Спунк 5

Зад прозореца шурти дъжд. Четри сутринта е и от два часа опитвам да изкопая мисълта си от шлаката на емоциите. Трети литър чай, а още не успявам. Лана дел Рей (на годините на втората ми щерка) в слушалките, не ми помага особено. И така не е зле.

От всички празнословия, които пускам да швъкат из виртуалното пространство, най-малко празните явно ще са под етикета „Спунк”. Или най-празните - по критериите на Шунията те ще да са най-ценните. Все тая - смислено, безсмислено, пълно, празно – това са различни фази на едни и същи квантови флуктуации. Важното е купона да тече, гаджетата да не страдат от липса или излишък на внимание, храната да артиса, а пиячката да не дойде в повече. И това не е поредната пичовска тирада в стил „глобални и готини”, нито доказателство колко open ни е mind-а и развинтено Кундалини-то, нито разгрявка преди поредния интелектуален марш-на-скок. Това е поредната банална констатация за относителната безполезност на думите, без които не можем.

Напоследък непрекъснато слушам разни лекции - тубата е пълна с такива. Основно история и физика, тук-таме философия и психология, а понякога - каквото дойде, случва се дори политика, макар че последното рядко го издържам повече от 5 минути. Умни хора, подготвени, образовани (избирам ги такива), мислят със собствената си глава… Но в момента, в който стане дума за човешка идентичност и цивилизационна принадлежност, изведнъж всичко става плоско и схематично. И си мисля: със сигурност не съм по-образован, нито по-умен от тях. Интелектуалният фитнес, с който поддържат професионална форма, със сигурност ги държи на ниво. Трудовите им навици и опита им в подреждането и излагането на мисълта пред критична аудитория са много по-сериозни от моите. Компетентността им по въпросите касаещи реалността на всеки конкретен етаж от мирозданието е неизмеримо по-голяма от моята. Тогава? Къде се крие причината за това, че усещам тезите им пропукани и разклатени, а тях - смутени, като да са ги хванали да надничат в момичешката съблекалня? Струва ми се, че причината е някъде в разминаването между теорията (в която са много силни) и практиката на човешкия инструмент. Обаче всички интелектуални еквилибристики и тарикатлъци, не могат да скрият факта, че въпросните ерудити (в огромното си мнозинство) отдавна са се превърнали в „Тòрби-с-гòвна”. „Тòрба-с-гòвна” е термин-перспектива, с който баща ми се опитваше да лекува ранната ми литературна зависимост. „Тòрба-с-гòвна” е моят личен остен, моят въгарец в задника, моят демон-хранител. И така: от една страна - изваяни с постмодернистична небрежност пророци на wellness-a, фитки изфиткали от фитнес и прочее dolce fare niente и енигматични (като пол и средства за препитание) интелектуалци. От другата: изнурени от работохолизъм аскети, побелели под влажния камък на своето отречение книжни червеи и налудничави Nosferatu, жертвали живота в името на безсмъртието. Слагам двете обобщени по критерия „социална въвлеченост” групи в различни категории, но това е съвсем условно. Защото всички те обслужват една и съща необходимост на „Матрицата” да освети конкретни информационни потоци, и да остави в тъмното други. За отношението ми към „Матрицата” - друг път, сега само ще спомена, че формирането ѝ е просто процес - естествен, еволюционен, обикновен като синтезирането на водорода в хелий. А по въпроса с експертното мнение на хората овластени да го имат, дават и определят като „меродавно”, ще кажа едно - прослойката носеща качеството „мъдрост” в нито една епоха не е била по-страхлива, тясно профилирана и зависима от силните на деня, колкото е днес. Защото критерият, по който биват допускани до правото да определят и споделят знанието (все едно дали го наричаш верноподаничество, благонадеждност, политкоректност или просто популизъм), превръща кастрацията в задължително условие при надзираването на харема.

Може би и преди е било така. Може би официалния интелектуален елит винаги обслужва силните на деня. С уютно място под слънцето, високо в йерархията и дълбоко във финансовите потоци. И вероятно днес, както и преди, ги има онези - тровени с бучиниш, клани, горени… или скрити в планини, гори и пустини… или в съседния вход, зад съседната врата… Онези, които оставят след себе си дълбока, ярка следа, или тихо теглят браздата, в която все някога, нещо ще покълне. Люде, прозрели и презрели безкрайните, самоцелни лабиринти на знанието, които залагат на простите механизми на осъзнаването. Още Платон (без да говорим за ония на изток) формулира вселената като поддаваща се на осъзнаване само с поглед навътре. И никога навън. Избрах да нарека „Спунк” работата с онези бутони, за които не подозираме, или сме забравили, но които – все едно – не умеем да ползваме. Простите инструменти на собственото ни тяло и ум, описани като технология още преди хилядолетия. Целта на упражнението е осъзнаването ни като същност на всички (или почти всички) нива. Или поне на тези над повърхността - дори това е повече от всичко, което съществува като практика днес. А това „днес” е непрекъснато променяща се координата, в една система от относително време, която осъзнаваме като спорно „вчера” и вероятно „утре”, наричаме „история” и обясняваме с причинно-следствени връзки.

