай изпитите тя научи, че с една двойка може да ме спре от следване в Китай, достойната жрица на образованието светна в предчувствие за справедливо възмездие. Освен учебника по история изгълтах огромни количества странична литература (които задълбочиха отвращението ми към теорията и практиката на социализ-ъ-ма и комуниз-ъ-ма), а преди изпита ѝ заявих, че може да ми задава колкото иска въпроси, защото съм любопитен дали ще успее да ми пише нещо различно от отличен. Горката жена, въртя ме с нарастваща паника близо час, докато откри един пленум, за който не бях сигурен дали е бил 39 или 40 година. Почти през сълзи ми писа 5 и хукна да налива бетон в пукнатините на разклатеното си мироздание. А аз потеглих за Китай.

Къде в цялата тази галиматия, която продължи до 23 годишна възраст беше религията? Навсякъде и непрекъснато. Древногръцката митология, Библията, после Индия с несекващия сапунен сериал… Всичко това беше някакъв особен хранителен бульон, в който се опитвах да отгледам здрав разум, ценностна система и етика. Платон и Сократ, Лео Таксил, Сервантес, Вивекананда, Кришнамурти, Кастанеда, Достоевски, Маркиз дьо Сад, Казандзакис, Булгаков… На мисловно ниво и напук на противоречията, нещата някак се нареждаха. На хормонално и емоционално, обаче, всичко беше много по-сложно. Това, което не ме оставяше на мира, беше шибаната ми екстатична природа. Вътрешното напрежение, хиперактивността и емпатията никога не са ми оставяли особен избор. Съществувах в две полярни състояния: зверски излишък от енергия и скапан от умора. Изглеждах като романтичен принц, от мен бликаше очарование, остроумие, съчувствие и искрящо настроение. А изпод костюма на принца с повод и без повод изскачаше маниакален зъл шут, който отчаяно търсеше нещо, което няма да успее да оспори и подиграе, и понякога даже намираше. Още тогава, още преди първия ми опит с жена, вече бях специалист в обладаването с думи. В последствие се оказа, че секса, в сравнение с това (и без да е допълнен от това) е просто банална обмяна на телесни течности. А вътре в мен… вътре в мен растеше едно огромно мълчание, на моменти мрачно, в повечето случаи екзалтирано, дълбоко, като Марианската падина и швъкащо от квантови флуктуации, като междузвездното пространство. Ще го кажа така и без да се разпростирам – вътрешния ми живот беше толкова интензивен, че ставах все по-асоциален. Днес процеса е почти завършил – мълчанието не ме напуска дори във вихъра на спор или монолог, усмивката стана сянка на моята сянка, а прозвището което ми лепнаха: „лъчезарен темерут” е висша привилегия, която се надявам някой ден да отнеса и зад кулисите.

Когато тръгнах за Китай, не знаех защо го правя. Всичко вървеше добре – бях баща, съпруг, студент с чудесни перспективи за реализация в призванието си… Едновременно с това, препятствията около мен ставаха все по-лесни за преодоляване. Ставах мързелив и успешен. Ставах конформист. Бях разхайтен от лекотата с която минавах през света и безкрайно изморен от борбата с вятърните мелници в себе си. Китай беше предизвикателство, нещо за което имах интуитивното усещане, че ще ме впрегне, ще ме изпоти, ще ме подреди. Пък и беше по-близо до Индия от мястото, на което се намирах. Тръгнах, останах там 6 години, прибрах се (и пак без да знам защо). Понякога (всъщност, почти непрекъснато) имам чувството, че никога не съм се връщал от там, макар че онова точно „там”, в което се оказах 1988 година, от десетилетия вече не съществува. Ще си спестя подробностите – не веднъж съм минавал през темата, много пъти ще се връщам към нея. В контекста на разказа за религията, Китай ме научи на работа. На 12-18 часов, интензивен умствен, физически и всякакъв труд. История, култура, философия, Ци-гун, Тай-дзи, И-Дзин… конфуцианство, легизъм, даоизъм и будизъм – всичкото това беше някакъв хранителен бульон, в който, като в утроба, просто трупах маса. Днес, през 30 годишна дистанция гледам назад и си давам сметка, че тогава, в продължение на 6 години съм  насипвал – денонощно, безогледно и безразборно – руда във вагоните, които помъкнах назад със себе си в Европа. Отне ми 15 години да претопя, подредя и осмисля всичко.

