Нямам никаква представа как изглеждаш ти, който четеш редовете, които навървям тук, кога-както дойде. Кога-както, въпреки чувството напоследък, че този блог е единственото що-годе смислено нещо в живота ми. Може би точно за това съм толкова небрежен – от малък събрах недоверие към нещата, които изглеждат смислени и огромно недоверие към тези, които наистина са. Изкарвам си хляба като разказвам истории. В тях старателно кодирам и крия смислите, да не би нещо да прескочи в прав текст и – Буде опази! – да мине за послание (един от най-страшните грехове в моя театър). Това, което обичам в професията си, е възможността да хвана някого за ръка и спокойно, нежно, със съчувствие и през смях (задължително!) да го поведа из лабиринта на някоя история. Тук няма как да е така и няма да е така. Тук ти – който и да си ти, ще трябва да споделиш с мен опиянението от самотата, компанията на мъртви поети, шутове, аскети и прочее вампири, и абсолютната безнадеждност, породена от факта, че никой, никога, и нищо няма да ти прости. Защото в простото уравнение на живота няма място за прошка. Утехата е само една – когато/ако стигнеш до усмивката, с която приемаш последствията, в теб се разстила една изумителна сюита, изпълнявана от принцове, просяци, божества и прочее измет, всеки от които е имал щастието и глупостта да се посочи, и да каже „аз”.
Стигнахме (за голяма моя изненада…) до седмата част от историята за седем етажната сграда. За различните закони, порядки и структура на всеки отделен етаж. И за съзнанието, което скача по тях, търси банани, и е убедено, че най-вкусните са винаги някъде другаде. В тази част ще си говорим точно за това – подскоци и банани. Със сигурност ще е трудно. Ще гледам да е интересно, в противен случай ще бъде противно трудно. Защото става дума за идентификацията, нейните капани, грандиозните купони които забърква и морето от сълзи, сополи и кръв след тях.
И по традиция, в началото – малко отклонение. Често съм се питал как щеше да е, ако не бях заминал за Китай. Доколко тази екзотична страница от моя живот е логично обяснение и удобно оправдание за циганската каручка, с която обикалям по света. Дали отклоненията от нормата щяха да бъдат толкова крайни, дали щяха да ме отдалечат толкова много от времето, географията и традицията в които съм роден, дали щяха да ме изстрелят толкова безвъзвратно в пустотата на междуетажието. Отговорът е – да, Китай беше важно обстоятелство, и не, не беше ключово. По пътеките встрани от въртележката срещнах много хора, които никога не са стъпвали на изток от Урал и южно от Босфора, нямаха и нужда. Дядото на първата ми жена – мълчалив, ококорен бухал, Дъновист – практически не беше напускал селото си. Няколко мои приятели (част от които все още живи) пребивават в чист, 24 каратов Спунк, без грам екзотика в биографията си. От друга страна, в Китай беше пълно с представители на каталясалия от прогрес запад, които никога не забелязаха нещо повече от ниски цени (тогава), изобилие от достъпни сексуални партньори, екзотика и възможности да се пласират. Аз, още преди да тръгна за там, вече бях толкова пропит от индийски мироглед, философия и практика, че всичко останало се стичаше по мен като вода по гъша перушина. Ако не бях заминал, сигурно щях да съм още по-голям темерут (Йога е много по-екстремна и асоциална от Ци-гун) и на тази възраст вероятно щях да съм се изнесъл в някой Ашрам, някъде в Непал или Франция. Нещо, което в този ми вариант, въобще не ме интересува. Пътят щеше да е различен, но целта беше ясна още преди да потегля. А всичката информация, на базата на която се оформих (в глобалното село днес), е на една ръка разстояние за всеки, който я потърси.
