Спунк 5

Зад прозореца шурти дъжд. Четри сутринта е и от два часа опитвам да изкопая мисълта си от шлаката на емоциите. Трети литър чай, а още не успявам. Лана дел Рей (на годините на втората ми щерка) в слушалките, не ми помага особено. И така не е зле.

От всички празнословия, които пускам да швъкат из виртуалното пространство, най-малко празните явно ще са под етикета „Спунк”. Или най-празните - по критериите на Шунията те ще да са най-ценните. Все тая - смислено, безсмислено, пълно, празно – това са различни фази на едни и същи квантови флуктуации. Важното е купона да тече, гаджетата да не страдат от липса или излишък на внимание, храната да артиса, а пиячката да не дойде в повече. И това не е поредната пичовска тирада в стил „глобални и готини”, нито доказателство колко open ни е mind-а и развинтено Кундалини-то, нито разгрявка преди поредния интелектуален марш-на-скок. Това е поредната банална констатация за относителната безполезност на думите, без които не можем.

Напоследък непрекъснато слушам разни лекции - тубата е пълна с такива. Основно история и физика, тук-таме философия и психология, а понякога - каквото дойде, случва се дори политика, макар че последното рядко го издържам повече от 5 минути. Умни хора, подготвени, образовани (избирам ги такива), мислят със собствената си глава… Но в момента, в който стане дума за човешка идентичност и цивилизационна принадлежност, изведнъж всичко става плоско и схематично. И си мисля: със сигурност не съм по-образован, нито по-умен от тях. Интелектуалният фитнес, с който поддържат професионална форма, със сигурност ги държи на ниво. Трудовите им навици и опита им в подреждането и излагането на мисълта пред критична аудитория са много по-сериозни от моите. Компетентността им по въпросите касаещи реалността на всеки конкретен етаж от мирозданието е неизмеримо по-голяма от моята. Тогава? Къде се крие причината за това, че усещам тезите им пропукани и разклатени, а тях - смутени, като да са ги хванали да надничат в момичешката съблекалня? Струва ми се, че причината е някъде в разминаването между теорията (в която са много силни) и практиката на човешкия инструмент. Обаче всички интелектуални еквилибристики и тарикатлъци, не могат да скрият факта, че въпросните ерудити (в огромното си мнозинство) отдавна са се превърнали в „Тòрби-с-гòвна”. „Тòрба-с-гòвна” е термин-перспектива, с който баща ми се опитваше да лекува ранната ми литературна зависимост. „Тòрба-с-гòвна” е моят личен остен, моят въгарец в задника, моят демон-хранител. И така: от една страна - изваяни с постмодернистична небрежност пророци на wellness-a, фитки изфиткали от фитнес и прочее dolce fare niente и енигматични (като пол и средства за препитание) интелектуалци. От другата: изнурени от работохолизъм аскети, побелели под влажния камък на своето отречение книжни червеи и налудничави Nosferatu, жертвали живота в името на безсмъртието. Слагам двете обобщени по критерия „социална въвлеченост” групи в различни категории, но това е съвсем условно. Защото всички те обслужват една и съща необходимост на „Матрицата” да освети конкретни информационни потоци, и да остави в тъмното други. За отношението ми към „Матрицата” - друг път, сега само ще спомена, че формирането ѝ е просто процес - естествен, еволюционен, обикновен като синтезирането на водорода в хелий. А по въпроса с експертното мнение на хората овластени да го имат, дават и определят като „меродавно”, ще кажа едно - прослойката носеща качеството „мъдрост” в нито една епоха не е била по-страхлива, тясно профилирана и зависима от силните на деня, колкото е днес. Защото критерият, по който биват допускани до правото да определят и споделят знанието (все едно дали го наричаш верноподаничество, благонадеждност, политкоректност или просто популизъм), превръща кастрацията в задължително условие при надзираването на харема.

