Тази война дойде в живота ми твърде късно, за да вляза в нея, твърде рано, за да не ми пука за нея. Когато ставаше дума за сълзи и сополи по повод идентификацията, трябваше да спомена и кръв, за да е по-сочна картината. Отвращението, което изпитвам към света, започва да изкривява усмивката ми, времето прекарано на стълбището, става все повече. Трябва по-често да обгрижвам тези редове, тук. Те са последното, което ме връща в света на думите.
Може би е възможно да си актуален без да си злободневен. Да проверим. Кой започна тази война? И защо? Световния олигархат. Банално. Което не го прави по-малко вярно. Глобалисткия (или както го наричат напоследък ултра-глобалистки) олигархат, срещу национално ориентирания такъв. Финансовия капитал срещу производствения. Едните – строени под байрака на либерално-демократичните ценности, другите – развяли пряпореца на традиционните. Импотенти, невежи и педерасти против оядени боляри, мазни раса и царедворци. Моля, избирай! И ето ме. На шейсет без една. Готов да убивам и да мра. Без удоволствие и без съжаление. С пълно съзнание за кармичните последствия. И без никакво понятие на чия страна. Това, че историята и здравия разсъдък са категорично против нео-фашисткия алианс (в който отново се оказахме), не е достатъчно. Защото ако ще вадя ножа от който ще погина, само „срещу какво“ не стига, нужно е и „за какво“.
Либералната демокрация построи своята идеология върху протестантска етика, наука и просвещение. Въпросната „протестантска етика“ се базира на онова, което всички традиционни култури (еврейската, арменската и прочее диаспори, Реформацията, зороастрийските общини и староверците в Русия, та до Китай) наричат „кредит доверие“. Акцента е върху „традиционни“, което предполага личен контакт, без намесата на каквато и да е официална – държавна или религиозна - структура. Кредит доверие, който се трупа цял живот, а се губи за миг. Етика, наука, просвещение. Трите стълба на съвременната западна цивилизация. Етиката е вкарана в лабиринт от юридически параграфи и първата жертва е доверието. Срещу науката се води война, сравнима с изстъпленията на светата инквизиция в средновековието. До публиката се допуска прослойка популяризатори, които грижливо заобикалят политически некоректните подводни камъни и превръщат фактите в поредица от любопитности, парадокси и относителности. И първата жертва е истината. Поне тази, до която се е докопала мисълта на дадения етап. Просвещението, в неговия смисъл на дългогодишен, упорит труд, предназначен да вкара отделните битове и клъстъри информация в система, е сведено до образование. Масово и задължително повърхностно, учителите са превърнати в преподаватели (зле платени в огромното си мнозинство), зубренето е стандарт, летва, преодоляването на която отваря вратите. Пилоните на които всичко беше изградено са разрушени. Какво остава?
Остава хюбрис. Добре забравено (и не случайно) лингвистично наследство. Добре забравено (и съвсем не случайно) философско понятие. Добре забравена (и въобще не случайно) религиозна норма. За хюбрис са платили скъпо Пан, Сизиф, Ликаон, Ниоба и Арахна. Хюбрис разруши всички империи от Асирия и Вавилон, през Рим и Византия, до третия Райх, великата Британия и Съветите. За който е забравил „хюбрис“ – да си припомня значението му сам. Проблема обаче не е в забравата. Защото хюбрис е превърнат в идеал, издигнат в култ. Птичето каца на твоето рамо, късмета е с теб - на карти, в любовта, по кариерната стълба, лайното задължително е в чуждия вентилатор, бомбата пада винаги в съседния окоп, родил си се на правилната страна на биологията, обществото, географията и историята! Твоя е силата, твое е правото, твое е бъдещето! Ти си венеца на природата – ти и само ти, в първо лице, единствено число! Ти си WOW-оргазма на Аз-а от надхитряването, прецакването, преебаването на ближния, системата и всичкия шибан Господ!... Амин.
Хюбрис. Там, на стълбището, където рано или късно ще се съберем всички – и тези, които четат тези редове, и онези, които никога няма... и тези, които ще останат там, и онези, които ще се върнат за пореден вълнуващ кръг в лайняната река; на стълбището където си пия чая и си ям ориза; на стълбището, където посрещам с усмивка всичките си „така наречени мъртви“; на стълбището, от което отскачам при вас „така наречените живи“ - да си платя сметките, да налюбя жената и нахраня децата... Там, на стълбището за хюбрис се наказва тежко. И всичкото ми жежко съчувствие, и моето, и това на шибаните Архати и Бодхисатви, няма да отмени разплатата.
Никога не съм спирал да воювам. За.
Полунощ. Празни улици. Пекин? Варна? Котел? 2023-та? 1913-та? Поручика, фелдшер Георги тръгва за фронта, изпращат го – сияещи – трима сираци, сред които и ти, Рада, маминка. Полунощен Париж. 2010-та? 2001-та? 1990-та. Бутам количката ти, Марина, единствения начин да заспиш. София. 2023. Борис крещи и тича пред мен, Албус го хапе по лакътя. Мама върти макарата на кладенеца, а в главата и разцъфват вселени. Жени без име крещят и се мятат под мен. Под Васил, дядо ми. Под Темуджин, Тамерлан и другите ми дядовци. Ръката ми – суха и спокойна стиска дръжката на ножа. Фиданката пада срязана под перфектния ъгъл на Мусаши. Празни улици. До мен е кучката Рапунцел. Сара. Пудела Албус. Аз крещя припявайки на Брел, Фреди, Стромае. Пред мен е Витоша и изгрева. Зад мен – пореден развод, раздяла, среща, бащинство… поредна брънка в прангите, които ме спасяват от полет в стратосферата. Вървя през кишав Париж към теб, Марина, към шизофренията, която търся в себе си, след като са я открили в теб. Алгара тича към Черни връх, а Сара маха рижава трътка след нея. Баща ми крачи по снежна Москва и се псува, че не си е сложил шапка. Прадядо ми, генерал Антон Трайков, псува откъснатия си крак, а неговите орли порят коремите на сърбите. Полунощ. Празни улици. На моста в Батак чакам на опашката да отрежат ушите и носа ми, да преброят колко пъти отсечената ми глава ще прехапе езика си. От другата страна на моста ръката ми е изтръпнала от рязане на носове, уши и глави. 12-те кила щастие на Сара, се гърчат отровени на тротоара, Алгара вие до нея. 26-те кила радост на Албус правят пируети край мен. Юмрукът ми пълен с преведен бяс праща нечия глава към среща с тротоара. Затварям пластмасовия чувал над мама, Екзюпери мърмори “ce n'est qu'une coquille”. Аз съм черупка, нищо повече от черупка. А вътре – екзалтирано от радост нищо.