В Китай, повтарях по неизменен и неоспорим канон едни и същи движения, стотици и хиляди пъти, по стъпките на стотици и хиляди преди мен, до пълно затъпяване. И всеки въпрос, и всеки протест, се сблъскваше с неумолимото” „Ци” тонг „Ли”, „И” тонг „Ци”. Буквален превод: Енергията движи Силата, Мисълта движи Енергията. Спри всяка мисъл, която определяш като „своя”, за да може да потече в теб мисълта, която побеждава. Пусни в себе си това, което побеждава, за да станеш този, който побеждава. Простата технология на „бий, за да не те бият”, която е изправила гръбнака на Homo Erectus. Само това и нищо друго, примири разнопосочните пориви на бунтарския ми ген. Само това и нищо друго сложи нещата на място, подреди ги, и даде отговор на въпроса как да живееш без да биеш, и без да те бият. За да мога да се идентифицирам като безграничен потенциал (на квантово ниво); като център на координатна система (на релативистично); като шепа звезден прах (на физично); като групов секс в таблицата на Менделеев (на химично); като тиранично-йерархичен симбиот (на биохимично); като „Homo Sapiens”, мъж, побойник, любовник, син, съпруг и баща (на биологично); като будист (това не ме прави такъв… такъв съм само на стълбището, но е забавно), конфуцианец и театрален режисьор (на социално). Без грам противоречие. Будьо ле, пиле шарено! „Какво тук значи някаква си личност” в първо лице, единствено число? Толкова е просто и прекрасно, че пребивавам в непрекъсната ерекция. А като се има пред вид повсеместната фаза на всеобщ недоебък, щастлив съм скромно да предоставя на мирозданието около какво да се завърти. Амин.
Толкова за ролята на Китай, в любопитния експеримент, който беше и продължава да е моя живот. Никога не съм, няма и да претендирам за максимална компетентност, изчерпателност и последователност. Описвам собствения си опит и изводи. Давам (поне се опитвам) някаква посока на мислене, каквато не съм срещал набелязана по начина, по който е в главата ми. И която (посока) никога не ми е давала възможност да се успивам, да се надувам, или да скучая.
Ще почна с кратка дефиниция на понятието „идентификация”. Онова, в което се припознавам. Онова, в което намирам усещането и съзнанието си за „аз”. В този контекст, всички човешки същества се делят на две, отчетливо различими групи. Едните са скали – стабилно, съзнателно и кохерентно изградени личности. Другите са пумпали, които не спират в траекторията си през всичко, което са, били са и биха могли да бъдат. Разбира се, при всяка подобна схема (екстраверт и интроверт при Юнг), риска от обобщение присъства, има нюанси, промени във времето - кристалните решетки се рушат, водата замръзва, а на Титан метана се плиска като дъжд. Но във всеки отделен момент наличието или отсъствието на структура е видимо. Веднага отбелязвам, че в това категоризиране няма оценка. В смисъл – едното не е по подразбиране добро, а другото – лошо. На скалата може да построиш фар, под нея може да погребеш цивилизация. Пумпала не спира да интерпретира минало и настояще, да създава бъдеще, да пълни криминални хроники, и психиатрични клиники. А стабилност и лабилност, като характеристики на личността, са в пряка зависимост от адекватността на идентификацията. Адекватност спрямо какво?
Да започнем най-отдолу. Квантовата реалност. Там началото и свършека на вселената се губят в нейната безкрайност, всичко е, било е, ще, и би могло да бъде. „Има” и „Няма”, „Да” и „Не”, „ест” и „не ест”, 0 и 1 не са полярни стойности, а само проценти вероятност. Вероятност, която се реализира някъде на следващото, релативистично ниво. А тук е царството на квантовия потенциал, в което всичко е възможно. За това, което се случва на това ниво в мазето на вселената (общо за всеки от нас), освен „всичко е възможно”, не можеш да кажеш нищо повече. Дори да си квантов физик или налджорпа. Думата „потенциал” ни връща към програмата по физика в началното училище и към усещането, че нещо сме пропуснали или забравили… все едно – рядко разполагаме с него като понятие/инструмент в осъзнаването. А става дума за прости скачени съдове между потенциално и проявено – в единия нивото се покачва, в другия – снижава. Спомням си, бях много малък, представях си парче мрамор. Гледам го и се опитвам да видя колкото може повече от всичко, което би могло да бъде, всичко което може да стане, ако се отнеме от тук, от там… До него – статуя – Венера, Давид, Мислителят… Прекрасна статуя, прекрасна, завършена, и напълно лишена от потенциала да бъде нещо друго. Изкушението да превърнеш себе си в нещо завършено, те лишава от възможността да станеш каквото и да е друго. Обаче е единствения начин да се случиш. Години по-късно, когато представата за многоетажна реалност започна да се мержелее, осъзнах следното: дори съвършената постройка, статуя, ръкопис, в основата се състои от думи, букви, ноти, битове информация, песъчинки, молекули, атоми и кварки – нива на реалност, по пътя към които регресивно се губи структурата и прогресивно се връща потенциала. Без никакво (подчертавам!), никакво противоречие. Мраморът, сам по себе си, вече е изгубил огромна част от своите възможности – може да стане статуя, част от пирамида, фараоново биде… или да остане парче камък, но не е звезден вятър, морска вълна или протоплазма. Но всичко това и всичко останало в основата винаги е било, и е битове информация, потоци енергия, шепа кварки, атоми и молекули. Хаоса, от който всички уважаващи себе си богове, изковават света. Същият този Хаос, който света не престава да носи в себе си, докато се носи през него.