От тук ще го карам през къра и на кестерме. Не защото не е важно, а защото е много. Ще се съсредоточа върху главното. За мен религията решава две, диаметрално противоположни и често болезнено противоречиви задачи. Едната е свързана с обществото – религията като цимент на обществото. Другата е личната връзка с висшите инстанции, другите реалности… невидимото. Междуетажните пространства. Спунк. И в двете си функции тя, религията, до днес е без алтернатива. В смисъл – обективно, за всички и без алтернатива. Няма да се впускам в разсъждения за демокрацията, либерализма и комунизма, като религиозни доктрини – в това е и силата, и причината за провала им. Сила, защото си присвоят инструмента, провал заради неспособността им да го приложат. В постройката на обществото и представата за себе си, независимо дали сме проформа религиозни или войнстващи атеисти, и до днес продължаваме да боравим с дълбоко заровени в традиционните писания понятия. И в етиката, и в морала, и в законодателството. Във всичко. Базата, фундамента на ценностната система са представите за „добро” и „зло”, „правилно” и „грешно”, „подвиг” и „падение”… Наследени от вмирисаните на пот и кръв ловци, козари, овчари и жетвари, скупчени около лагерния огън, вторачени в мрака наоколо, звездите горе и думите в себе си. Няма да доказвам тезата, безинтересно е… не ми се повтарят скучните словеса и преливането от пусто в празно на баналните нано-философи, които възпяват интелектуалната импотентност от Спиноза насам. А Маркс (во истина велик мислител) е изключение, което като Конфуцианец (на определено ниво, за което ще стане дума след много малко) ще пропусна.

Личния ми път в религията (и в търсенето на такава) е абсолютно и неразривно свързан с практиката. Ако нещо действително преобърна живота ми – веднъж и завинаги – то е практиката на Йога. По соца тя беше допусната като над религиозна. Истината обаче е, че тя е в основата на мисленето като технология въобще и в частност на религиозното. И тук няма да изпадам в подробности, но дори първите две нива „Яма” (хармония с другите) и „Нияма” (мир със себе си), са религиозни сами по себе си, по логиката на хоризонталните (в обществото) и вертикалните (със законите на вселената, бога, кораба-майка, базата данни – както предпочитате) връзки на индивида. Да не говорим, че като практика и теория, те изчерпват целия западен религиозен опит, а на изток са само началото, само първите две от общо осем стъпала. Стъпала към какво? Нека да са стъпала към осъзнаването. Осъзнаването на какво?

„Здравият разум не е нищо повече от набор от предразсъдъци, научени до осемнадесет години.“ Поредната сентенция на рошавия Алберт. Това, което разбрах за 55 години е, че сме нищо без тези предразсъдъци. Както сме нищо и ако останем на етажите на въпросните предразсъдъци. Противоречие? Само така изглежда.

С Ванг Гуанцюен се срещнах през 1989 в Пекин. Запозна ни дълбокия, потаен мислител и ненадминат майстор на блестящи сентенции и афоризми, които вече 3 десетилетия топлят сърцето ми, моят приятел Калин Дачев. (И за него ще стане дума някой ден, но няма да е този). Ванг беше актьор, майстор по Тай-дзи цюан, разведен (гледаше сам сина си) и будист. Още при първата среща, след първото словесно разузнаване с бой и двамата свалихме гарда, и никога повече не го вдигнахме. Пак тогава, при отказа ми да се идентифицирам с конкретна идея (традиция, философия, религия), той ми заяви, че съм будист и просто ми предстои да го осъзная. В информационното пресищане от което се задъхвах, будизма беше последния „изъм” на опашката за моето внимание. Махах с ръце и крака, и се бъхтех по градинките в даоистка традиция, а конфуцианството беше огромно и непреодолимо за момента (в контекста на християнство, комунизъм и йога) предизвикателство за „здравия ми разум”. Отчетох твърдението му без да споря, без да го отхвърлям, без да го приемам. И без да го забравям. Накратко – много хора са ми преподавали, Ванг Гуанцюен ми беше учител. Той ми отвори очите за И-Дзин, Чан-фо (известен с японското Дзен), литературната и поетична традиция, музиката и изобразителното изкуство. Пак с него, през 91 година поехме пеша от Съчуан към Тибет, в най-дивата му (и абсолютно забранена за чужденци) източна част. Бродехме през каменисти баири и сухи долини, полуразрушени манастирчета, селца, в които няма какво да купиш, но никога не оставаш гладен. Дали бях будист? Не знам. Бях кожа и кости, постоянно пиян от редкия въздух, липсата на необходимост от цел и посока, простото гостоприемство и огромното небе, което обезвреждаше ред по ред словесните капани в главата ми.

Как се става будист? Просто. Будизма е последната спирка преди цинизма. Не кроткия, горчив и дълбок като бъчвата на Диоген нихилизъм на Киниците, а другия, днешния – груб, креслив, изкривен в насмешлива, интелектуална гримаса, дълбоко и безнадеждно импотентен цинизъм на меркантилността, юзърството и конформизма. Има едно стихотворение на Бойко Ламбовски, по повод на което неведнъж съм го изобличавал в „спонтанен будизъм”, (състоянието, в което аз пребивавах по онова време). И понеже няма нужда (и няма възможност) да се опитвам да го кажа по-добре, ето го с неговите думи:

         Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш

Поезията е богобоязлив анархизъм

Божествен бунт срещу Бога

          Поезията не е изящество на мизантропията

          Не е аргументация на плача

Поезията е да установиш, че си единственият си враг

          Поезията не е умение да предвидиш

          и подредиш /да победиш/

Поезията е заговор на словесни терористи, държава за

избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети.