Докато Карл-Густав Юнг (в период на дълбока интелектуална криза) цепеше дърва в Алпите, той формулира един революционен принцип, който – като всяка революция - не води до нищо ново, а ни връща към добре забравено старо. Синхроничността, като алтернатива на причинно-следствените връзки. Как се формулира това при Юнг всеки може да провери сам. Аз ще се опитам да го опиша като усещане, като личен опит в откриването на велосипеда и топлата вода. Поведението ни е в пряка зависимост от едно непрекъснато променящо се усещане за „аз”, което вестибуларния апарат (или навика и традицията) се опитва да закове. И причинно-следствените връзки не обясняват твърде много, и твърде важни обрати в усещането ни за самоличност. Една и съща книга – „Дон Кихот”, „Майстора и Маргарита”, „Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет”, „Йога Сутра”, „Философия в будоара” или „Mein Kampf“ – все едно – предизвиква във всеки от нас дълбоко различна реакция. Отвратително, тъпо, скучно, приятно, любопитно, вдъхновяващо, разтърсващо… до повод за пълна личностна промяна. Една от алтернативните формулировки на „синхроничността” според самия Юнг (и съратника му Волфганг Паули – квантов физик), е „смислова връзка”. Смисъл, спрямо който се ориентирам, от който се оттласквам, с който се идентифицирам. Смислова връзка, която работи на дълбоко индивидуално ниво, различно при всички (или поне в рамките на ограничен брой архетипи), но винаги работи. И тук 1+1 никога не е само и задължително 2. Нивото на синхроничност е нивото на човешкото подсъзнание, което далеч не винаги и не при всички е неосъзнато, не е задължително да бъде такова, но определя самоличността и поведението на всеки от нас без изключение. Нивото, на което нашия мозък работи по законите на квантовата реалност, където времето и пространството (и свързаните с тях причинно-следствени връзки) или са съвсем различни, или просто ги няма. И където идват „смисловите връзки” на виртуалната реалност, в които древния термин „Аватар” (грубо преведен като „превъплъщение”), добива все по-голямо значение, като съзнателно или подсъзнателно избрана алтернатива на самоличността с нейните каузални параметри. А в търсенето на отговори за света на това ниво ние разполагаме само с един инструмент – дискредитиран, девалвирал и дълбоко ненаучен… и единствения, който работи. Става дума за интуицията. Интуицията не в противовес на логиката, а като допълнение на логиката.

Интуиция. От десетилетия вече не спирам да се боря с употребата на тази дума в единствено число. Ако тя, интуицията, представлява обработване на информация на подсъзнателно ниво (и казвам „ако” защото оценката е субективна), то под общия надслов се вписват поне три дълбоко различни процеса.

1.     Математическа интуиция. Бях малък… колко?… много малък, на дядо му беше му писнало от моите „защо” и „как”, и ми предложи следната игра: имаш въпрос; искаш отговор; задържаш въпроса в главата си вечер, докато заспиваш; сутринта се събуждаш с отговора. Не стана от първия път, не ставаше всеки път, с времето започна да работи. Въпросът „колко лъжици „стерео” има в една стерео картичка”, стигна до логичния си отговор: „стереото” не се мери с лъжици. И до необходимостта от допълнителна информация за оптичните ефекти. Натрупване на информация, като предпоставка за интуитивен отговор. Простичък инструмент. И полезен. Защо не работи при всички? Работи при всички, които го опитат. А дали ще го опитат си е тяхна работа. Та така – въпрос и отговор. Имаш точка А и как си стигнал до точката Б няма значение. Защото от Б винаги можеш да проследиш логически пътя назад до А. Проста математика. Всеки от нас познава хора, които изплюват отговора на 753x934 за секунди (ако някой не познава такива, това си е негов проблем). Математическа интуиция, която работи. Като резултат е по силите на прост калкулатор, сама по себе си не е превърнала никого в гений, приема се като куриоз… и толкова. Но на просто ниво – математическо и логическо – работи безотказно. А понякога и това е достатъчно – питайте Менделеев и Айнщайн.

2.     Мистична интуиция. Още една дискредитирана, девалвирала и ненаучна дума. И още едно отплесване. Огромно беше смайването ми, когато преди три десетилетия се сблъсках с отсъствието в китайския език на дума за „зло” и дори „лошо”. Заместват ги с „не-добро” и „развалено”. Тогава за пръв път осъзнах условността и ограниченията на мисленето, сковано в издълбано от словото русло. За изводите и резултатите, до които стигнах – няма да се разпростирам сега. Започнах да търся други отсъствия, несъответствия… Ще преодолея изкушението да изпадна в любопитности и подробности, но – една от думите, които отсъстват в китайския е „логика”. По-точно има я, произнася се Luoqi (луоци) и е буквален фонетичен превод на термина на Аристотел, забърсан от йезуитите в късното средновековие. В класическата китайска мисъл, логиката отсъства като инструмент. Може би поради това „разбирам” и „усещам” са равностойни инструменти при постигането на знанието за китаеца, което пък е достатъчно необичайно за нас, на запад. В Китай мисленето е много просто, утилитарно и прагматично, и много далеч от грандиозните мистично-митологични лабиринти на индийската мисъл. Точно това е превърнало Будизма в Чан-(Дзен)-будизъм, точно това прави китайците изключително конкурентноспособни в съвременния свят. Да усещаш нещата, истината, света и скритите му измерения, в тяхната представа е съвсем равностойно на това да ги разбираш. Просто е различно като подход. Инструментите на разбирането и усещането се заточват като метод и технология от хилядолетия, и продължават до днес да дълбаят от двете страни на хълма тунела на знанието. И мистиката, доколкото си я имаме като дума, в изконния и смисъл на „постигане на скритото” ни дава възможност да стъпим и на втория си крак, вместо да куцукаме героично, логично и високоинтелектуално, както през последните 2000 години. Мистичното е щекотлив въпрос (заради изобилието от психотропни вещества в практиката), но никога не се е свеждало само до фиркане, пафкане, смъркане и боцкане. Нещо повече – в класическите системи на Йога и Ци-гун, тези патерици са отхвърлени категорично. Което не прави резултатите от практикуването им по-малко асоциални, но и за това друг път. Та – на въпроса: мистична интуиция, що е то. Имаш кахър, гайле… въпрос от Големите - дори да го формулираш точно, трудно получаваш еднозначен отговор. Откъде. Накъде. Защо. Как да не си жертва, как се става палач. Как да не правя на другия това, което не искам той да прави с мен. Как да не правя с другите това, което те не могат да направят с мен. Как да пробия през стената от лигави сетива, словеса и страхове за да стигна до другия. Как да го преведа по пътя до мен. Как да му кажа че всички сме едно, когато знам, че когато се зарови достатъчно дълбоко в „себе си”, освен Архимед и Алберт, ще открие и Адолф, и Ане Франк… Аз не знам къде е „това”, в което се потапям за отговорите. Знам, че в началото възпаления от въпроси мозък намираше мястото сам. После вече нямаше нужда да се възпалява, беше налучкал пътеката. Понякога иронично му казвам „вселенската база данни”. Друг път – не по-малко иронично – „мистичен бульон”… Все едно е как го наричам, защото това „там” е отвъд думите. От там не се връщаш с думи. Връщаш се със сълзи, с усмивка, често и с двете едновременно. Трудно приемаш погледа, който се спира върху всичко с мисълта – „и това съм аз”. Но когато го приемеш, вече нищо не е трудно.