На етажа на относителността се появява нещо изумително. Появяват се измерения. Има много хипотези (и само хипотези) колко са на квантово ниво – пет, десет, единайсет… Изобщо има ли ги и ако да – какво представляват. Но на това ниво, до който дядо Айнщайн прокопа тунел в главите ни, измеренията стават четири. Същите тези четири, в които се варим, пържим и търсим себе си нагоре по етажите. Появяват се „тук” и „сега”. Координатната система, в центъра на която целокупния изток, поставя своя „аз” в последната му спирка по пътя обратно към нищото/всичкото, където ще се изгуби окончателно сред фотоните и в Нирвикалпа Самадхи, дай Буде всекиму. Център, спрямо който всичко е относително, външно и „не-аз”. Ще го кажа тук, ще се постарая да го кажа просто – какъвто и да е опит за идентификация на тези две нива, е не просто абсурден или невъзможен, той е опасен. Тук се изтриват всички същности и самоличности – илюзорни или не. Тук си отиват всяка индивидуалност и различност, контурите се губят, а Аз-а маха с кърпичка за сбогом след пътя си през човешкото. Тук не отиваш, тук се завръщаш. Всички (без изключение) източни традиции настояват на едно: не можеш да се откажеш от това, което не си постигнал; не можеш да се върнеш от някъде, където не си бил. В тази връзка приемането на деца в Будистките манастири е една от най-страшните ереси… или щеше да бъде, ако в Будизма имаше ереси. Всяко дете в манастир – ако ще да е Панчен Лама или самия Далай Лама… която и да е невръстна лама, различна от перуанските, е пълна профанация. На която той, Будизма, винаги е гледал през пръсти и с насмешка – достатъчно голям е, може да си го позволи.
Спомням си как се давех, когато преди 40 години далдисах в индийската философска класика. Опивах се от музиката на мъртвия санскрит, от поетичните, митологични и мистични криволици на повествованието, от аромата на сандалово дърво (същото, от което правят сандали!), от магьосаните обертонове на мантрите. Къде по етажите беше това? Някъде в мазето до киселото зеле (три лилави зелки и кило ябълки на бидон), компотите и варелите с нафта, които гонеха махмурлука, и мокрия варненски студ. Компания ми правеха мъртви плъхове, бъхливи котки и комшията, който зад съседната врата, проявяваше порнографски снимки. Бях напълно асоциален, вторачен в центъра на координатната си система (някои му викат пъп) и щастлив, като прасе в кочина. Коварен капан е аскеза. Коварен като хероина в спринцовката. Това беше истинско откриване на топлата вода (при опит да се удавя в нея…), защото класиката е пълна с предупреждения. Тогава ги мислех за ОБЕЩАНИЯ, а те си бяха ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!… наистина бяха такива. В мазето е добре да слезеш след като си станал Човек. Там не се става Човек. Там се осъзнават допълнителните измерения на Човешкото, на изпроводяк и когато се сбогуваш с него. А когато се навреш в тях (въпросните допълнителни измерения) преди да си станал Човек, те могат да стопят костите ти, още преди да са се втвърдили. Бях до гушата в лайна и по рецептата на Бекет (пияния Самюел), пеех към звездите, пеех та се късах. И до днес не знам коя Ариадна ме изведе от лабиринта, спомням си смътно този, който излезе от него… Казвах му „аз”.
