Вино

Спомням си първите си срещи с „психоисторията” на Айзък Азимов, на когото Илон Маск посвети току-що изведената в слънчева орбита между Земята и Марс вишнева Тесла. Онзи смайващ комплект инструменти на микро и макро структурата на човешкото общество, който обрича галактиката на колонизация, а разума – на неминуем взрив във вселенски мащаб. Дали този взрив ще е човешки или някакъв друг (какъвто и дa е), от гледна точка на вселената е все едно, а Homo Sapiens ще мине изпита, или няма – също все едно. И така психология и история. Е-те-т’ва е амплитуда! История за ровченето в чарковете от много преди Едип и Фройд, неговия пророк, история на простите помагала, с които човек залага основите на вселенския алгоритъм още в палеолитния оазис. Вино! Дали това е първия инструмент на свръх-човешкото, открит още в епохата на прото-човешкото? На кого му пука? Важното е че то, виното е с нас – от тогава, та до днес. Вирус в системата, бъг в системата и единствения начин на системата да предизвика собственото си разрушение, да се възстанови и пребъде на ново… до следващия цикъл. Вино. Когато несериозен пияч, като мен, пише за подобни неща, той осигурява подобаващ запас от ферментирал гроздов сок, препрочита манифеста на Стайнбек срещу трезвениците и се джурва в дълбокото. Защото за виното е грях да се пише на празна глава.

С какво, къде и кога се почва? С ферментиралите плодове под палеолитните овошки в африканската джунгла, около които до ден днешен в пиянска прегръдка се въргалят хищник и тревопасник? От песъчливите ридове на неолитна Колхида и Тракия? От платата в Анатолия и Иран по времето на Хетите и Елам, клетите потомци на които (подкокоросани от Мохамед) го обявиха за дар от Шейтана? От древна Гърция, където за 24 литра от гъстото, сладко, силно вино (има сведения, че е можело да гори!), се е купувал здрав, пълнолетен роб? От Римляните, които потърсиха в него истината – същата тази, дето наследниците им до ден днешен пробутват на цял свят… Пет пари не давам. Защото когато търся виното, вместо да се разпилявам в антропологични и археологически догадки, предпочитам да го намеря там, където знам че е. В корените ми. Лично моите.

Като деца, на мен и сестра ми, по празници, в малка чашка, под възмутения поглед на дядо (заклет трезвеник), се сипваше вино. Този македонски ритуал продължи да налива и в чашите на децата ни, слава Буду - нито един в семейството не залитна в крайностите на злоупотребата. С едно може би изключение, странно едно такова, особено… самият аз. Казват че сбирките на анонимните започват с признанието "аз съм алкохолик", та така - аз съм алкохолик. От лятото на 1980. Всичко започна в Москва (има ли по-подходящо място?), в един безистен на "Тверская" (тогава "Горки"). След поредния бравурен концерт на семейното трио, запяха домакините - грузинци, семейство Гигинейшвили, на четири гласа, с ефект на локален ядрен взрив. Няма да кажа, че сме си намерили майстора, просто няма да е вярно, да не говорим, че имахме три грузински песни в репертоара си и не ги пропуснахме. Не, просто намерихме съмишленици, сродни души и прочее дрън дрън ярина, от оная, дето колкото по не вярваш в нея, толкоз по те хваща за гърлото. После имаше софра, после още песни, а после - не помня как и защо - останахме само двама с Гигинейшвили младши. Връстник и адаш. Гия извади от скривалище в пианото бутилка водка - домашна, печена та препечена, "Восковая" (с разтворен в нея пчелен восък). Дали е било литър или почти - изпихме я, дъвкахме карамфил и българска жвачка "Идеал", а вечерта се доразцепхме от песни. Бях на 15 и ако съм бил пиян, "Восковка"-та е била последната от причините.

