Коледа напук

Аз не зная какво означава "вярвам". Предпочитам да глаголя "знам", но - спокойно! - няма да ви каня на разходка в моите обувки. Защото идва Коледа и думата е "вярвам". Анахронизъм, инерция, залъгалка по празници, сламка при давене, вариант на downshifting-а? Основание за богоизбраност, оправдание за различно-фобия, повод за мисионерстване… Една от думите, които значат толкова много неща, че престават да значат каквото и да е. А без нея продължаваме да не можем. Оглеждам се понякога и имам чувството, че съм в лабиринт с криви огледала. А в тях е отражението - моето, на другите… на цялото ни време - криво, щърбаво, изгубило контурите си. Защото вярата, щем - не щем, продължава да е единственото, в което можеш да се потърсиш, намериш, харесаш, презреш… Да се измислиш, да се измериш, да се рендосаш, да махнеш пъпка. И ако я няма в дребното ежедневие, и ако не дълбае руслото на целия ни живот, на къде и как да вървим, какво ще оставим на децата си?

На всички езици, които поназнайвам, във всички традиции и цивилизации, "религия" означава връзка. От "religare" (свързвам лат.), "relegere" (събирам лат.) през "йога" (съединяване) и "тантра" (нишка) - всички потоци се вливат в едно. Още по на изток (Будизъм, Конфуцианство, Даоизъм) ползват суфикса "дзяо", който означава "учение за", "обединено около", "центрирано върху". Съответно за трите традиции: просветление (освобождение); човек (и общество); път. Всички религии, без изключение, поставят едно задължително условие: абсолютен, надличностен коректив и връзка с Него или в името Му. Баш тука е препъни-камъка, щото това последното хич не е едно и също. Ще се опитам да го облека в думи, белким докато обяснявам на мен поне да ми стане ясно. Защото не е лесно, можете да сте сигурни.

Връзка. Хоризонтална (в семейството, общността, обществото, нацията) и вертикална (между индивида и Висшата инстанция). Толкоз. Останалото, за което са се клали, колят се и ще се колят людете, са подробности. Касапница, заради спора по изконния въпрос - "защо когато синята слива е червена, значи е зелена". Тъкмо речеш да си позитивен, топъл, Коледен! - почваш велемъдрите писания… и виждаш уродливите аватари на мисионерството, разперили кървави платна към поредното островче инакомислие. Политеизъм, дуализъм, монотеизъм, атеизъм… и все под общ знаменател: войнстващ! Мантрите на цивилизацията са заседнали като трън в сезоните на блудния ми живот. В революционния патос на презрелия социализъм от моята пролет. В оповръщаното от ялови либерални лозунги лято. Та до днес, когато есенния вятър ме засипва с довеяни от закат слънце съветски слогани, а изпод шапката на чичо Сам добрият, стар болшевизъм продължава да размахва артритен показалец. Как се гради цивилизация на такава основа? Отговора на един велик инквизитор (многократно преизпълнил плана по изгаряне на вещици) е: въпреки недостатъците на църквата, света продължава да го има и това е най-сигурното доказателство за съществуването на Бог.

Нейсе. Религията, като хоризонтална връзка, сплита индивидите в общност и налага правила в отношенията. Тя е условие за добруването на обществения организъм и успешната защита срещу конкурентите. Във всички традиции, това е основната функция. Цимент на обществото. Не ми се обсъжда коя от религиите как се справя със задачата, защото няма смисъл. Това дето го има - минало е през времето, стигнало е до днес и даже си прави сметки да пребъде - се е справило. Колко ще му излязат сметките? Няма да надничам в бъдещето - дори да съм изкушен, дори да мога - не искам. Особено по Коледа. Щото въпроса - нали? - беше за добрата стара Коледа. Все едно кога празнуваме рождението Му - на 25 декември или 6 януари, все едно дали отпочваме календара (calendae на латински) или подгонваме прасето, все едно дали сме жертви на рекламна истерия или на гузна съвест - Коледа си е Коледа. И не е от вчера. Покрай края и в началото на годината обичат да се раждат богове. Особено онези, които преди да се жертват за нас и възкръснат, все пак трябва да се родят. Озирис, Дионис, Митра, нашето Момче… Каймака по горните етажи. Много е чурук директната връзка с Тях. Особено по западните цивилизационни ширини. В случая с нашата операционна система, от Него ни дели дълга верига от посредници - хем клисава, хем бетонирана - и си е истинско чудо да се докопаш до шлифера Му. Дали другаде се справят по-добре? Дали са открили алтернатива на развитието като туморно образувание - все напред, все нагоре, за сметка на всичко останало! - към неумолимия прогрес? Дали хармонията може да го измести (прогреса) като модел, като идеал, или просто не е целесъобразна от еволюционна гледна точка? Човекът днес (понеже сифилитика Ницше му внуши, че се е научил сам да си бърше задника), се откри на ново ниво - Homo deus! Човекобог. Бог? Просто да му е. Има един любопитен момент в будизма: на боговете е отреден вечен живот, младост, красота, охолство, всемогъщество… Но могат да се освободят от самсара само когато се преродят в човеци.