Може би и преди е било така. Може би официалния интелектуален елит винаги обслужва силните на деня. С уютно място под слънцето, високо в йерархията и дълбоко във финансовите потоци. И вероятно днес, както и преди, ги има онези - тровени с бучиниш, клани, горени… или скрити в планини, гори и пустини… или в съседния вход, зад съседната врата… Онези, които оставят след себе си дълбока, ярка следа, или тихо теглят браздата, в която все някога, нещо ще покълне. Люде, прозрели и презрели безкрайните, самоцелни лабиринти на знанието, които залагат на простите механизми на осъзнаването. Още Платон (без да говорим за ония на изток) формулира вселената като поддаваща се на осъзнаване само с поглед навътре. И никога навън. Избрах да нарека „Спунк” работата с онези бутони, за които не подозираме, или сме забравили, но които – все едно – не умеем да ползваме. Простите инструменти на собственото ни тяло и ум, описани като технология още преди хилядолетия. Целта на упражнението е осъзнаването ни като същност на всички (или почти всички) нива. Или поне на тези над повърхността - дори това е повече от всичко, което съществува като практика днес. А това „днес” е непрекъснато променяща се координата, в една система от относително време, която осъзнаваме като спорно „вчера” и вероятно „утре”, наричаме „история” и обясняваме с причинно-следствени връзки.

Докато Карл-Густав Юнг (в период на дълбока интелектуална криза) цепеше дърва в Алпите, той формулира един революционен принцип, който – като всяка революция - не води до нищо ново, а ни връща към добре забравено старо. Синхроничността, като алтернатива на причинно-следствените връзки. Как се формулира това при Юнг всеки може да провери сам. Аз ще се опитам да го опиша като усещане, като личен опит в откриването на велосипеда и топлата вода. Поведението ни е в пряка зависимост от едно непрекъснато променящо се усещане за „аз”, което вестибуларния апарат (или навика и традицията) се опитва да закове. И причинно-следствените връзки не обясняват твърде много, и твърде важни обрати в усещането ни за самоличност. Една и съща книга – „Дон Кихот”, „Майстора и Маргарита”, „Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет”, „Йога Сутра”, „Философия в будоара” или „Mein Kampf“ – все едно – предизвиква във всеки от нас дълбоко различна реакция. Отвратително, тъпо, скучно, приятно, любопитно, вдъхновяващо, разтърсващо… до повод за пълна личностна промяна. Една от алтернативните формулировки на „синхроничността” според самия Юнг (и съратника му Волфганг Паули – квантов физик), е „смислова връзка”. Смисъл, спрямо който се ориентирам, от който се оттласквам, с който се идентифицирам. Смислова връзка, която работи на дълбоко индивидуално ниво, различно при всички (или поне в рамките на ограничен брой архетипи), но винаги работи. И тук 1+1 никога не е само и задължително 2. Нивото на синхроничност е нивото на човешкото подсъзнание, което далеч не винаги и не при всички е неосъзнато, не е задължително да бъде такова, но определя самоличността и поведението на всеки от нас без изключение. Нивото, на което нашия мозък работи по законите на квантовата реалност, където времето и пространството (и свързаните с тях причинно-следствени връзки) или са съвсем различни, или просто ги няма. И където идват „смисловите връзки” на виртуалната реалност, в които древния термин „Аватар” (грубо преведен като „превъплъщение”), добива все по-голямо значение, като съзнателно или подсъзнателно избрана алтернатива на самоличността с нейните каузални параметри. А в търсенето на отговори за света на това ниво ние разполагаме само с един инструмент – дискредитиран, девалвирал и дълбоко ненаучен… и единствения, който работи. Става дума за интуицията. Интуицията не в противовес на логиката, а като допълнение на логиката.

Интуиция. От десетилетия вече не спирам да се боря с употребата на тази дума в единствено число. Ако тя, интуицията, представлява обработване на информация на подсъзнателно ниво (и казвам „ако” защото оценката е субективна), то под общия надслов се вписват поне три дълбоко различни процеса.