            Поезията не е да пиеш и да пееш,

            не е да си пръснеш черепа

            или друг да го стори

            Поезията не е да накараш някого

            да се самозапали, да яде чаши

            или да спи с богата и грозна жена

Поезията е аутсайдерство за шампиони,

шампионат по катастрофалност и безразсъдство

             Поезията не е дъвка за скопци,

             не е  целувка за беззъби

             и песен за глухи

             Поезията не е да си правиш кефа

             и да вдъхваш аромата на розите,

             не е да си бледа пиявица

             върху раната на собственото въображение

Поезията е скърцане на зъби,

звън на вериги и мечове ,

отрязани фалоси и уши

Поезията е трън в челото,

електрод в мозъка,

змийски съсък в съня

             Поезията не е да си фукльо с прехапан език,

             или срамежлив мародер

             край агонизиращия си дух

             Поезията не е да си нямаш

             любима или любовница

             или пък да си имаш,

             не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар

             или мъж в пардесю с лула и приятни обноски

Поезията е величествено нещастие

Поезията е перо

от крило на къртица,

благотворителен концерт

за електрони и божества

              Поезията не е да пишеш стихове,

              не е да смучеш молива,

              не е да си самотник, глупак или графоман

Понякога е и това

               Поезията не е поезия,

               не е нещо, което си струва труда

Поезията е религия

за падащи ангели 

и възземащи се бесове

                 Поезията не е достатъчно

Поезията е всичко, което нямаш

имаш

Амин. Той го нарича поезия. И се спасява от него като пише стихове. Когато гледаш интервюта на квантови физици, които през заекване се опитват да обяснят какво, по-дяволите, се случва долу, в мазето – става дума за същото. Будизма е отвъд думите. Будизъм е да приемеш всички последствия от всичко, което някога се е случвало – без протест, без осъждане, без молба за пощада, без надежда за прошка, без вяра във възмездие. Будизъм е да гледаш отстрани на себе си и на света, без нито за миг да спираш да теглиш браздата през калта. С усмивка, със съчувствие, с бяс и хъс, с апетит и жажда, всеки път като за първи път, всеки път като за последен. Будизъм е да приемеш знанието, без да си пръснеш черепа.

Като всяка друга институционализирана религия, Будизма си има и канон, и апокрифи, и патерици. Но като никоя друга религия, Будизмът, от самото начало и винаги се е отнасял към канона и апокрифите, като към патерици. Нито едно негово писание не е „Свето писание”, нито един авторитет не е нещо повече от вариант на пътя към Буда, сектите в него спорят, но никога не са воювали. Както между себе си, така и с други религии. Никога, нищо не е забранявал и препоръчвал, никога не се е налагал, и даже предлагал. Няма ритуал на посвещаване, няма обети за следване, няма „правилен”, установен и отъпкан път към целта - няма как да свърнеш в страни, след като всички пътеки водят към Него. Него? Кой него? Той не е „Бог”, не е сътворил нищо, не съди, не управлява, не унищожава… Връзката между „Буда” и будя, буден, събуждам, пробуждам нито е случайна, нито моя. Тя е в пра-индоевропейските ни корени, също като „Веда” (знание – ведать, вещая, вещ-ер, вещица), „Чиста” (съвест на фарси) и много други думи, неслучайно останали общи. Сидхарта Гаутама Шакиямуни е просто първият. Даже не първият „пробуден”, а първият, който формулира на всеослушание простото: слушайте, пичове (и пички…), все едно дали ви харесва или не – нещата на тоя свят не са много весели… и колкото по не ви харесват, толкова по-малко весели ще са, обаче – изглежда има изход. От там се тръгва – до някъде по неговия път, после в търсене на своя, а понякога се стига даже до намирането му. Вече 2500 години. Просто като фасул, като „яж си ориза и си пий чая” в коана, като шамара, с който учителя изритва ученика от словесния лабиринт и го пуска през голото зимно поле към пропастите на осъзнаването. Осъзнаване на какво? На причинно-следствените връзки, на собственото място в тях, на пътя отвъд тях.