От баща ми (безалкохолик, лекар и партиен кадър) наследих стотици бутилки елитна пиячка, които осигуриха ритуалните ми експерименти в продължение на три години. В манерката влизаха сто грама V.S.O.P. за голямото междучасие, на обяд идваше джезвето греяна на нафтовата печка сливова, после коняк (за двата часа йога) или водка (за десетте километра в Морската градина), а вечерта (сам с Pink Floyd или чирак в креватите на разни каки) - вино. Ненавиждах напиването толкова, колкото непиенето, а оливането на връстниците събуди първите подозрения за директен произход на човешкия род от свинския. Дали съм прекалявал? Разбира се и не веднъж - това превърна манията ми за самоконтрол в клинична, а ненавистта ми към пиянските изпълнения в патологична. Но - общо взето - минах с танцова стъпка между капките (тежки и мазни) на пубертета. Три години, в които синапсите ми се подредиха в такава кристална решетка, че нито буря, нито изкушение, нито дори диарията на ежедневието успяха да я разрушат.

Беше зимата в началото на 1984, препрочитах за десети път "Илиада" и когато не си губех времето в училище, обслужвах скоротечната склероза на баба ми. Последната бутилка от наследството беше в прахоляк и паяжини, със залепен на нея лейкопласт, криво надписан "Грузинский". Помня - отворих го и слънчевите ридове на Колхида изгряха в сумрака на мократа варненска зима. Нито една прехвалена ичкия преди и след това не можа да се доближи на йота до съдържанието на скромния съсъд. Не помня за колко време стигна, но някъде между битката за тялото на Ахил и когато Аякс се наниза на меча си, всичко свърши. Седем години не помирисах нищо ферментирало или дестилирано, а месото си тръгна от живота ми поне до следващия.

Париж, лятото на 1990-та, бутам количката с втората ми щерка край Сена и дочитам древния тибетски трактат "Спора между чая и бирата". Толкова съм натопорчен от дълголетна злоупотреба с източни практики, че ако завинтиш крушка в задника ми, можеш да осветиш фасадата на Notre-Dame de Paris. Дочитам последната страница и в главата ми се пръква цитат от друга една дебела книга: Има време за събиране на камъни и време за разхвърляне на камъни"… Вечерта преглъщам факта, че няма Мавруд и отварям бутилка "Côtes du Rhône". Забравената топлина на Колхида потича в спечените ми мишци и неврони, безименния автор на будисткия текст кима доволно в съгласие с Еклесиаста, тренировката на следващия ден - без напрежение и с пределна концентрация - събира сеирджии и заплашва да срине La pauvre Tour Eiffel. Дарът на Шейтана се връща, за да прогони бесовете на добродетелта. Амин.

Преди години се запознах с готин, странен тип, компютърджия freelancer, хероиноман, които беше минал през каменистия ад на абстиненцията и изплувал на другия бряг, при хората с политически-коректни зависимости. Когато станахме достатъчно близки, той ми сподели следното: веднъж годишно приготвя спринцовка с карамел, сяда пред нея за няколко часа и накрая се набожда. Разбира се, питах го защо. Отговорът беше - за да се убеди, че продължава да не му е нужно. За да провери дали инструментите с които замества голямото Х (часове плуване и йога) продължават да вършат работа. Не го знам дали продължава или му е омръзнала тази руска рулетка, но знам едно: франсетата наричат всички психотропни вещества "stupéfiants". Фриволно го превеждам като "затъпители", може и "оглупители" - както предпочитате. И знам още нещо - всичките еликсири, прахчета, тревички, гъбки, семенца… са просто катализатори, патерици, инструменти с които можеш да подредиш бардака в главата си, а можеш и да я отвинтиш напълно. Инструменти, които спокойно (без да казвам лесно) можеш да заместиш с други. В моята катадневна ръченица върху бръснача, половинка червено на гладно, върши чудесна работа всеки път, когато усетя, че катаната блести особено хищно. Берекет версин и дай Буде всекиму.

Психоисторията на Азимов (вечна му памет) е инструмент, с помощта на който цивилизацията се измъква по-лесно и бързо от ада на варварството, което рано или късно, но неминуемо я сполита. В личните ми "файлове Х", крепостната стена от ритуали и виното или чая, които наливам в рова (в зависимост от естеството на бесовете) за сега успешно отлагат Армагедон. Не знам какво е било култовото предназначение на алкохола в античността. Не знам какви демони са гонили, от кои варвари са се ограждали. Но знам, че щом ни има до днес и напук на Шейтана, с "Онази сила, дето зло желае, а все добро твори", виното смазва скръцкавите ни от ежедневие зъбчатки, и само смъртта ще ни раздели.