1.     Математическа интуиция. Бях малък… колко?… много малък, на дядо му беше му писнало от моите „защо” и „как”, и ми предложи следната игра: имаш въпрос; искаш отговор; задържаш въпроса в главата си вечер, докато заспиваш; сутринта се събуждаш с отговора. Не стана от първия път, не ставаше всеки път, с времето започна да работи. Въпросът „колко лъжици „стерео” има в една стерео картичка”, стигна до логичния си отговор: „стереото” не се мери с лъжици. И до необходимостта от допълнителна информация за оптичните ефекти. Натрупване на информация, като предпоставка за интуитивен отговор. Простичък инструмент. И полезен. Защо не работи при всички? Работи при всички, които го опитат. А дали ще го опитат си е тяхна работа. Та така – въпрос и отговор. Имаш точка А и как си стигнал до точката Б няма значение. Защото от Б винаги можеш да проследиш логически пътя назад до А. Проста математика. Всеки от нас познава хора, които изплюват отговора на 753x934 за секунди (ако някой не познава такива, това си е негов проблем). Математическа интуиция, която работи. Като резултат е по силите на прост калкулатор, сама по себе си не е превърнала никого в гений, приема се като куриоз… и толкова. Но на просто ниво – математическо и логическо – работи безотказно. А понякога и това е достатъчно – питайте Менделеев и Айнщайн.

2.     Мистична интуиция. Още една дискредитирана, девалвирала и ненаучна дума. И още едно отплесване. Огромно беше смайването ми, когато преди три десетилетия се сблъсках с отсъствието в китайския език на дума за „зло” и дори „лошо”. Заместват ги с „не-добро” и „развалено”. Тогава за пръв път осъзнах условността и ограниченията на мисленето, сковано в издълбано от словото русло. За изводите и резултатите, до които стигнах – няма да се разпростирам сега. Започнах да търся други отсъствия, несъответствия… Ще преодолея изкушението да изпадна в любопитности и подробности, но – една от думите, които отсъстват в китайския е „логика”. По-точно има я, произнася се Luoqi (луоци) и е буквален фонетичен превод на термина на Аристотел, забърсан от йезуитите в късното средновековие. В класическата китайска мисъл, логиката отсъства като инструмент. Може би поради това „разбирам” и „усещам” са равностойни инструменти при постигането на знанието за китаеца, което пък е достатъчно необичайно за нас, на запад. В Китай мисленето е много просто, утилитарно и прагматично, и много далеч от грандиозните мистично-митологични лабиринти на индийската мисъл. Точно това е превърнало Будизма в Чан-(Дзен)-будизъм, точно това прави китайците изключително конкурентноспособни в съвременния свят. Да усещаш нещата, истината, света и скритите му измерения, в тяхната представа е съвсем равностойно на това да ги разбираш. Просто е различно като подход. Инструментите на разбирането и усещането се заточват като метод и технология от хилядолетия, и продължават до днес да дълбаят от двете страни на хълма тунела на знанието. И мистиката, доколкото си я имаме като дума, в изконния и смисъл на „постигане на скритото” ни дава възможност да стъпим и на втория си крак, вместо да куцукаме героично, логично и високоинтелектуално, както през последните 2000 години. Мистичното е щекотлив въпрос (заради изобилието от психотропни вещества в практиката), но никога не се е свеждало само до фиркане, пафкане, смъркане и боцкане. Нещо повече – в класическите системи на Йога и Ци-гун, тези патерици са отхвърлени категорично. Което не прави резултатите от практикуването им по-малко асоциални, но и за това друг път. Та – на въпроса: мистична интуиция, що е то. Имаш кахър, гайле… въпрос от Големите - дори да го формулираш точно, трудно получаваш еднозначен отговор. Откъде. Накъде. Защо. Как да не си жертва, как се става палач. Как да не правя на другия това, което не искам той да прави с мен. Как да не правя с другите това, което те не могат да направят с мен. Как да пробия през стената от лигави сетива, словеса и страхове за да стигна до другия. Как да го преведа по пътя до мен. Как да му кажа че всички сме едно, когато знам, че когато се зарови достатъчно дълбоко в „себе си”, освен Архимед и Алберт, ще открие и Адолф, и Ане Франк… Аз не знам къде е „това”, в което се потапям за отговорите. Знам, че в началото възпаления от въпроси мозък намираше мястото сам. После вече нямаше нужда да се възпалява, беше налучкал пътеката. Понякога иронично му казвам „вселенската база данни”. Друг път – не по-малко иронично – „мистичен бульон”… Все едно е как го наричам, защото това „там” е отвъд думите. От там не се връщаш с думи. Връщаш се със сълзи, с усмивка, често и с двете едновременно. Трудно приемаш погледа, който се спира върху всичко с мисълта – „и това съм аз”. Но когато го приемеш, вече нищо не е трудно.