Тук някъде, спирам с Будизма. За него ще пиша отделно, подробно и не сега. За последно, в контекста на цялата ни приказка за Спунк, ще добавя само едно. Най-смешното или парадоксалното – наречете го както искате е, че дори не можеш да заявиш „аз съм Будист”. В смисъл можеш... и преставаш да си такъв. Не можеш да се идентифицираш като Будист на нито на едно ниво на реалността. Нито на квантово и релативистично, нито на ниво физика, химия, биология или виртуалност. На етажа на социума можеш да си Християнин, Мюсюлманин, Юдаист, Атеист – какъвто щеш, дори Будистки монах, даже Далай Лама… но не и Будист. Будистът престава да бъде, когато се идентифицира с нещо, някой, притежание, самоличност… каквото и да е. Будистът е всичко и всички – кравешкото лайно на пътя, просякът и проститутката край пътя, каменаря който го е застлал и милиардера, който разхожда подаграта си в лимузината по него. Будизма е извън, между, изхвърлен на стълбището, той е цигането, което наднича през прозореца, бездомното куче пред прага. Когато си Православен не можеш да бъдеш Будист. От друга страна няма никакъв проблем да си Православен ако си Будист. Парадокс? Ако ви се струва парадокс, значи не сте спали на изтривалка. Не че това гарантира встъпване в междуетажното братство. Но без това - гарантирано не става.

На края ще се опитам да тегля хесапа и колкото се може по-просто. Каква беше целта, какво ме водеше през целия този път? На първо място търсех хармония със себе си, вътре в себе си. Търсех онези всъщност мигове, в които всъщност съм жив. В които нищо не ми липсва и имам всичко. Исках да остана в тях завинаги, без да ги напускам, без да ги губя. Някъде по пътя открих, че не можеш да циментираш дъгата. Открих го и го приех. После разбрах, че истината не обитава някой конкретен етаж, че света и аз в него, сме различни на всяко конкретно ниво. И това приех. Приех, че съм облак от кванти, за които няма прегради, време и пространство. Че съм мътна супа от химически елементи. Че съм йерархична биологична структура, еволюционно обусловена, крайно недемократична и дълбоко политически некоректна. Приех, че в историческа перспектива, съм палач и жертва, изнасилвач и изнасилен, победител и победен, принц и просяк. Във виртуалната среда съм многолик, не-анонимен, не-агресивен, пестелив, недоверчив и аскетичен. Сред хората, в този пробег, се опитвам да бъда син, съпруг, баща, приятел за онези, които избирам, невидим за останалите. Живях като либертен (libertin – да не се бърка с liberal, или не дай си Буде – libertarian!), курварувах честно, просто и много – без да лъжа и обещавам. Опитвах се да не наранявам никого и приех отговорността за това, че имаше наранени. Живея прост, моногамен, прекрасно скучен живот (в който никога не скучая), правя театър, правя любов, гледам децата да са нахранени и облечени, а чая за приятелите ми -  винаги топъл. Старая се етажерките да са хоризонтални, крановете да не капят и вратите да не скърцат. Като уставен Конфуцианец, страня от силните на деня – препоръчаното поведение за време, в което Достойния мъж няма място сред тях. Пия си чая и си ям ориза, обичам и сиренце. Не притежавам нищо, зад което да се скрия и нищо на което да принадлежа.

Спунк 5

Зад прозореца шурти дъжд. Четри сутринта е и от два часа опитвам да изкопая мисълта си от шлаката на емоциите. Трети литър чай, а още не успявам. Лана дел Рей (на годините на втората ми щерка) в слушалките, не ми помага особено. И така не е зле.

От всички празнословия, които пускам да швъкат из виртуалното пространство, най-малко празните явно ще са под етикета „Спунк”. Или най-празните - по критериите на Шунията те ще да са най-ценните. Все тая - смислено, безсмислено, пълно, празно – това са различни фази на едни и същи квантови флуктуации. Важното е купона да тече, гаджетата да не страдат от липса или излишък на внимание, храната да артиса, а пиячката да не дойде в повече. И това не е поредната пичовска тирада в стил „глобални и готини”, нито доказателство колко open ни е mind-а и развинтено Кундалини-то, нито разгрявка преди поредния интелектуален марш-на-скок. Това е поредната банална констатация за относителната безполезност на думите, без които не можем.