3.     Аптекарска интуиция. Защо я кръстих така преди години още, още когато ме сполетя като осъзнаване? Не съм сигурен. Може би, защото е достатъчно просто като образ, достатъчно ясно… Може би, защото много прилича на начина, по-който баща ми описа знанието, в годините, в които се въртях като крастав по чиновете: Когато научиш нещо, не е нужно да го помниш непрекъснато, просто трябва да можеш да го намериш, когато ти дотрябва. За целта – сложи го на този рафт, на който ти решиш, че му е мястото. До неща, които вече знаеш и на които ти прилича. Нареждай всичко по лавиците, мести, преподреждай когато и както решиш – килера си е твой. Само не хвърляй където ти падне. Та така – аптека. В която всичко си лежи на мястото, а не се въргаля в купчина по пода. Дали има стандартно подреждане, някакъв изконен фармацевтичен стандарт? Не знам. Но по-лавиците на вселената има ред – различен на всеки етаж, рафт, ниво… но ред. И когато достатъчно дълго време се опитваш да поддържаш такъв и в личния си килер, малко по малко почваш да го осъзнаваш този ред. Преставаш да им се вързваш на парадоксите и противоречията, а просто преподреждаш. Не очакваш ябълките да се разсипят през стените на купата, да отскочат от темето на Нютон и да се изтърколят в скута на Ева, въпреки че всеки отделен ябълков квант може спокойно да го направи. А аптекарска интуиция наричам онова особено старание – спокойно и непрекъснато, с което преподреждаш пъзела, в опита да го наредиш. Което – както твърди учителя Гаутама – не е невъзможно.

Един каменар го питат: какво правиш? – троша камъни – отговаря. След години – пак: ти какво правиш? - изкарвам си хляба… И след години пак… – Строя Храм! Дай, Буде, всекиму. Китайците (приписват го на Конфуций) казват нещо просто и безмилостно – „човек не се ражда човек, човек се превръща в човек”. Като не стане – цял живот трошиш камъни. Има сведения, че школата на Питагорейците е имала разработени подобни човекообразуващи практики. Явно не са ги записали, защото не е останало нищо черно на бяло, а каквото знаем, знаем го от противниците им. За древните гърци и римляните по-късно „здрав дух в здраво тяло” е било основен принцип. Под „здраво тяло” не се е разбирало оформено просто за да е красиво такова, а грижливо изработен и поддържан инструмент за изпълнение на конкретни задачи. (В древността красиво и функционално са трудно отделими едно от друго понятия.) В случая не говорим за военната каста, за която физическата форма и поддържането ѝ е била жизнено важна. Не говорим и за занаятчиите – при тях това е бил неотделим компонент на майсторството. Става дума за онази прослойка, която се е занимавала с управление, с ръководене, с подреждане. Става дума за стажантите фармацевти, които в пътя си през етажите се стремят към стандартите на великия Аптекар. Да водиш другите (в какъвто и да е мащаб, към каквато и да е цел), е служене, компетентност и отговорност. Работа, която започва от самия теб. С простото овладяване на процесите в тялото и главата. За да станеш човек.

За какво става дума? За инструменти. Такива като чука, пилата, триона… за простото, фатмашко прави едно, прави две… докато затъпееш достатъчно и разбереш, че някои неща с мислене не стават. А стават с правене. На 12 промених походката си (ходех с петите навътре) – цяла година стъпвах на пръсти, хвърлих всичките си стари обувки, изкривих се от подигравки… обаче стана. На 16 замених шепите хапчета (прости му, Буде, на баща ми и лека му пръст) с десет километра ежедневно и студени душове целогодишно. Пак на 16, след гротескния си първи сексуален опит чаках година, докато намеря учителката си (12 години по-голяма), която затвърди (пред)убеждението ми, че женската девственост е поправим недостатък, с който не желая да имам нищо общо. И че онова, в леглото (или където там се случва), се учи, както и всичко останало. На 17 оправих хроничния си синузит с месец промивки с хладка вода и морска сол – веднъж и завинаги. На 18 изправих преградите на счупения си (за трети път) нос с катетри, с увеличаващ се диаметър. Пак на 18 оставих алкохола и месото. На 19 се научих да псувам, на 21 се отучих. Тогава някъде се вкарах в толкова жесток калъп от тренировки, та почти не помня какво съм бил преди него. Спирам да изреждам, досадно е. Но не съм спрял да променям. Дребни неща. Камъчета по руслото на потока, който наричаме „Аз”. Малки камъчета, които променят руслото на потока.