Дали е важно да се знае всичко това? По-скоро не. Знанието почти винаги е обратно-пропорционално на вярата. И не знам дали е направило някого щастлив. Древните твърдят, че носи тъга, други едни древни (по на изток от Рая) настояват, че носи радост. Всеки да избира на кои древни да заложи. Покорихме атома, покорихме небесата! - а висините, висините, още дълбините на мирозданието, продължават весело да ни показват кукиш. Света е пълен с експерти по сравнителна религия - безбожници до мозъка на костите и ядрени физици, вярващи като Авраам, вдигнал ножа връз Исаак. Аз не знам къде е истината, но знам, че никога не е при мнозинството. Атеистите днес, са снощните конформисти, същите, които в строен многоглас пееха колко плоска е земята. И палеха клади. От друга страна обаче, в безкрайната вселена осеяна с огнени кълба, се носи и костенурката А-Туин, с все слоновете и Диска на гърба. И ние, малцината свидетели на пророк Пратчет знаем - ако в нея няма място за въображението, тя, вселената, няма да е безкрайна. Признателни сме на квантовата механика за това, че позволи на дядо Коледа да се пъхне във всички комини по света за една нощ и да поеме всичките чаши мляко, които го чакат. Благодарим за реалността под стиснатите клепачи - инаква, но не по-малко реална от онази на Тома Неверни. И обявяваме за смъртен грях рушенето на която и да е вяра, надежда и любов. Защото невежеството - онова по футболните трибуни и депутатските банки, безкнижното невежество и невежеството титулувано, невежеството, което гази тревата и тъпче себеподобните, невежеството на простия милиардер и тъпия юзър… То си е постоянна величина. И е добре да можеш да вярваш, че ще бъде въздадено според делата. За да се постараеш малко - ако не от срам, поне от страх. И в името на един по-поносим свят. Вярващи от всички страни, съединявайте се! Амин.

Преди години (не помня повода) научих, че думата "съвест" на фарси (персийски) се произнася като "чиста". Какви са лингвистичните лабиринти, през които се е разклонило индоевропейското коренище, дали не е просто съвпадение - не ми пука. Резонансът в мен, беше от 7 степен по скалата на Михтер и още не е отзвучал. Бюджолд го беше казала така: репутацията е това, което другите знаят за теб; честта е онова, което сам знаеш за себе си. Наясно съм, че думи като съвест, чест, идеал, достойнство… дори репутация и вяра, са анахронизми в глобално развинтеното общество. Само, че с какво да ги заменя, заместя… как да запълня вакуума? Защото вакуума, както знаем и от квантовата механика, и от Гоя, е "сънят на разума, който ражда чудовища". Та така, като гледам - избора е анахронизми или чудовища - всеки да избира сам. И аз избирам Коледа. Въпреки няколкократно преинсталираната си операционна система, напук на ъпгрейдите, древните и модерни вируси - да бъде Коледа!

Интервю пред Бойко Ламбовски

Пълен текст на интервюто от 08.2014 за вестник "Сега". Въпросите задава Бойко Ламбовски.

- "Човек от Земята" на Биксби по Ваша режисура беше за тип, който не остарява изобщо... Зрителят разбра ли дълбочината на провокацията?