И къде, мамка му, се става Човек? Там, където мамка ми (мамка ѝ!) ме е пръкнала? В блатото на шибания адреналин и трижди шибан ендорфин? На етажа отдолу… на този отгоре? Къде?! Ще се опитам с по-малко питанки и удивителни (те са ми от реторичното наследство на шизоидния запад), да нахвърлям някакъв отговор.
Човешкото не се осъзнава. То се изгражда. Него го няма в нас, когато се раждаме. Не си отива (и не само то), когато си отиваме. Не се среща и в повечето колеги по род “Homo Sapiens Sapiens”, но винаги е някъде, в някой от сапиенсите около нас. И ако не го открием, този „някой”, и ако не го открием навреме, никога няма да прескочим капаните на биологичния си вид, и да станем Човеци. За какви капани става дума? За капаните на етикетите. Етикета „животно” означава нещо по-низшо от етикета „човек”, така ли? Ами… не. Той означава нещо различно. Нещо, което се намира на различен етаж на реалността. И без да приемем, осъзнаем и овладеем себе си като животински вид, никога няма да станем човеци.
Не съм претупал етажите непосредствено над мазето (долу беше доволно екзотично, хлъзгаво и гъделичкаво, нали?), просто набелязвам контекста, в който минаваме през тях. По пътя към биологията (първия кандидат за що-годе общоприето ниво на идентификация), минаваме през физика и химия. Физика. Тази, на дядо Нютон, в която нещата послушно и предвидимо падат, летят по балистична крива и в орбита, отдават и получават топлина, звучат, светят, блъскат се, избиват око за око и зъб за зъб. Какво да кажа за тук? Падаме, летим, топлим и се топлим, звучим, светим, и се избиваме. Като всичко останало „одушевено” и „неодушевено” около нас. (Кавичките в предишното изречение не са случайни, но за това след малко, когато стигнем батака на Animus и Anima). Това е нивото, на което „материализма” (във всичките си варианти), води прастарата война с „идеализма” за правото да се обяви за "re vera ultima", абсолютната реалност. Няма да влизам в този спор. Навремето, на личната си Курукшетра, потроших достатъчно копия в опита си да взема страна. Дали крокодила е по-скоро дълъг, отколкото зелен? Мисля, че на антилопата в зъбите му ѝ е все едно, но нямам никакво намерение да вземам хляба от устата на мъдруващите сладкодумци, които строят барикади в главите ни, онези, същите, заради които мрем на барикадите по улиците. От перспективата на междуетажието, тезите на „идеализъм” и „материализъм” (най-вече „диалектическия” такъв) са съвършено съвместими. Материализмът и всичките му пророци – от Талес, Евклид и Нютон, до Маркс и СИЕ, е вкопчен в това ниво на реалност с трогателната вяра на удавника в сламката, и напълно основателно. Да се отричат простите и ясни закони на материята и последствията от незачитането им, е точно толкова абсурдно, колкото да бъдат обявени за единствена и абсолютна реалност.
В контекста на това ниво ще потърся и тезата на вечния опонент, „идеализма”. Animus и Anima (движещо и движимо), Дух и Душа, Мисъл, Съзнание и Съвест… са базови понятия, в които лежат корените на всички (без изключение) религии. Понятия, които продължават да определят законите на Логоса и днес, в пост-религиозния свят. Не защото той, „идеализма”, се идентифицира тук, на ниво физика, а защото се оттласва от тук. Защото с вяра, не по-малко трогателна от тази на историческия си опонент, се ориентира спрямо този етаж. Един от първите ми маниакални пориви, беше да проследя раждането и развитието на тези понятия от древността насам. От 9-те измерения на живота след смъртта в Египет, през играта на криеница на Атман и Брахман, битката на Ариман с Ахура Мазда, надпреварата на „добрият и лошият” коне при Платон, вечната душа (единствено и само човешки прерогатив, видите ли!…) и светлите перспективи на „Вечния съд”, пространствата на Данте и ангелите на върха на иглата… Пълен кошмар. С който повечето люде (с пълно право), отказват да се занимават. И приемат послушно версията на силните на деня. Това решение не ме устройваше. Не си спомням колко години ръчках и се рових. Спомням си облекчението, с което стигнах до единствения (тогава) възможен отговор. Беше опростено, беше наивно… толкова беше по силите ми, но ме спаси от мозъчно възпаление. „Дух” се идентифицира с „Информация”; „Душа” – с „Енергия”; „Мисъл” – с руслото на реката (с всичките му вирове, прагове, въртопи и блатата по бреговете); „Съзнание” – с опита да запомня, подредя и предам историята на плаването (лично и виртуално) по тази река; „Съвест” – с неподкупния блюстител, който санкционира всяко изкушение да излъжа.