Напоследък непрекъснато слушам разни лекции - тубата е пълна с такива. Основно история и физика, тук-таме философия и психология, а понякога - каквото дойде, случва се дори политика, макар че последното рядко го издържам повече от 5 минути. Умни хора, подготвени, образовани (избирам ги такива), мислят със собствената си глава… Но в момента, в който стане дума за човешка идентичност и цивилизационна принадлежност, изведнъж всичко става плоско и схематично. И си мисля: със сигурност не съм по-образован, нито по-умен от тях. Интелектуалният фитнес, с който поддържат професионална форма, със сигурност ги държи на ниво. Трудовите им навици и опита им в подреждането и излагането на мисълта пред критична аудитория са много по-сериозни от моите. Компетентността им по въпросите касаещи реалността на всеки конкретен етаж от мирозданието е неизмеримо по-голяма от моята. Тогава? Къде се крие причината за това, че усещам тезите им пропукани и разклатени, а тях - смутени, като да са ги хванали да надничат в момичешката съблекалня? Струва ми се, че причината е някъде в разминаването между теорията (в която са много силни) и практиката на човешкия инструмент. Обаче всички интелектуални еквилибристики и тарикатлъци, не могат да скрият факта, че въпросните ерудити (в огромното си мнозинство) отдавна са се превърнали в „Тòрби-с-гòвна”. „Тòрба-с-гòвна” е термин-перспектива, с който баща ми се опитваше да лекува ранната ми литературна зависимост. „Тòрба-с-гòвна” е моят личен остен, моят въгарец в задника, моят демон-хранител. И така: от една страна - изваяни с постмодернистична небрежност пророци на wellness-a, фитки изфиткали от фитнес и прочее dolce fare niente и енигматични (като пол и средства за препитание) интелектуалци. От другата: изнурени от работохолизъм аскети, побелели под влажния камък на своето отречение книжни червеи и налудничави Nosferatu, жертвали живота в името на безсмъртието. Слагам двете обобщени по критерия „социална въвлеченост” групи в различни категории, но това е съвсем условно. Защото всички те обслужват една и съща необходимост на „Матрицата” да освети конкретни информационни потоци, и да остави в тъмното други. За отношението ми към „Матрицата” - друг път, сега само ще спомена, че формирането ѝ е просто процес - естествен, еволюционен, обикновен като синтезирането на водорода в хелий. А по въпроса с експертното мнение на хората овластени да го имат, дават и определят като „меродавно”, ще кажа едно - прослойката носеща качеството „мъдрост” в нито една епоха не е била по-страхлива, тясно профилирана и зависима от силните на деня, колкото е днес. Защото критерият, по който биват допускани до правото да определят и споделят знанието (все едно дали го наричаш верноподаничество, благонадеждност, политкоректност или просто популизъм), превръща кастрацията в задължително условие при надзираването на харема.

Може би и преди е било така. Може би официалния интелектуален елит винаги обслужва силните на деня. С уютно място под слънцето, високо в йерархията и дълбоко във финансовите потоци. И вероятно днес, както и преди, ги има онези - тровени с бучиниш, клани, горени… или скрити в планини, гори и пустини… или в съседния вход, зад съседната врата… Онези, които оставят след себе си дълбока, ярка следа, или тихо теглят браздата, в която все някога, нещо ще покълне. Люде, прозрели и презрели безкрайните, самоцелни лабиринти на знанието, които залагат на простите механизми на осъзнаването. Още Платон (без да говорим за ония на изток) формулира вселената като поддаваща се на осъзнаване само с поглед навътре. И никога навън. Избрах да нарека „Спунк” работата с онези бутони, за които не подозираме, или сме забравили, но които – все едно – не умеем да ползваме. Простите инструменти на собственото ни тяло и ум, описани като технология още преди хилядолетия. Целта на упражнението е осъзнаването ни като същност на всички (или почти всички) нива. Или поне на тези над повърхността - дори това е повече от всичко, което съществува като практика днес. А това „днес” е непрекъснато променяща се координата, в една система от относително време, която осъзнаваме като спорно „вчера” и вероятно „утре”, наричаме „история” и обясняваме с причинно-следствени връзки.

Докато Карл-Густав Юнг (в период на дълбока интелектуална криза) цепеше дърва в Алпите, той формулира един революционен принцип, който – като всяка революция - не води до нищо ново, а ни връща към добре забравено старо. Синхроничността, като алтернатива на причинно-следствените връзки. Как се формулира това при Юнг всеки може да провери сам. Аз ще се опитам да го опиша като усещане, като личен опит в откриването на велосипеда и топлата вода. Поведението ни е в пряка зависимост от едно непрекъснато променящо се усещане за „аз”, което вестибуларния апарат (или навика и традицията) се опитва да закове. И причинно-следствените връзки не обясняват твърде много, и твърде важни обрати в усещането ни за самоличност. Една и съща книга – „Дон Кихот”, „Майстора и Маргарита”, „Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет”, „Йога Сутра”, „Философия в будоара” или „Mein Kampf“ – все едно – предизвиква във всеки от нас дълбоко различна реакция. Отвратително, тъпо, скучно, приятно, любопитно, вдъхновяващо, разтърсващо… до повод за пълна личностна промяна. Една от алтернативните формулировки на „синхроничността” според самия Юнг (и съратника му Волфганг Паули – квантов физик), е „смислова връзка”. Смисъл, спрямо който се ориентирам, от който се оттласквам, с който се идентифицирам. Смислова връзка, която работи на дълбоко индивидуално ниво, различно при всички (или поне в рамките на ограничен брой архетипи), но винаги работи. И тук 1+1 никога не е само и задължително 2. Нивото на синхроничност е нивото на човешкото подсъзнание, което далеч не винаги и не при всички е неосъзнато, не е задължително да бъде такова, но определя самоличността и поведението на всеки от нас без изключение. Нивото, на което нашия мозък работи по законите на квантовата реалност, където времето и пространството (и свързаните с тях причинно-следствени връзки) или са съвсем различни, или просто ги няма. И където идват „смисловите връзки” на виртуалната реалност, в които древния термин „Аватар” (грубо преведен като „превъплъщение”), добива все по-голямо значение, като съзнателно или подсъзнателно избрана алтернатива на самоличността с нейните каузални параметри. А в търсенето на отговори за света на това ниво ние разполагаме само с един инструмент – дискредитиран, девалвирал и дълбоко ненаучен… и единствения, който работи. Става дума за интуицията. Интуицията не в противовес на логиката, а като допълнение на логиката.