Не знам дали е разбрал, не съм сигурен, че е нужно. Може би е достатъчно да я усети провокацията. Още повече тя не е от типа „начукване на канчето” и това е едно от големите качества на материала. Това е пиеса за паметта. Онази същата памет, която ни формира като човеци, общество, цивилизация. И от тук въпроса: кое да помним, а кое да забравим. Как да живеем, ако не помним, как ще живеем, ако не забравяме? Манипулирането на паметта е древно изкуство. Въпросът е какви са целите на тази манипулация – добруването (въх, к’ва овехтяла дума!) на индивида или добруването на обществото. И има ли възможност за баланс между двете. Някъде между полюсите на урбулешкия индивидуализъм и уютната кома на „Матрицата” сигурно има оазис, но… Има ли и къде е Бигсби не казва. Отказвам да го назова и аз. Клише ще е да заявя, че колкото зрители, толкова и отговори ще има. Но това не е от клишетата, които ми пречат да спя нощем. Пиесата има още едно, много голямо и рядко срещано качество – великолепна опаковка. Всичко, за което писах по-горе, щеше да е абсолютно несмилаемо, ако не беше поднесено в подобна опаковка. Дискретна, стилна и гъделичкащо атрактивна – чак забравяш че не дъвчеш шоколад.

- Какво искаме всъщност от театъра - да ни развлича два-три часа, да ни научи на нещо? Или е вид терапия?

Аз не искам нищо от театъра. Освен – може би – да продължи да ми дава политическо убежище. А иначе… Какво е театъра? Развлечение, училище, терапия… и всичко това, и всичко останало. Театъра е капка вода, в която се отразява вселената – всеки миг различна, по вселенски злободневна, устремена в безсмислени и красиви пориви – релативистично суетна и квантово непредвидима. Изглежда вселената има нужда от това огледало. За да се хареса, да се отврати, да се осъзнае. Това е театъра. Малка капка вода. Нищо повече. А нашата работа – на шибаните театрали имам пред вид, а сме шибани, щото ни шибат разни мътни страсти – та нашата работа е да я пазим тази капка вода да не помътнява. Проста работа.

- Поддържате ли идеята, че трябва да се субсидира театърът съобразно продадените билети, или смятате, че така се стимулира и лошият вкус?

Лошият вкус си съществува и без да го субсидираш. А идеята да стимулираш („стимул” – копието с което в древен Рим са подкарвали лъвове срещу гладиатори и обратно) финансово артиста е чудесна – годините в които театри с по две-три сцени вегетираха с по две-три представления седмично отминаха, дай Буде, да е безвъзвратно. Проблема е, че театралът Андрешко реши да се надлъгва с държавникът Андрешко. И така стигнахме до логичното – протуберанси от далавераджийска находчивост срещу арогантно безочие:

– Ти ми дължиш толкоз, байно политик, що’т си бил достатъчно късоглед (разбирай тъп) да ми оставиш вратички колкото Бранденбургската порта и си се прецакал, байно, и аз ш’та цакам колко’т си искам, щ’от съм пич, пич още тарикат, а ти си льохман, байно.

– Ти, господине, правилно сте изчислили за колко аршина Ви дължим, но – страхувам се – забравили сте кой определя дължината на аршина тук. Така че, уважаеми трегер на културата и духовността, можете спокойно да си заврете сметката в суфльорската будка.

Та така. Мила, родна картинка го беше нарекъл един друг класик.

- А идеята, че сме създали голяма хуманитарна интелигенция, която не можем да издържаме?

Ние тук в България или по принцип? Май навсякъде е така – клисава интелектуална пирамида, която периодично се срива под напора на своята неизмерима тежест. Интелектуалеца е странна порода… нещо като стария виц за евнуха – знае как става, но не може. И това е световна тенденция – пандемия с клинична диагноза „хуманитарна интелигенция”. Кохорти от коментатори, интерпретатори и тълкуватели. Паразитиращи върху разните му там цветя на злото и доброто, върху труда на шизофренични, параноични, низвергнати бачкатори, онези, дето вече не знам колко хилядолетия реголват полукълбата на човешкия мозък. „Културата не е онова дето угасва като му дръпнеш шалтера” казваше Стоян Камбарев. И не разбирам защо трябва ние – аз, Сашо (продавача в плод-зеленчука отсреща) и хилядите знайни и незнайни да го издържат. Да се издържа сам.  Бездруго той, интелектуалецът, се справя с това чудесно. Което, между другото, е един от сигурните признаци за упадък на обществото. Точно както множенето на евнусите в залеза на империите от древността.

- България на добре ли отива, или на зле?

Надявам се, че никъде не отива, а също и че не отива на никъде! България е най-чудесното място за живеене на земята. „Земен рай” както се деряхме две години в казармата, по два пъти в денонощието. България е на здравословна дистанция от дрисъка на Запада и запека на Изтока. Пожелавам и да си остане там, в златната среда, колкото се може по-дълго. А на себе си пожелавам да не доживея до придвижването и в което и да е от гореуказаните направления.