Още бях дете, когато почнаха да ми се случват разни особени (на фона на заобикалящото ме) състояния, които години по-късно нарекох „клаустрофобия”. За да съм честен казвах им „душевна клаустрофобия”, но когато Сидхарта зачеркна „душата” от уравнението, остана само „клаустрофобия”. Нещо, като страха от безкрайността при древните гърци, които формулираха „логоса” за да се спасят от нея. (И за да накарат Ахил да продължи да гони костенурката…) С две думи – хем ми беше непоносимо тясно в собствената ми кожа, хем не ми стискаше да надникна отвъд. Съставката „фобия” не беше просто страх, а дълбок, ирационален, ужас. Идваше при плуване в мастилото на нощното море, в световъртежа от звездното небе, в опитите ми да си представя границите на вселената, идваше с музиката и словосказанията на разни мъртъвци, които все не успявах да усетя мъртви. Идваше в онзи момент на акта, в който потното бъхтене пресища бесовете и остават две сплетени змии - безименни и безлики в пътя си по извивките на вечността. Оставах парализиран от благоговеен ужас насред този колапс на реалността, простата реалност на причинно-следствени връзки, в които вчера е преди днес, кокошката и яйцето спорят за първородство, а Сократ се разтваря в чашата с бучиниш. Още тогава (а беше отдавна), вече знаех, че смъртта е някакво странно, нелепо вкоренено предубеждение, което дълбоко противоречи на всичкия ми опит. От тогава и до днес се опитвам да облека в думи това ниво на реалност. На четири очи съм успявал неведнъж. Да го закова в писано слово - никога. Всичко, което се опитвам да направя в този блог, под етикета „Спунк”, въпреки склонността ми към пищна словесност и протуберанси от ерудиция (които дълбоко презирам), е единствено, и само това. Ако успея - добре, ако не - не съм първият, няма да съм последният. Този опит не е мой, знанието не ми принадлежи, аз съм просто брънка от време, пространство и енергия, като всичко, и всички останали, и като всичко, и всички останали се движа във всичките посоки на този континуум. Единственото за което става (и ще става) дума в писанията ми, е осъзнаването на това движение. По-горе описах усещането от загубата на самоличност като „ужас”. Вече десетилетия не го чувствам така. Вече десетилетия се боря по-скоро с нездравата еуфория, която ми пречи хладно и спокойно да го формулирам, и споделя. Може би цялата тази екстатичност стана достатъчно рутинна и вече мога да опитам. Ще видим.

Когато се опитвам да формулирам Спунк – начините за влизане и самото пребиваване в пространството между етажите, се чувствам като клошар свит на стълбището. Като циганин, който в пътя си с каруцата през света, старателно избягва благините, устоите и капаните на цивилизацията. Не съм сам по този път и това, че по инерция много от спътниците ми минават за мъртви, не пречи на лакърдиите, и каламбурите край лагерния огън вечер. Това усещане е моят камертон. Помня този (камертона) на дядо ми - избръмчаваше в полумрака на Варненската катедрала и Вселената притихваше в старанието си да не пропусне тона. А моят дава старт за пробег по клавишите на пианото (от което на 11 се отказах), през дупките на кавала (толкоз исках да се науча, пък не се), през струните над щерната, която цял живот дълбая в себе си. Всичкият Спунк - като почнеш от Лисини-Писините, като минеш през експериментите със stupéfiants, дистрес, сетивен глад, хипероксидация и асфиксия и стигнеш до якото ръчкане в жлезите с вътрешна секреция, и тишината в центъра на лотоса… всичкият този Спунк опира до необходимостта да превърнеш себе си в инструмент. Или да откриеш инструмента, който изначално представляваш… все едно. А е все едно, защото колкото и епитетно да го формулираш, ако вятъра през дупките в стеблото не разплаче поне една нимфа, все тая, че си „мислеща тръстика”.

Последният Джедай

Момчетата около металодетектора са спокойни в рутината – добрата стара комбинация от скука и бдителност, позната на въоръжения мъж още от палеолита. Всичките ми инструменти, ножове, ножчета и ножлета са в раницата, а тя не е с мен. Рамката разочаровано мълчи, аз продължавам навътре под високите колони, арки и врати, вероятно правени, за да амбицират някого да ги запълни. Краката потъват в дебелия червен килим. Тоалетната е стара, безупречно чиста, ухае цивилизовано и апатично, като мокра кърпичка. Тихи, невидими сенки из коридорите шепнат клетви и обещания, сухи и твърди като ръкостискане, безотказни като виагра. Народно събрание! Аз съм на 53 без десет дни, тук съм за първи път и – почти сигурно – за последен. Попивам всичко. Ще ми трябва – режисьорът е пенкилер, всичко влиза в употреба.

Тук съм по покана на синдикален лидер, нямам понятие защо, зад гърба си току-що оставих монтаж на радиопиеса в БНР и пак към него ще се върна след мероприятието, каквото и да е то. От където и да го погледнеш – густо! В моя напрегнат, високо-квалифициран и ниско-заплатен трудов живот, радиотеатърът е командировка в Едем. Тук, в Народното събрание, народът се е събрал по-скоро рехаво. Спокойно е, никой не бърза, никой няма нужда от мен, нито пък аз от някого – състояние par excellence медитативно, медитативно още съзерцателно, омекнал съм като пред топла булка, спокойна и щедра, като прясно изпечен хляб. И така, докато се разливам из демократичния уют на парламентарната обител, пред очите ми изниква грандиозната зала в Сената на Галактическата република от Междузвездни войни. Същият този, дето сума ти епизоди го подкопаваше с епични козни оня ми ти супер-злодей и бъдещ император Палпатин. И понеже съм се отдал на реене из стратосферата, оказвам се посред бесните спорове с Теди Москов за и против Междузвездни войни. Дали са, или не са поредното гнусно промиване на мозъка, и дори – както настояваше той – директно анихилиране на мозъка. Беше началото на новото хилядолетие, излизаха новите епизоди (1, 2 и 3), а се дърлехме за старите (4, 5, 6). Обвинявах го в маргиналност и оригиналничене, той мен в mainstream-щина, сантименталност и двуизмерно мислене. Сега, насред светилището на родната демокрация, прехвърлям всички тези романтични напъни, всичките интелектуални протуберанси… като колекция от марки, страстта към която не е преживяла пубертета. И се мъча да разбера какво се случи със света, в който човек можеше да е за или против нещо. Какво се случи със света, в който битката на Дон Кихот с вятърните мелници е героичен порив, ръкописите на Майстора не горят, хипер-жизненият Тери Пратчет се бори за право на евтаназия, а Хари Потър е възможен, въпреки ужасните филми, по книгите за него. Преди ми се струваше, че въжето на здравия разум, по което човечеството гледа да издрапа от поредната криза и някак напук на хилядолетната глупост успява, все ми се струваше, че това въже съществува, че съществува идея за перспектива, че западната цивилизация е способна да формулира спасителен пояс, който да я измъкне от бездната на собствената ѝ алчност и канцерогентност… Все ми се струваше, че културата е някакъв признак (или призрак) на загърбена, блудна, но – все пак – съвест, която изпод смокиновите листа на пропагандата и елементарното зрелище може да даде посока. Не би! Теди се оказа прав, аз (меко казано) – наивен, а въжето – лайняно.