Първите ми опити във философския диспут (някъде на 14 годишна възраст) бяха по повод формата и съдържанието. Интересното е, че спорех с всички – и с тези, които даваха приоритет на едното, и с другите, които предпочитаха второто. Много скоро след това разбрах, че истината не се ражда в спора и завинаги престанах да си точа зъбите с подобни упражнения. Но това не значи, че свалих въпроса от дневен ред. Просто дебатът премина в съдебната зала на собствената ми глава. Преди няколко дни обяснявах устройството на компютъра на най-малката ми дъщеря. Когато опряхме до хардуер и софтуер като съотношение във функционалността, нещата леко зациклиха. Успях да ѝ внуша, че са еднакво важни, но не бях твърде убедителен сам за себе си. Защо? Защото са еднакво важни единствено от гледна точка на стълбището, до което нейния (на дъщеря ми) достъп все още е ограничен до „мистично интуитивен”. И защото „обективно” не е така. Материалистът ще даде предпочитание на желязото, идеалистът – на информацията (програми и файлове). Първият, ще изтъкне факта, че не можеш да подкараш последния Adobe Premiere Pro на компютър от преди 10 години. Вторият ще каже: кел файда от машина с Core i9/Ryzen Threadripper процесор, на която джиткаш игрички… И двамата ще са прави. И ще се дърлят за яйцето и кокошката до второ пришествие. Това, което искам да кажа е, че спор като такъв, е възможен (и полезен) единствено когато се уточни нивото на идентификация. Във всички останали случаи се стига до удар по главата на опонента – с тояга или тактическа ракета, в зависимост от историческия период.
В личен план и в контекста на компютъра нещата стоят така: всичката информация, която съм струпал на харда, на няколко пъти трябваше да изчака ъпгрейд на машината, за да успее да се подреди в работна конфигурация. А всякакъв ъпгрейд щеше да е абсолютно ненужен, ако не обслужваше съдържанието на диска. От метафизична гледна точка, всяка информация изчаква съответната конфигурация, която може да я превърне в работна. А дотогава си седи в насипно състояние и си кюта.
Дълъг стана този текст. И ако не го разделя на части (поне две, но кой знае…), ще стане още по-дълъг. Тепърва ни чакат сериозните кандидати за ниво на идентификация. Чакат ни биология, социум и виртуал, без да броим почти безкрайното роене на поднива, което ни дебне на всеки от тези етажи. И с които – не се безпокойте – нямам никакво намерение да ви занимавам. Но преди да завърша подскоците тук и да ви подкарам към следващия батут, искам да положа скромно букетче полски цветя на олтара на вечно пренебрегваната химия.
На стената над леглото на сестра ми бяха историческите карти. Над моето - географските. Покриваха целите стени. С изключение на мястото над бюрото. Там беше таблицата на Менделеев. Не защото някога съм се изкушавал от професията на химик, а заради това, което символизираше: тържество на интуицията, на постоянството, на реда над хаоса. Поне тогава така ми изглеждаше. Днес на всяко устройство имам инсталирано приложение със същата тази таблица. И в моменти на dolce far niente мога да съзерцавам цялото и отделните елементи с часове. Както други съзерцават архитектурни паметници или изобразително изкуство. Странна е тази мания, нямам обяснение за нея. Интересното е, че не помня почти нито една химическа формула (дори тази на алкохола съм забравил…), но принципа на образуването на елементите, свойствата им и групирането, са в главата ми с най-малки подробности и до днес.