- Доста сте пътешествал. Познавате и Западния, и Източния свят. Има ли полюси на противопоставяне?

Всъщност въобще не съм пътешествал. Пътешественикът е изящно човешко същество, което дегустира света около себе си и прелестите на очарователните му различия. Аз имах работа тук и там, понякога за кратко, понякога с години. Тъпо парче с две думи. И твърдо възнамерявам да си остана такова. А дали има различия? Една и съща боза. И съвършено различен подход към бозата, като такава. Там някъде на изток, в детството си открих така наречената широка руска душа и за малко да се удавя още преди да проходя. После западна Европа наля як картезиански цимент в северните блата на неукрепналата ми личност и почна да гради – градеше, градеше… какво – Вавилонска кула или концлагер – така и не разбрах. Защото аха-аха да го изгради и се запокитих на изток, далеч на изток, по-далеч няма на къде. Там, в часовете свободни от бачкане, или по време на бачкане – вече не помня, се натъкнах на няколко листовки с упътване. Прости такива – живот; начин на употреба. Листовки на по няколко хиляди години. Една такава – за моментите в които затворя очи и се гмурна във Вселената вътре в себе си; друга една – за моментите в които отворя очи и видя, че не съм сам. Инструкции: как да не настъпвам краката около себе си, как да не ги оставям да ме настъпват и те. А там на Изток – крака много, както вероятно знаете и усти... и не от вчера. Та си има правила. И листовки с инструкции. Пък и брауновото движение край теб те учи, ако си готов да възприемаш, разбира се. Както казва един приятел поет (класик приживе, да му се ненарадваш и неначудиш, жив и здрав да е!) и читателят, и писателят се учат с бой. Същото е и със зрителя, режисьора, жената, мъжа… и прочее добитък под слънцето. Та на какво се научаваш чак толкова и с толкоз бой ще питате, и с право. Как на какво? Не гази и не оставяй да те газят – малко ли е? Та на въпроса – има ли противопоставяне между Изтока и Запада. Да, има. И след няколко века менует, джига, фанданго и прочее прояви на жизнерадост връз ситните кокалчета по краката на Изтока не може да няма. И си задаваш логичния въпрос – толкоз ли никой не преброи краката там още преди няколко века, и преди да се отдаде на жизнерадост? И още по-важния въпрос – защо никой не си е направил труда да прелисти простите листовки на туземците и да ги сравни с томовете противоречиви инструкции (или обструкции) които регулират взаимоотношенията на Запад и пораждат така жизнерадостния хаос под бетонните основи. С две думи – както един приятел каза преди двайсет години – в 2050 година, Европа ще произвежда краставици и домати. Всичко останало ще се прави в Азия. Не вярвам да стане чак така, нито толкова бързо… Но… Но пък от друга страна износа на краставици и домати е къде по-достойна дейност от износа на олигархия, маскирана като демокрация, сееща навсякъде по пътя си охлокрация.

- Какво става в света всъщност?

Знам ли. Като че ли все по не му става. И разчита на медиите за да представи вялото си съществуване като епична ерекция. В странно време живеем. Тоталитаризма се облече в кадифе (от което хватката му не отслабна), цензурата еволюира в още по уродливата си форма на автоцензура… Политическата коректност ни дави в розовия си петмез по-страшно и от социализма в най-презрелия му вид. Инквизицията шепне диагнози, които те пращат на кладата на остракизма с ефикасност на която би завидял Торквемада. И какво ти остава? Каква е възможността да си различен без да газиш или да те газят? Без да си безобиден маргинал, импотентен интелектуалец в абаносовата си кула или медиен дисидент. Да си различен. Да не си съгласен. Да не си с мнозинството. Да не си банално модерен – ако от 30 години не бях вегетарианец, днес никога нямаше да стана, ако бях обратен, щях да обърна резбата! И какви са възможностите? Къща на село и двора с лехите или трамбоване в парада на консуматорите? Или нещо друго – опитвам се да го живея, ако успея, ще ви кажа какво е.

- Пак в светлината на "Човек от Земята" - човекът променя ли се към повече рафинираност, толерантност, сдържаност? Или са прави песимистите, които смятат, че става по-лош?

Страхувам се, че въпреки склонността си към словоблудство, тук ще съм пределно лаконичен. С уговорката че това е собственото ми мнение. Не. Не се променя. И не, песимистите не са прави.

- Спиралата на нашата демокрация за последния четвърт век ни извъртя до униние от политическото "дежавю"... Вие лично какво очаквате от изборите наесен?