Интуиция. От десетилетия вече не спирам да се боря с употребата на тази дума в единствено число. Ако тя, интуицията, представлява обработване на информация на подсъзнателно ниво (и казвам „ако” защото оценката е субективна), то под общия надслов се вписват поне три дълбоко различни процеса.

1.     Математическа интуиция. Бях малък… колко?… много малък, на дядо му беше му писнало от моите „защо” и „как”, и ми предложи следната игра: имаш въпрос; искаш отговор; задържаш въпроса в главата си вечер, докато заспиваш; сутринта се събуждаш с отговора. Не стана от първия път, не ставаше всеки път, с времето започна да работи. Въпросът „колко лъжици „стерео” има в една стерео картичка”, стигна до логичния си отговор: „стереото” не се мери с лъжици. И до необходимостта от допълнителна информация за оптичните ефекти. Натрупване на информация, като предпоставка за интуитивен отговор. Простичък инструмент. И полезен. Защо не работи при всички? Работи при всички, които го опитат. А дали ще го опитат си е тяхна работа. Та така – въпрос и отговор. Имаш точка А и как си стигнал до точката Б няма значение. Защото от Б винаги можеш да проследиш логически пътя назад до А. Проста математика. Всеки от нас познава хора, които изплюват отговора на 753x934 за секунди (ако някой не познава такива, това си е негов проблем). Математическа интуиция, която работи. Като резултат е по силите на прост калкулатор, сама по себе си не е превърнала никого в гений, приема се като куриоз… и толкова. Но на просто ниво – математическо и логическо – работи безотказно. А понякога и това е достатъчно – питайте Менделеев и Айнщайн.

2.     Мистична интуиция. Още една дискредитирана, девалвирала и ненаучна дума. И още едно отплесване. Огромно беше смайването ми, когато преди три десетилетия се сблъсках с отсъствието в китайския език на дума за „зло” и дори „лошо”. Заместват ги с „не-добро” и „развалено”. Тогава за пръв път осъзнах условността и ограниченията на мисленето, сковано в издълбано от словото русло. За изводите и резултатите, до които стигнах – няма да се разпростирам сега. Започнах да търся други отсъствия, несъответствия… Ще преодолея изкушението да изпадна в любопитности и подробности, но – една от думите, които отсъстват в китайския е „логика”. По-точно има я, произнася се Luoqi (луоци) и е буквален фонетичен превод на термина на Аристотел, забърсан от йезуитите в късното средновековие. В класическата китайска мисъл, логиката отсъства като инструмент. Може би поради това „разбирам” и „усещам” са равностойни инструменти при постигането на знанието за китаеца, което пък е достатъчно необичайно за нас, на запад. В Китай мисленето е много просто, утилитарно и прагматично, и много далеч от грандиозните мистично-митологични лабиринти на индийската мисъл. Точно това е превърнало Будизма в Чан-(Дзен)-будизъм, точно това прави китайците изключително конкурентноспособни в съвременния свят. Да усещаш нещата, истината, света и скритите му измерения, в тяхната представа е съвсем равностойно на това да ги разбираш. Просто е различно като подход. Инструментите на разбирането и усещането се заточват като метод и технология от хилядолетия, и продължават до днес да дълбаят от двете страни на хълма тунела на знанието. И мистиката, доколкото си я имаме като дума, в изконния и смисъл на „постигане на скритото” ни дава възможност да стъпим и на втория си крак, вместо да куцукаме героично, логично и високоинтелектуално, както през последните 2000 години. Мистичното е щекотлив въпрос (заради изобилието от психотропни вещества в практиката), но никога не се е свеждало само до фиркане, пафкане, смъркане и боцкане. Нещо повече – в класическите системи на Йога и Ци-гун, тези патерици са отхвърлени категорично. Което не прави резултатите от практикуването им по-малко асоциални, но и за това друг път. Та – на въпроса: мистична интуиция, що е то. Имаш кахър, гайле… въпрос от Големите - дори да го формулираш точно, трудно получаваш еднозначен отговор. Откъде. Накъде. Защо. Как да не си жертва, как се става палач. Как да не правя на другия това, което не искам той да прави с мен. Как да не правя с другите това, което те не могат да направят с мен. Как да пробия през стената от лигави сетива, словеса и страхове за да стигна до другия. Как да го преведа по пътя до мен. Как да му кажа че всички сме едно, когато знам, че когато се зарови достатъчно дълбоко в „себе си”, освен Архимед и Алберт, ще открие и Адолф, и Ане Франк… Аз не знам къде е „това”, в което се потапям за отговорите. Знам, че в началото възпаления от въпроси мозък намираше мястото сам. После вече нямаше нужда да се възпалява, беше налучкал пътеката. Понякога иронично му казвам „вселенската база данни”. Друг път – не по-малко иронично – „мистичен бульон”… Все едно е как го наричам, защото това „там” е отвъд думите. От там не се връщаш с думи. Връщаш се със сълзи, с усмивка, често и с двете едновременно. Трудно приемаш погледа, който се спира върху всичко с мисълта – „и това съм аз”. Но когато го приемеш, вече нищо не е трудно.