Подминавам с усмивка апокалиптичните въртопи в мисловния си поток и потеглям към зала "Изток", на втория етаж. Функционален, дискретен, но несъмнено – лукс, а размерите (съдейки по шепата хора) в пъти надвишават скромните амбиции на нашето мероприятие, за което продължавам да съм в неведение. Намира се и по нещо за окото (дали пък журналистиката не е най-старата професия?), и в хладното мартенско пладне нахлуват топли потоци учрежденска нега. Тълпата, която е почнала да се събира отвън, потегля в друга посока и масата в нашата зала се оказва колкото полу-кръгла, толкова и полу-празна. Познатите лица са малко, което е чудесно - чакането не се пълни с деривати на социална повинност, а продължава да ме носи из стратосферата, заедно с няколкото моми, които нямат нищо против мълчаливата, многозначителна и нищо не значеща гоненица на погледите из сокаците на скуката. (Скучаят те, аз както обикновено, не успявам). Забавянето почва да става любопитно, а за повечето наоколо (с по-натоварен от моя график) - досадно. Чакаме тълпите поканени, които трябва да препълнят с културното си присъствие парламентарното пространство, за да оплоди съюза им бъдещето на страната за следващия милениум. Чакаме министъра на същата тази култура, който пък аз чакам да слезе от власт, за да разбера дали съм се лишил от приятел временно или завинаги. Всуе очакваме. Лидери от опозицията, журналисти, съседи по цех от словото, музиката, киното и прочее, хора от политиката, които би трябвало да познавам. Накокошинваме се, да позапълним празните пространства с експертно присъствие и отпочваме. Много бързо всичко става ясно. Долу (където и да е това) се дебатира закон за меценатството, тук горе, обсъждаме отчисления за културата от печалбите на хазарта. Сам съм си виновен, никой не ме е влачил насила. Словото взимат един след друг хората които не познавам, говорят за неща, от които не разбирам (хазарт, политика, бюджети) и за други разни (култура, възпитание, духовност), от които не разбират те. Словцата, уловени от скъпите микрофони Sennheiser, се стрелкат във весела акустична вакханалия - безгрижни водни кончета, извън обхвата на дългия, лепкав език на човешкото внимание. За миг комбинацията от досада, сетивен глад, не-кръгла и не-шведска маса ме връща при империята на Дисни, която под гениалния съпровод на Джон Уилямс, изгаря останките на последния Джедай, върху клада от милиардите на Лукас. Отърсвам се от видението в мига, в който Пинк и Джъстин Бийбър се мятат върху горящите мощи на Скайуокър, за да се слеят с него в постмодернистичен коитус. Една от момите отсреща приема погледа ми лично, а аз прехвърлям възможността за старомоден, сюрреалистичен етюд с нея насред събитието и върху масата. Решавам, че бисерите ми (колкото са останали) не заслужават тази копаня и за пръв път сериозно се замислям - защо съм тук. Синдикалният лидер (стар приятел, кадърен колега, съмишленик) има нужда от мен - за авторитет или социална тежест не ставам – значи е за помощ. Каква? Не може да очаква, че тези смешници ще измъкнат дори парченце от плячката между зъбите на акулите. Значи му трябва шум. За какво? Пет пари не давам, да го прави каквото ще. В акумулатора на усмихнатото си мълчание, съм насъбрал много шум и той го знае. Вече съм сигурен, че ме пази за десерт. Добре, глазура не предлагаме, но екзотика - колкото щеш. Започвам да слушам – за да си отпуша ръждясалото говорило ми трябва гняв, добър, старомоден бяс. През микрофоните се лее интелектуално (разбирай импотентно) каканижене, сънливо безразличие, компютърно генериран политически сленг, обикновен хленч. Трябва бая да се напъна, за да се впрегна от толкова… нищо. Нищо, от мухи правим слонове всякакви. Зъбчатките в главата ми почват да скърцат от високите обороти, дланите стават сухи, топли и тежки, пулсът се забавя, усмивката каца на устните, готов съм. "… А сега ще помоля колегата Михалков"… Колегата Михалков не бърза. В главата му са години мълчание, думи на революционери, отдавна обзаведени с конаци, синекури и коремчета, гласове на още живи и вече мъртви приятели, граждански патос, пунически лозунги… В ушите му пищят котетата, потопени в нафта и подпалени от веселите хлапета в махалата – писъците, които отпушиха първото изстъпление в бесния му живот. И "…Културата не е онова, което секва като му дръпнеш шалтера" на Стоян, лека му пръст, Камбарев. И винаги уместното "Наздраве, майна" на Колето, попътен му вятъра през Бардо, Карамфилов. И добавката "За старото немско порно!" от Чечи, Зелената Тара да бди над него, Щерев. И колкото по-големи стават шибаните думи в главата ми, толкова по съм сигурен, че трябва да си ги стисна зад шибаните зъби. Погледът ми пада на Sennheiser-а, включвам бутона и през говорителите потичат елейните, кадифени трели на специалния ми баритон. Процентът внимание върху словесния поток е минимален, с останалото - следя реакциите. Момите отсреща ме поглеждат рязко, стреснати от неуместното усещане, че това между краката им не е само инвестиционен пакет. После примигват бързо и сръчно прогонват размирния помисъл. Съседните цехове за културен полуфабрикат силно се напрягат при тезата, че "политиците не могат да ни дадат нищо" и още повече при думите "и нищо не могат да ни отнемат". Аз ги успокоявам с вметката, че става дума само за театъра и те спокойно се връщат в творческа хибернация. После тръгва каруцата, на която товаря позорището, за да го върна където му е мястото – по площади, кръчми и хамбари, там където се е родило и където никога няма да умре. После идва деветата дупка на кавала, в която – откак Аполон завря Пан в блатата – цял свят не намира нужда да инвестира. После идва дебелия червей на куката, без който нито един политик (от как свят светува!) няма да хвърли въдица – благородната кауза! Каузата, като политически дивидент. Каузата, на която като на бял кон можеш да препуснеш СРЕЩУ и ЗА, под възхитения поглед на електората, загърбил миналото си на евтина проститутка. Припомням, че театърът няма нужда от тях – политиците, но те – политиците, винаги са имали нужда от театър. Щедро им подарявам и каузата, и идеята, и времето, което губя в пустословие. И завършвам с патетичното "Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин".