Спиралата на нашата демокрация е удивително ефикасен контрацептив, който попречи на нашето общество да зачене каквото и да е. От изборите на есен очаквам много предизборни плакати, които жизнерадостно ще плющят на вятъра, докато ги покрият с нови предизборни плакати.

- Какво трябва да променим, за да сме доволни най-после?

Трябва да променим отношението си към бройлерите. След като Европа и Щатите имат нужда от бройлери ще им доставяме бройлери, по възможност преди да надебелеят (за това ще имат време там) и веднага след средното училище (преди да прихванат от туземния анархизъм). След като приехме да сме инкубатор на Запада, трябва да приемем с достойнство функциите си. Не знам дали е възможно да си щастлив бройлер, но и никой не го иска от нас. Важното е да не изглеждаме нещастни. Точно като тамошните бройлери.

- Кое ни пречи в националния характер, за да стоим по-добре на Земната сцена?

Че, ние си стоим чудесно на земната сцена. А това, дето не си даваме сметка е още по-чудесно – автентично е някак, достоверно – почти като натуршчици. Не става дума за някаква скромност, а за жилаво пренебрежение, недоверие към привидностите. Не че не плащаме данък обществено мнение, но той е учудващо нисък в световен мащаб. Такава ни е ролята и си я играем много добре – поне тези, които остават, които не минават през месомелачката на западната цивилизация. Можехме да сме по-диви, още по-чепати (бяхме такива), подходящи за пистолетни роли, ярки, енергични, запомнящи се. Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин.