3.     Аптекарска интуиция. Защо я кръстих така преди години още, още когато ме сполетя като осъзнаване? Не съм сигурен. Може би, защото е достатъчно просто като образ, достатъчно ясно… Може би, защото много прилича на начина, по-който баща ми описа знанието, в годините, в които се въртях като крастав по чиновете: Когато научиш нещо, не е нужно да го помниш непрекъснато, просто трябва да можеш да го намериш, когато ти дотрябва. За целта – сложи го на този рафт, на който ти решиш, че му е мястото. До неща, които вече знаеш и на които ти прилича. Нареждай всичко по лавиците, мести, преподреждай когато и както решиш – килера си е твой. Само не хвърляй където ти падне. Та така – аптека. В която всичко си лежи на мястото, а не се въргаля в купчина по пода. Дали има стандартно подреждане, някакъв изконен фармацевтичен стандарт? Не знам. Но по-лавиците на вселената има ред – различен на всеки етаж, рафт, ниво… но ред. И когато достатъчно дълго време се опитваш да поддържаш такъв и в личния си килер, малко по малко почваш да го осъзнаваш този ред. Преставаш да им се вързваш на парадоксите и противоречията, а просто преподреждаш. Не очакваш ябълките да се разсипят през стените на купата, да отскочат от темето на Нютон и да се изтърколят в скута на Ева, въпреки че всеки отделен ябълков квант може спокойно да го направи. А аптекарска интуиция наричам онова особено старание – спокойно и непрекъснато, с което преподреждаш пъзела, в опита да го наредиш. Което – както твърди учителя Гаутама – не е невъзможно.

Един каменар го питат: какво правиш? – троша камъни – отговаря. След години – пак: ти какво правиш? - изкарвам си хляба… И след години пак… – Строя Храм! Дай, Буде, всекиму. Китайците (приписват го на Конфуций) казват нещо просто и безмилостно – „човек не се ражда човек, човек се превръща в човек”. Като не стане – цял живот трошиш камъни. Има сведения, че школата на Питагорейците е имала разработени подобни човекообразуващи практики. Явно не са ги записали, защото не е останало нищо черно на бяло, а каквото знаем, знаем го от противниците им. За древните гърци и римляните по-късно „здрав дух в здраво тяло” е било основен принцип. Под „здраво тяло” не се е разбирало оформено просто за да е красиво такова, а грижливо изработен и поддържан инструмент за изпълнение на конкретни задачи. (В древността красиво и функционално са трудно отделими едно от друго понятия.) В случая не говорим за военната каста, за която физическата форма и поддържането ѝ е била жизнено важна. Не говорим и за занаятчиите – при тях това е бил неотделим компонент на майсторството. Става дума за онази прослойка, която се е занимавала с управление, с ръководене, с подреждане. Става дума за стажантите фармацевти, които в пътя си през етажите се стремят към стандартите на великия Аптекар. Да водиш другите (в какъвто и да е мащаб, към каквато и да е цел), е служене, компетентност и отговорност. Работа, която започва от самия теб. С простото овладяване на процесите в тялото и главата. За да станеш човек.