По-добре да бях се отдал на разюздан сюрреализъм с журналистката, на която отказвам интервю, без дори да измислям извинение. По-здраво да бях стиснал зъби, дори с риск да изплюя някой счупен. Ама не става. Още откак потроших главите на любознателните хлапета от махалата с клон от окастрените варненски липи, не умея да спирам навреме. Надявам се никога да не се науча.

Бързам назад, към гласовете, звуците и гълъбовосивите полета на програмата за монтаж, които ще ме вкарат обратно в коловоза, ще прикоткат бесовете, ще дадат покой на пищящите в жълти пламъци котета. Бързам назад, при Джанго трипръстия Райнхард, назад при циганската каруца, в която съм струпал целия си въшкав живот, назад и бързо, преди някой да ме е провъзгласил за ром и да ме е интегрирал.

Вино

Спомням си първите си срещи с „психоисторията” на Айзък Азимов, на когото Илон Маск посвети току-що изведената в слънчева орбита между Земята и Марс вишнева Тесла. Онзи смайващ комплект инструменти на микро и макро структурата на човешкото общество, който обрича галактиката на колонизация, а разума – на неминуем взрив във вселенски мащаб. Дали този взрив ще е човешки или някакъв друг (какъвто и дa е), от гледна точка на вселената е все едно, а Homo Sapiens ще мине изпита, или няма – също все едно. И така психология и история. Е-те-т’ва е амплитуда! История за ровченето в чарковете от много преди Едип и Фройд, неговия пророк, история на простите помагала, с които човек залага основите на вселенския алгоритъм още в палеолитния оазис. Вино! Дали това е първия инструмент на свръх-човешкото, открит още в епохата на прото-човешкото? На кого му пука? Важното е че то, виното е с нас – от тогава, та до днес. Вирус в системата, бъг в системата и единствения начин на системата да предизвика собственото си разрушение, да се възстанови и пребъде на ново… до следващия цикъл. Вино. Когато несериозен пияч, като мен, пише за подобни неща, той осигурява подобаващ запас от ферментирал гроздов сок, препрочита манифеста на Стайнбек срещу трезвениците и се джурва в дълбокото. Защото за виното е грях да се пише на празна глава.

С какво, къде и кога се почва? С ферментиралите плодове под палеолитните овошки в африканската джунгла, около които до ден днешен в пиянска прегръдка се въргалят хищник и тревопасник? От песъчливите ридове на неолитна Колхида и Тракия? От платата в Анатолия и Иран по времето на Хетите и Елам, клетите потомци на които (подкокоросани от Мохамед) го обявиха за дар от Шейтана? От древна Гърция, където за 24 литра от гъстото, сладко, силно вино (има сведения, че е можело да гори!), се е купувал здрав, пълнолетен роб? От Римляните, които потърсиха в него истината – същата тази, дето наследниците им до ден днешен пробутват на цял свят… Пет пари не давам. Защото когато търся виното, вместо да се разпилявам в антропологични и археологически догадки, предпочитам да го намеря там, където знам че е. В корените ми. Лично моите.

Като деца, на мен и сестра ми, по празници, в малка чашка, под възмутения поглед на дядо (заклет трезвеник), се сипваше вино. Този македонски ритуал продължи да налива и в чашите на децата ни, слава Буду - нито един в семейството не залитна в крайностите на злоупотребата. С едно може би изключение, странно едно такова, особено… самият аз. Казват че сбирките на анонимните започват с признанието "аз съм алкохолик", та така - аз съм алкохолик. От лятото на 1980. Всичко започна в Москва (има ли по-подходящо място?), в един безистен на "Тверская" (тогава "Горки"). След поредния бравурен концерт на семейното трио, запяха домакините - грузинци, семейство Гигинейшвили, на четири гласа, с ефект на локален ядрен взрив. Няма да кажа, че сме си намерили майстора, просто няма да е вярно, да не говорим, че имахме три грузински песни в репертоара си и не ги пропуснахме. Не, просто намерихме съмишленици, сродни души и прочее дрън дрън ярина, от оная, дето колкото по не вярваш в нея, толкоз по те хваща за гърлото. После имаше софра, после още песни, а после - не помня как и защо - останахме само двама с Гигинейшвили младши. Връстник и адаш. Гия извади от скривалище в пианото бутилка водка - домашна, печена та препечена, "Восковая" (с разтворен в нея пчелен восък). Дали е било литър или почти - изпихме я, дъвкахме карамфил и българска жвачка "Идеал", а вечерта се доразцепхме от песни. Бях на 15 и ако съм бил пиян, "Восковка"-та е била последната от причините.

От баща ми (безалкохолик, лекар и партиен кадър) наследих стотици бутилки елитна пиячка, които осигуриха ритуалните ми експерименти в продължение на три години. В манерката влизаха сто грама V.S.O.P. за голямото междучасие, на обяд идваше джезвето греяна на нафтовата печка сливова, после коняк (за двата часа йога) или водка (за десетте километра в Морската градина), а вечерта (сам с Pink Floyd или чирак в креватите на разни каки) - вино. Ненавиждах напиването толкова, колкото непиенето, а оливането на връстниците събуди първите подозрения за директен произход на човешкия род от свинския. Дали съм прекалявал? Разбира се и не веднъж - това превърна манията ми за самоконтрол в клинична, а ненавистта ми към пиянските изпълнения в патологична. Но - общо взето - минах с танцова стъпка между капките (тежки и мазни) на пубертета. Три години, в които синапсите ми се подредиха в такава кристална решетка, че нито буря, нито изкушение, нито дори диарията на ежедневието успяха да я разрушат.