Рецептите на хищника-постноядец

Не ям месо от 34 години - признавам си го без бой. И все отказвам да застана под байрака на вегетарианството. Много гюрултия - лозунги, борба, мисионерски патос - не е за мен. Пък и все се чудя кой, и как ще пробута рецепта с броколи на инуитите в Лапландия… Две от трите ми щерки ядат месо, благоверната яде риба, аз готвя за всички и продължавам да смятам, че жена в кухнята не е на добро. Ако настоява да измие съдовете или да направи плодов пирог (дай Буде всекиму!) - може, но не е задължително. Всеки има право на предразсъдъци - моите ме пазят от Юди, Кикимори и Караконджули - имам си ги, чувам си ги.
Виртуалното пространство (в хартиен и дигитален вид) е пълно с рецепти. За далак, за мерак и за синя пъпка. Има решение за всеки проблем, всяко от които обикновено създава куп нови. Ръчкането на вкусовите рецептори е изкуство и огромна индустрия. Борбата с наднорменото тегло - научна дисциплина и много, ама много печеливш бизнес. А ние се лутаме между "постѝ!" и "плюскай!", стягаме коланите и чакаме празниците, за да ги отпуснем. На портата чукат краят на декември, голям и малък Сечко - Коледа, Новогодишна нощ, именни дни - все поводи за опущение. "И вълка сит, и агнето цяло" е будистки коан, в който много от нас се губят напълно. А в амплитудата между талазите плът и призраците на анорексията, препускат конниците на личния Апокалипсис. Добър апетит!
И така - няколко предколедни рецепти, от арсенала на хищника-постноядец:
 - Гледай да е просто. Спомни си крайшника с домат и сирене, динята от нечий бостан, прасковите в чуждата градина, кофата с миди и тенекията край плажа. И помисли - имало ли е някога нещо по-вкусно. И пречи ли нещо да продължаваш все така.
 - Не плюскай, щото е време за това. Плюскай, защото си гладен. И яко плюскай. Като новобранец.
 - Бягай като дявол от тамян от всичко, което щъка из медийното пространство. Доброто се продава само, няма нужда от реклама.
 - Гледай анимационния филм "Рататуй". Ум ще ти зайде!
 - Никога не казвай "полезно". Ако не е вкусно отива в кривото гърло, все едно колко е полезно. А дали полезното може да е вкусно? Опитай, когато си гладен.
 - Не си мисли, че ще пробуташ на някого в кухнята овесени ядки, докато хрупаш чипс с водката и количката в хола. Ако ти не разбираш от просто и вкусно, на кого и как ще го пробуташ?
 - Отбягвай всичко препърженко, препеченко, преваренко, все едно дали минава за традиционно. Като трепеш храната, защо мислиш, че тя няма да ти го върне тъпкано?
 - Изобилието на подправки крие изтекъл срок на годност, импотентност зад печката и излишък от ентусиазъм, готварски книги, и предавания. Не готви, ако не ти идва от вътре. Остави го на някой друг.
 - При киселини не бухай сода (или модерни еквиваленти), а запомни добре причината. И си я тури като обеца на ухото.
 - Пази се от кьорсофри, шведски маси и празнични трапези, от всичко което те превключва на вълна "сега ми е паднало" и "веднъж се живее". В нашата задъхана от изобилие част от света, това може да е през ден. Ако не и ката-ден. Толкоз.
А всъщност… глад му е майката. Пробвай с ден в планината, 10 километра в парка, реголване на лозето. Хубава книга, разгонена тигрица, умна компания и - ето го глада - напърчен и ухилен до зъби. Глад! За блясък в окото, за як кокал, за остър ум. За делници и празници. Грижливо изкован, заточен, весел глад. За сирене с домат, за креват (може и да не е на кревата), за живот. Вярно, много са кът рецептите за огладняване, пък и няма универсални. Не такива, за задоволяване на апетит, а онакива - за отваряне на апетит. Търси ги денонощно, маниакално - смислени и безсмислени - там са здравето, егото, имиджа, успеха, здравия сън и стабилната ерекция. (Това, последното, в метафоричен смисъл, се отнася и до двата пола… или колкото са там напоследък). Търси своите рецепти. Няма да ги откриеш готови за теб в рекламни брошури, нито в Интернет. Няма да ги намериш сред фитнес гуру, йога ширпотреба и мазни (като феята-кръстница в "Шрек") диетолози. Можеш да ги потърсиш в религиозните пости, по панаирите на суетата, в плейлистите на Spotify, във формулите за wellness… дори на страниците на lifestyle списание. Дали ще ги откриеш? Че кой да знае от кой храст ще изскочи заека? Някои успяват. Ще ги намериш обаче със сигурност в безсънните нощи след преяждане и препиване. В ужаса от жизнерадостното желе, което се тресе по ситните ти и пораснали деца (със своето вероятно си се примирил), във вида на запъхтените хипопотамчета по детските площадки, заровили зурлички в пакетите чипс, под дървото с презрели череши. В абсурдно напомпаната мускулатура и елегантно-булимичните меса, които минават за мъжка и женска красота. В спомена за циганска баница, крадени круши и лъжицата забита в пъпеша с мед върху потния корем на гаджето.
Наскоро слушах лекцията на виден невролог - разкошен, зъл тип - който сечеше на кестерме и до пояса. Мазната пихтия в черепа ни - рече експерта - иска да плюска (най-вече мазно и сладко), да фирка, да се дрогира, да чука (много и чуждо) и да лъже. Когато от едната страна е собствения ни мозък, а от другата - чудовищната рекламна индустрия, какъв е шанса ни да се преборим за себе си? Може ли някой, с нещо да ни помогне, докато се пържим между биологията и социума? Както винаги, "грижата за давещите се, е грижа на самите давещи се". Битката със света наоколо е трудна, но възможна. Тази, със свирепия хищник в главите ни - почти невъзможна. И можем да минем през иглените уши само ако хванем цаката на добрите стари морков и тояга. Хората се делят (по този признак) на две групи: такива, които тичат пред/след нечия чужда тояга и морков; такива, които успяват да ги държат в собствените си ръце. Най-малката ми дъщеря, преди години, беше много впечатлена от това, че сред хилядите домашни псета по улиците, нашата кучка единствена швъка, свободна навсякъде, без нашийник и каишка. - Грешиш - рекох ѝ аз, - Има каишка, но невидима, както и всички ние, и хора, и добичета. - Ама, как така? – пита… - Ами така, каишки, но невидими. Ако се научим сами да си ги дърпаме - като нашето хайванче - швъкаме. Ако не - все ще се намери някой да ги хване и да ни подкара. Та така. Контрола е задължителен, въпроса е кой държи каишката.
Забранявам (не винаги успешно, не съвсем успешно) на жена ми да се оглежда в огледалото. Предлагам ѝ в замяна да се види в очите ми. На които сам не обръщам внимание що се отнася до мене си. Ползвам като огледало блесналите очи на децата по детската площадка и своите по детските снимки. Щом мога да породя и усетя тази светлина, значи сигурно още съм жив. И смятам да направя всичко възможно (както и невъзможното) да не я надживея. Тази светлина. И този глад.