3.     Аптекарска интуиция. Защо я кръстих така преди години още, още когато ме сполетя като осъзнаване? Не съм сигурен. Може би, защото е достатъчно просто като образ, достатъчно ясно… Може би, защото много прилича на начина, по-който баща ми описа знанието, в годините, в които се въртях като крастав по чиновете: Когато научиш нещо, не е нужно да го помниш непрекъснато, просто трябва да можеш да го намериш, когато ти дотрябва. За целта – сложи го на този рафт, на който ти решиш, че му е мястото. До неща, които вече знаеш и на които ти прилича. Нареждай всичко по лавиците, мести, преподреждай когато и както решиш – килера си е твой. Само не хвърляй където ти падне. Та така – аптека. В която всичко си лежи на мястото, а не се въргаля в купчина по пода. Дали има стандартно подреждане, някакъв изконен фармацевтичен стандарт? Не знам. Но по-лавиците на вселената има ред – различен на всеки етаж, рафт, ниво… но ред. И когато достатъчно дълго време се опитваш да поддържаш такъв и в личния си килер, малко по малко почваш да го осъзнаваш този ред. Преставаш да им се вързваш на парадоксите и противоречията, а просто преподреждаш. Не очакваш ябълките да се разсипят през стените на купата, да отскочат от темето на Нютон и да се изтърколят в скута на Ева, въпреки че всеки отделен ябълков квант може спокойно да го направи. А аптекарска интуиция наричам онова особено старание – спокойно и непрекъснато, с което преподреждаш пъзела, в опита да го наредиш. Което – както твърди учителя Гаутама – не е невъзможно.

Един каменар го питат: какво правиш? – троша камъни – отговаря. След години – пак: ти какво правиш? - изкарвам си хляба… И след години пак… – Строя Храм! Дай, Буде, всекиму. Китайците (приписват го на Конфуций) казват нещо просто и безмилостно – „човек не се ражда човек, човек се превръща в човек”. Като не стане – цял живот трошиш камъни. Има сведения, че школата на Питагорейците е имала разработени подобни човекообразуващи практики. Явно не са ги записали, защото не е останало нищо черно на бяло, а каквото знаем, знаем го от противниците им. За древните гърци и римляните по-късно „здрав дух в здраво тяло” е било основен принцип. Под „здраво тяло” не се е разбирало оформено просто за да е красиво такова, а грижливо изработен и поддържан инструмент за изпълнение на конкретни задачи. (В древността красиво и функционално са трудно отделими едно от друго понятия.) В случая не говорим за военната каста, за която физическата форма и поддържането ѝ е била жизнено важна. Не говорим и за занаятчиите – при тях това е бил неотделим компонент на майсторството. Става дума за онази прослойка, която се е занимавала с управление, с ръководене, с подреждане. Става дума за стажантите фармацевти, които в пътя си през етажите се стремят към стандартите на великия Аптекар. Да водиш другите (в какъвто и да е мащаб, към каквато и да е цел), е служене, компетентност и отговорност. Работа, която започва от самия теб. С простото овладяване на процесите в тялото и главата. За да станеш човек.

За какво става дума? За инструменти. Такива като чука, пилата, триона… за простото, фатмашко прави едно, прави две… докато затъпееш достатъчно и разбереш, че някои неща с мислене не стават. А стават с правене. На 12 промених походката си (ходех с петите навътре) – цяла година стъпвах на пръсти, хвърлих всичките си стари обувки, изкривих се от подигравки… обаче стана. На 16 замених шепите хапчета (прости му, Буде, на баща ми и лека му пръст) с десет километра ежедневно и студени душове целогодишно. Пак на 16, след гротескния си първи сексуален опит чаках година, докато намеря учителката си (12 години по-голяма), която затвърди (пред)убеждението ми, че женската девственост е поправим недостатък, с който не желая да имам нищо общо. И че онова, в леглото (или където там се случва), се учи, както и всичко останало. На 17 оправих хроничния си синузит с месец промивки с хладка вода и морска сол – веднъж и завинаги. На 18 изправих преградите на счупения си (за трети път) нос с катетри, с увеличаващ се диаметър. Пак на 18 оставих алкохола и месото. На 19 се научих да псувам, на 21 се отучих. Тогава някъде се вкарах в толкова жесток калъп от тренировки, та почти не помня какво съм бил преди него. Спирам да изреждам, досадно е. Но не съм спрял да променям. Дребни неща. Камъчета по руслото на потока, който наричаме „Аз”. Малки камъчета, които променят руслото на потока.