За какво става дума? За инструменти. Такива като чука, пилата, триона… за простото, фатмашко прави едно, прави две… докато затъпееш достатъчно и разбереш, че някои неща с мислене не стават. А стават с правене. На 12 промених походката си (ходех с петите навътре) – цяла година стъпвах на пръсти, хвърлих всичките си стари обувки, изкривих се от подигравки… обаче стана. На 16 замених шепите хапчета (прости му, Буде, на баща ми и лека му пръст) с десет километра ежедневно и студени душове целогодишно. Пак на 16, след гротескния си първи сексуален опит чаках година, докато намеря учителката си (12 години по-голяма), която затвърди (пред)убеждението ми, че женската девственост е поправим недостатък, с който не желая да имам нищо общо. И че онова, в леглото (или където там се случва), се учи, както и всичко останало. На 17 оправих хроничния си синузит с месец промивки с хладка вода и морска сол – веднъж и завинаги. На 18 изправих преградите на счупения си (за трети път) нос с катетри, с увеличаващ се диаметър. Пак на 18 оставих алкохола и месото. На 19 се научих да псувам, на 21 се отучих. Тогава някъде се вкарах в толкова жесток калъп от тренировки, та почти не помня какво съм бил преди него. Спирам да изреждам, досадно е. Но не съм спрял да променям. Дребни неща. Камъчета по руслото на потока, който наричаме „Аз”. Малки камъчета, които променят руслото на потока.

Още бях дете, когато почнаха да ми се случват разни особени (на фона на заобикалящото ме) състояния, които години по-късно нарекох „клаустрофобия”. За да съм честен казвах им „душевна клаустрофобия”, но когато Сидхарта зачеркна „душата” от уравнението, остана само „клаустрофобия”. Нещо, като страха от безкрайността при древните гърци, които формулираха „логоса” за да се спасят от нея. (И за да накарат Ахил да продължи да гони костенурката…) С две думи – хем ми беше непоносимо тясно в собствената ми кожа, хем не ми стискаше да надникна отвъд. Съставката „фобия” не беше просто страх, а дълбок, ирационален, ужас. Идваше при плуване в мастилото на нощното море, в световъртежа от звездното небе, в опитите ми да си представя границите на вселената, идваше с музиката и словосказанията на разни мъртъвци, които все не успявах да усетя мъртви. Идваше в онзи момент на акта, в който потното бъхтене пресища бесовете и остават две сплетени змии - безименни и безлики в пътя си по извивките на вечността. Оставах парализиран от благоговеен ужас насред този колапс на реалността, простата реалност на причинно-следствени връзки, в които вчера е преди днес, кокошката и яйцето спорят за първородство, а Сократ се разтваря в чашата с бучиниш. Още тогава (а беше отдавна), вече знаех, че смъртта е някакво странно, нелепо вкоренено предубеждение, което дълбоко противоречи на всичкия ми опит. От тогава и до днес се опитвам да облека в думи това ниво на реалност. На четири очи съм успявал неведнъж. Да го закова в писано слово - никога. Всичко, което се опитвам да направя в този блог, под етикета „Спунк”, въпреки склонността ми към пищна словесност и протуберанси от ерудиция (които дълбоко презирам), е единствено, и само това. Ако успея - добре, ако не - не съм първият, няма да съм последният. Този опит не е мой, знанието не ми принадлежи, аз съм просто брънка от време, пространство и енергия, като всичко, и всички останали, и като всичко, и всички останали се движа във всичките посоки на този континуум. Единственото за което става (и ще става) дума в писанията ми, е осъзнаването на това движение. По-горе описах усещането от загубата на самоличност като „ужас”. Вече десетилетия не го чувствам така. Вече десетилетия се боря по-скоро с нездравата еуфория, която ми пречи хладно и спокойно да го формулирам, и споделя. Може би цялата тази екстатичност стана достатъчно рутинна и вече мога да опитам. Ще видим.

Когато се опитвам да формулирам Спунк – начините за влизане и самото пребиваване в пространството между етажите, се чувствам като клошар свит на стълбището. Като циганин, който в пътя си с каруцата през света, старателно избягва благините, устоите и капаните на цивилизацията. Не съм сам по този път и това, че по инерция много от спътниците ми минават за мъртви, не пречи на лакърдиите, и каламбурите край лагерния огън вечер. Това усещане е моят камертон. Помня този (камертона) на дядо ми - избръмчаваше в полумрака на Варненската катедрала и Вселената притихваше в старанието си да не пропусне тона. А моят дава старт за пробег по клавишите на пианото (от което на 11 се отказах), през дупките на кавала (толкоз исках да се науча, пък не се), през струните над щерната, която цял живот дълбая в себе си. Всичкият Спунк - като почнеш от Лисини-Писините, като минеш през експериментите със stupéfiants, дистрес, сетивен глад, хипероксидация и асфиксия и стигнеш до якото ръчкане в жлезите с вътрешна секреция, и тишината в центъра на лотоса… всичкият този Спунк опира до необходимостта да превърнеш себе си в инструмент. Или да откриеш инструмента, който изначално представляваш… все едно. А е все едно, защото колкото и епитетно да го формулираш, ако вятъра през дупките в стеблото не разплаче поне една нимфа, все тая, че си „мислеща тръстика”.