Спунк 4

Ще направя малко отклонение. След пробега по етажите на мирозданието, ще се опитам да набележа някаква основа, за онова, което нарекох "многоетажно осъзнаване". Защото преди да стигна до споделяне на личен опит, Лисини-писини и прочее Спунк, трябва да мина през човека и мястото му (там са го сложили китайците, там го виждам и аз) между небето и земята.

Опитвам се да говоря просто, за неща, които са набедени за сложни. Защото това е претекст, с който огромното мнозинство от хората оправдават нежеланието да ползват собствената си глава. И прехвърлят отговорността върху някой друг. Някой компетентен. Чудех се дали да сложа кавички на това "компетентен"… няма смисъл. Тези, които поемат отговорността да водят, са компетентни в манипулацията. Компетентни като Христос, Сидхарта, Лао Дзъ, Конфуций, Сократ… компетентни като Савел, Ли Съ, Мохамед, Макиавели и Хитлер. Манипулацията е просто инструмент – нито добър, нито лош – като всеки друг. А за да не обсъждам личности болезнено свързани с нашата политическа или религиозна история, ще ида там, където се чувствам по-свободно и уютно. При Конфуций и Ли Съ.

Много кратко за историята и на личностите, и на идеите им. Кунг Фу Дзъ, роден 6 век преди новата ера. Малко след Навуходоносор и Заратустра, едновременно със Сидхарта и Лао Дзъ, и малко преди Сократ, Платон, и Аристотел. Абсолютен лузър, неуспял да се докопа до никакви властови позиции, при все, че обикаля поред всички воюващи за правото да обединят Китай царства. Посветил се на древната литературна и философска класика, на учението и учениците си, които стигат до реална власт 3 века след смъртта му. Създател на политическата доктрина, която изгражда Китай през всички периоди на стабилност и просперитет в историята му, включително днешния. Учението му, известно като "конфуцианство" (Жу Дзя), по-късно се превръща в религия (Жу Дзяо) и успява да асимилира всички съседи, завоеватели, учения и вярвания по пътя си през времето. Кунг Дзъ е фокусна точка в генеалогията на най-древния аристократичен род в историята на човечеството. Гробницата му се намира в парк с над 20000 хилядолетни дървета, преките му потомци (за 88 поколения) са между милион и половина и три милиона.

Ли Съ, роден 3 век преди новата ера. Малко след Александър, едновременно с Ашока, Ханибал, Архимед и Евклид, малко преди Катон и Сципион старши. Министър на Цин Шъ Хуан, първия император на обединен Китай. Идеолог и двигател на военната, политическа, икономическа и културна реформа, която дава основа и на следващата династия Хан, и на цялата по-нататъшна история на Поднебесната. Дооформя и налага "легизма", създаден от Шън Бухай, Гуан Чжонг, Шан Ян и Хан Фей Дзъ, като го допълва с идеи от "даоизма". Яростен противник на конфуцианството, инициатор на унищожаването на книжовниците и книгите по време на Цин. Легизма (Фа Дзя) бива асимилиран по-късно от конфуцианството, но никога не изчезва като отделна доктрина. Известен като учението за "Силната ръка", той е в основата на "Яса" (законника на Чингисхан), изградил не една империя (Монголската, Могулската, Турската, а в не-малка степен и Руската), и винаги е идвал на власт в периоди на политическа криза в Китай. Всички създатели на нова династия (включително Мао Дзъдун) го ползват за консолидация, всички продължители на династия (включително Дън Сяопин) го изместват в полза на Конфуцианството. (Защото, както казва на Чингисхан Йелю Чуцай – китаец, будист, конфуцианец по образование, легист по призвание – създател на административната структура на монголите: Можеш да създадеш империя от гърба на коня си; не можеш да управляваш империя от гърба на коня си.) След смъртта на Цин Шъ Хуан, Ли Съ поставя на престола втория му син, за сметка на първия, а по-късно е екзекутиран от новия император. Малко след това династията Цин пада, идва Лю Бан и Хан.