Беше зимата в началото на 1984, препрочитах за десети път "Илиада" и когато не си губех времето в училище, обслужвах скоротечната склероза на баба ми. Последната бутилка от наследството беше в прахоляк и паяжини, със залепен на нея лейкопласт, криво надписан "Грузинский". Помня - отворих го и слънчевите ридове на Колхида изгряха в сумрака на мократа варненска зима. Нито една прехвалена ичкия преди и след това не можа да се доближи на йота до съдържанието на скромния съсъд. Не помня за колко време стигна, но някъде между битката за тялото на Ахил и когато Аякс се наниза на меча си, всичко свърши. Седем години не помирисах нищо ферментирало или дестилирано, а месото си тръгна от живота ми поне до следващия.

Париж, лятото на 1990-та, бутам количката с втората ми щерка край Сена и дочитам древния тибетски трактат "Спора между чая и бирата". Толкова съм натопорчен от дълголетна злоупотреба с източни практики, че ако завинтиш крушка в задника ми, можеш да осветиш фасадата на Notre-Dame de Paris. Дочитам последната страница и в главата ми се пръква цитат от друга една дебела книга: Има време за събиране на камъни и време за разхвърляне на камъни"… Вечерта преглъщам факта, че няма Мавруд и отварям бутилка "Côtes du Rhône". Забравената топлина на Колхида потича в спечените ми мишци и неврони, безименния автор на будисткия текст кима доволно в съгласие с Еклесиаста, тренировката на следващия ден - без напрежение и с пределна концентрация - събира сеирджии и заплашва да срине La pauvre Tour Eiffel. Дарът на Шейтана се връща, за да прогони бесовете на добродетелта. Амин.

Преди години се запознах с готин, странен тип, компютърджия freelancer, хероиноман, които беше минал през каменистия ад на абстиненцията и изплувал на другия бряг, при хората с политически-коректни зависимости. Когато станахме достатъчно близки, той ми сподели следното: веднъж годишно приготвя спринцовка с карамел, сяда пред нея за няколко часа и накрая се набожда. Разбира се, питах го защо. Отговорът беше - за да се убеди, че продължава да не му е нужно. За да провери дали инструментите с които замества голямото Х (часове плуване и йога) продължават да вършат работа. Не го знам дали продължава или му е омръзнала тази руска рулетка, но знам едно: франсетата наричат всички психотропни вещества "stupéfiants". Фриволно го превеждам като "затъпители", може и "оглупители" - както предпочитате. И знам още нещо - всичките еликсири, прахчета, тревички, гъбки, семенца… са просто катализатори, патерици, инструменти с които можеш да подредиш бардака в главата си, а можеш и да я отвинтиш напълно. Инструменти, които спокойно (без да казвам лесно) можеш да заместиш с други. В моята катадневна ръченица върху бръснача, половинка червено на гладно, върши чудесна работа всеки път, когато усетя, че катаната блести особено хищно. Берекет версин и дай Буде всекиму.

Психоисторията на Азимов (вечна му памет) е инструмент, с помощта на който цивилизацията се измъква по-лесно и бързо от ада на варварството, което рано или късно, но неминуемо я сполита. В личните ми "файлове Х", крепостната стена от ритуали и виното или чая, които наливам в рова (в зависимост от естеството на бесовете) за сега успешно отлагат Армагедон. Не знам какво е било култовото предназначение на алкохола в античността. Не знам какви демони са гонили, от кои варвари са се ограждали. Но знам, че щом ни има до днес и напук на Шейтана, с "Онази сила, дето зло желае, а все добро твори", виното смазва скръцкавите ни от ежедневие зъбчатки, и само смъртта ще ни раздели.

Баровеца - отшелник

Има един въпрос, който с всеки следващ рожден ден, ме тревожи все повече. Къде в глобалното село може да си завре задника "различния"? Този, който отказва да избира между традиционни простотии и модерните такива. Който знае, че диарията не е алтернатива на запека. Как в човеко-образуващия концерн, наречен Западна демокрация, да си извоюваш лично пространство? Как да станеш отшелник, когато вариантите са маргинални до дупка? Планините и пустите плажове са теферич за пържолки, бирички, чалга и силиконови цици - там си връщат вкуса, като никъде другаде! Туризма приватизира храмове, манастири, ашрами и оазиси. Зелени, еколози, хипи, юпи, контета, нудисти, мачисти, феминисти, велосипедисти, байкъри, вегетарианци, вегани, хакери, кракери, фригани, дауншифтъри, радикали, либерали, хомосексуални, хетеросексуални, бисексуални, хиперсексуални, асексуални, транссексуални… Кохортите на днешните щурмоваци с мисионерски бяс громят всяко инакомислие. Разбира се, след всички тези излияния, трябва кратка дефиниция на "различност", нали? Ето: различен е човек, който половината си живот се страхува, че никога няма да стане като другите, а другата половина – че някога може да стане като тях. И точно този страх пази чудесно, импрегнира те, като балсовите трупи, на които Тур Хеердал прекоси Тихия океан.