Още бях дете, когато почнаха да ми се случват разни особени (на фона на заобикалящото ме) състояния, които години по-късно нарекох „клаустрофобия”. За да съм честен казвах им „душевна клаустрофобия”, но когато Сидхарта зачеркна „душата” от уравнението, остана само „клаустрофобия”. Нещо, като страха от безкрайността при древните гърци, които формулираха „логоса” за да се спасят от нея. (И за да накарат Ахил да продължи да гони костенурката…) С две думи – хем ми беше непоносимо тясно в собствената ми кожа, хем не ми стискаше да надникна отвъд. Съставката „фобия” не беше просто страх, а дълбок, ирационален, ужас. Идваше при плуване в мастилото на нощното море, в световъртежа от звездното небе, в опитите ми да си представя границите на вселената, идваше с музиката и словосказанията на разни мъртъвци, които все не успявах да усетя мъртви. Идваше в онзи момент на акта, в който потното бъхтене пресища бесовете и остават две сплетени змии - безименни и безлики в пътя си по извивките на вечността. Оставах парализиран от благоговеен ужас насред този колапс на реалността, простата реалност на причинно-следствени връзки, в които вчера е преди днес, кокошката и яйцето спорят за първородство, а Сократ се разтваря в чашата с бучиниш. Още тогава (а беше отдавна), вече знаех, че смъртта е някакво странно, нелепо вкоренено предубеждение, което дълбоко противоречи на всичкия ми опит. От тогава и до днес се опитвам да облека в думи това ниво на реалност. На четири очи съм успявал неведнъж. Да го закова в писано слово - никога. Всичко, което се опитвам да направя в този блог, под етикета „Спунк”, въпреки склонността ми към пищна словесност и протуберанси от ерудиция (които дълбоко презирам), е единствено, и само това. Ако успея - добре, ако не - не съм първият, няма да съм последният. Този опит не е мой, знанието не ми принадлежи, аз съм просто брънка от време, пространство и енергия, като всичко, и всички останали, и като всичко, и всички останали се движа във всичките посоки на този континуум. Единственото за което става (и ще става) дума в писанията ми, е осъзнаването на това движение. По-горе описах усещането от загубата на самоличност като „ужас”. Вече десетилетия не го чувствам така. Вече десетилетия се боря по-скоро с нездравата еуфория, която ми пречи хладно и спокойно да го формулирам, и споделя. Може би цялата тази екстатичност стана достатъчно рутинна и вече мога да опитам. Ще видим.

Когато се опитвам да формулирам Спунк – начините за влизане и самото пребиваване в пространството между етажите, се чувствам като клошар свит на стълбището. Като циганин, който в пътя си с каруцата през света, старателно избягва благините, устоите и капаните на цивилизацията. Не съм сам по този път и това, че по инерция много от спътниците ми минават за мъртви, не пречи на лакърдиите, и каламбурите край лагерния огън вечер. Това усещане е моят камертон. Помня този (камертона) на дядо ми - избръмчаваше в полумрака на Варненската катедрала и Вселената притихваше в старанието си да не пропусне тона. А моят дава старт за пробег по клавишите на пианото (от което на 11 се отказах), през дупките на кавала (толкоз исках да се науча, пък не се), през струните над щерната, която цял живот дълбая в себе си. Всичкият Спунк - като почнеш от Лисини-Писините, като минеш през експериментите със stupéfiants, дистрес, сетивен глад, хипероксидация и асфиксия и стигнеш до якото ръчкане в жлезите с вътрешна секреция, и тишината в центъра на лотоса… всичкият този Спунк опира до необходимостта да превърнеш себе си в инструмент. Или да откриеш инструмента, който изначално представляваш… все едно. А е все едно, защото колкото и епитетно да го формулираш, ако вятъра през дупките в стеблото не разплаче поне една нимфа, все тая, че си „мислеща тръстика”.