Има нещо много весело в света напоследък. То не, че едно е само веселото, но това точно е симптоматично. Девалвацията на усилието. Поу, мечето от "Панда кунфу", става Войнът-дракон не защото е прекарал живота си в тренировки. А защото много го иска. Защото е симпатичен, демократично дебел, има късмет, чувство за хумор и добро сърце. В "Матрицата", героите се зареждат в програмата "полу-бог", стават "избраните" и се юрват да спасяват света. Как се правят спартанци днес? Просто - с дигитално добавени плочки по коремите на актьорите. В последното издание на "Междузвездни войни" куцо, кьораво и сакато грабва лазерния меч, и джедайства наляво и надясно. Просто защото се е пръкнал от нечии фрашкани с мидихлорини черясла или утроба. Примери все от киното, ще речете. Използвам кинематографа като понятен и общ за всички ни знаменател. Но не е само там симптома. Личността, различността, привилегията да си "Аз", вече не са това, за което воюваш със себе си и света. Те са обещание за нещо, което може да получиш, ако си послушен. Обещание, което никой няма намерение да изпълни - просто защото не може. Но с което преглъщаш сивия делник. Шарени хапчета плацебо: Безкрайното щастие, е в новия модел, с електронно регулирано, бензиново впръскване! Боксерките, с най-новия супергерой, ще скрият тъжната истина вътре, в боксерките! С нашия нов лубрикант, ще можеш да поемеш стреса от ипотеката! Новото, лазерно заточено ренде, ще смъкне всички стрии от самочувствието ти! Нашият препарат, ще изчисти и най-мазните петна в твоята биография! WOW!

Спомням си годините, в които тренирах 5 до 8 часа всеки ден, плюс уроците, които давах 3-4 пъти седмично в центъра на Пекин - 80 километра (отиване и връщане) на колело. И без да броим разните му там градинки, с разните му там местни майстори и бабаити, които ми помагаха да проверя какво съм научил в академията. По същото това време, отвъд желязната завеса (която Поднебесната добави към Великата стена), прииждаха хора, убедени, че фитнеса и стотиците гледани филми с Брус Ли, Джет Ли, Джеки Чан и прочее, автоматично ги превръщат в нинджи. Имаше изключения - свирепи маниаци от двете Кореи и Япония, тихи, замислени ветерани от Афганистан, и Чуждестранния легион, остри като бръснач евреи от двата пола… Бяха не повече от 3%. И отбягваха да се мешат с панирания кашкавал. А въпросният кашкавал учеше китайски колкото да поръча бира и да си вейне свободно и демократично невежата усмивка, и вялото либидо. Китайците са хора хитри и най-вече мъдри. Спокойно взимаха парите на всички. Искаш диплома? Няма проблем - избирай: У-дан, Шао-лин, някой от институтите за изследване на нещо си? Каквото искаш. По ценоразпис. За три месеца обучение - кратка (и повърхностна) история на предмета и натоварване с интензивността на физиотерапия - толкова. За шест - от същото, плюс честта да те пердаши (леко и цивилизовано) именит майстор - толкова. Искаш да научиш нещо? Няма проблеми. Парите, плюс три до шест години от живота ти, плюс минимум 5 часа (от които 2 - як бой) всеки ден, плюс готовността да си късаш сам задника поне по час и половина, всеки ден, до края на живота си. Почваме ли?

Понякога се питам - колко повредени тела и умове са оставили по мисионерския си път онези пачи, с купените дипломи. Пък после си викам - всеки получава това, за което плаща. Какво да ги мисля и тях, и учениците им. После обаче си давам сметка, че те са от които идва общия знаменател. И ма'ни ги тях, вълци ги яли… и ма'ни ме мен с кривите ми коренища… Какво обаче правим с фиданките? И накрая си викам - ай' сти'а си мрънкал за пучите въшки, дет' бяха кат' лъ'ове! - а туй лъ'ове ли са?…

Мен ми е ясно, че така е по-лесно. Че потребителско общество се строи с тухлички Lego. Знам, че не е удобно да си различен. Но за човек, който чува деца и се опитва да им вкара в главата, че успеха е 90% труд и останалите 10 за всичко останало, това си е ритник в топките. Защо ме ритат в топките по повод на нещо, което е мое изконно право и задължение? Как да науча децата си, че щастие и самоличност можеш да купиш единствено с парите, които отказваш да спечелиш? Как… И така: тухла или различност. Това е въпроса. Аз знам, че кадърното ще изкласи. И почти винаги - напук, а не благодарение на системата. Родих се във време, в което различността се наричаше дисидентство, а полит-коректната мимикрия беше задължително условие. Имах съученици червени, до членство в БКП; след десет години станаха тъмно сини; след още десет - жълти, като бебешка дрисня. И не спряха да растат в йерархията, някои стигнаха чак до върха. Та си мисля следното: ако "елита" добива стойност и различност на такава цена, ексик олсун му кадърността.

Днес, калъпа на политическата коректност е тапициран с бархет, а остракизма - по-малко ГУЛАГ-ов. Ментицидът (наказателната психиатрия) обаче, надживя Третия Райх, Империята на Слънцето и Варшавския договор. В западна Европа, 30% от децата (на юг) до 70% (на север), са на успокоителни или антидепресанти - в зависимост от посоката на щръкване спрямо нормата. Спомням си една мома - работеше като аниматор към Нестле (кашкавала къркаше по цял ден, а тя им надзираваше отроците), която изпадна в дива истерия, за това, че трябва да им дава хапчетата. Явно терапията (три бутилки вино и три часа секс), е дала резултат - от 15 години е в Холандия, роди и си гледа детето там. Аз не знам каква е разликата между медикаментозната кастрация и ГУЛАГ, сигурно има такава, но въпроса не е като за моята заплата. Със сигурност обаче, отказвам да приема едното, като алтернатива на другото.

Преди няколко хиляди години (по субективната скала), някой, за когото имам смътен спомен, че наричах аз, беше почнал да брои миговете, в които е бил жив. Наричаше ги: "единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Отличаваха се от всичкото останало време по това, че в тях не му липсваше нищо и имаше всичко. Тези мигове задаваха неудобни въпроси. Не винаги даваха отговори. Но винаги връщаха в живота невидимото. Невидимото, което ни пречи да сме атоми (поради което старателно го забравяме); невидимото, без което преставаме да сме галактики. Сега броя миговете, в които съм бил жив и се питам: какво съм правил последните няколко хиляди години? После ще тръсна глава, ще забравя и кротко ще заема мястото си в кристалната решетка. Докато не срещна (случвало се е) някой от тях - баровците-отшелници! Някой от онези, с въпросите без отговори и с отговори на всички въпроси. Някоя от онези черни дупки в обществото, които могат да си позволят най-истинския лукс: да не забравят, да помнят, да си остават галактика.