Легизъм и Конфуцианство. Първо – общото помежду им. Ученията си приличат достатъчно, което обяснява яростната борба помежду им в протежение на последните 2600 години китайска история. И двете са варианти на "меритокрацията" и като такива, са изключително успешни в политическата практика. Като резултат, наследствената аристокрация, търговците и прочее привилегировани съсловия в Китай, по идея (със статус на религиозна) са лишени от реална власт вече 2200 години. Още от 11 век преди новата ера, смяната на върхушката в Китай (включително императора), се свързва с понятието "Небесен мандат" – получава се за да управляваш добре (справедливост, хармония, достатък), отнема се, когато престанеш. За да бъде връчен на следващия. И двете учения са базирани на този принцип. И не само те, всъщност – всички философски доктрини на Китай (6 основни и множество разклонения), които винаги са свързани с политиката и мястото на личността в обществото, са различни варианти на меритокрация. За какво всъщност става дума? Меритокрацията (власт получена според заслугите) е подробно разработена (в Китай до най-дребни детайли) форма на елитаризъм, със стриктни закони в изграждането на обществената йерархия и строги правила за придвижване нагоре по стълбата. Да го кажем така – правото да управлява принадлежи на този, който го заслужава и знае какво да прави с него, независимо от произхода му. Случвало се е затънтени селца да заделят за образованието на будно дете до 50% от целокупния си доход, защото неговия възход (до където и да стигне) е инвестиция в бъдещето на цялата общност. Историята на Китай е пълна с личности тръгнали от дъното и стигнали до върха, благодарение на качествата и компетентността си. И това е било правилото и правилното, а не просто исторически куриоз, като тези, които се срещат навсякъде. Китайският Self-made man не крие ниския си произход, той се гордее с него – дългия път, който е изминал е доказателство за способностите му. Наследственото предаване на собствеността е даденост, но не дава автоматично право на власт. То се получава по заслуги, до него се стига по тясна и стриктно предначертана пътека. Разбира се е имало корупция, непотизъм и интриги, имало е дворцови преврати, харемни афери, евнуси узурпирали върховете, предателства, амбиции, диктатори, завоеватели, провали, кризи, трагедии… В края на Хан (220 след Христа) населението на Китай е над 80 милиона; след 50 години хаос и гражданска война – не повече от 8 милиона. Китай се е сгромолясвал от цивилизованите си висоти не веднъж и винаги страшно. Но който и да е идвал след това – китаец или варварин – много бързо е разбирал, че не можеш да управляваш нещо толкова голямо, сложно и многолюдно, ако не следваш примери от миналото. Когато се обобщава по начина, по който го правя, често някой може да остане с убеждението, че историческата съдба на Поднебесната е права, лъскава магистрала, по която тя пердаши през хилядолетията. Нищо подобно. Същия кървав тюрлю-гювеч като навсякъде другаде. Но никъде другаде галеона на цивилизацията не е разполагал с толкова яка котва и сигурен маяк. Дори в най-страшните бури, идеята за социално инженерство е спасявала от пълно разрушаване корпуса и независимо от зверските погроми, той винаги е успявал да се добере до тихия залив. Не идеализирам нищо. Само споменавам, че разполагат с принцип, на базата на който да се организират отново. Магистралата, идеята, формулата на цивилизацията е постоянна величина – в каквито кървави стърнища да свърнат, винаги знаят къде да се върнат. И начините са все варианти на меритокрацията. Една любопитна подробност: императорските изпити са били на три нива; първото е давало уважение, престиж, репутация и често е било купувано (от тези, които имат с какво); второто и третото (които водят до властта) – не са се продавали практически никога. А когато са започвали да го правят (случвало се е), обществото е тръгвало надолу, към следващия погром и следващата династия. Китайците (онези, чието мнение значи нещо) никога не са смятали, че някой им е виновен. Винаги са търсили и намирали, и причините за крушението, и пътя към възхода в себе си. Още един нагледен пример от настоящето: президента Си Дзинпин, преди да бъде избран, имаше пред себе си един основен (и огромен…) проблем – той е наследствен принц и като такъв – практически лишен от право на власт. Баща му, Си Чжунсюн, е висш партиен функционер (репресиран от Мао Дзъдун, реабилитиран от Дън Сяопин), а позицията на всички потомци е максимум почетна синекура. Това, което все пак го направи президент (освен 7-те години живот в пещера) е факта, че на 28 годишна възраст се отказва от всички привилегии и синекурни постове, и тръгва най-отдолу. Села, градчета, държавни компании – малки, после големи, градове, провинции, столица – след 30 години катерене, стъпало по стъпало до подножието на върха, той си извоюва правото да бъде избираем и избран. Въпреки произхода си.

Както казва Ерик Ли: демократичните избори не са единствения начин да се легитимира властта. Защото съществува и "компетентност". И (между другото), ако мога да избирам (аз лично) между компетентност и популизъм, между меритокрация и скрита зад демократичен параван олигархия – познайте от три пъти кое ще предпочета.

И така – конфуцианство и легизъм. Целта и на двете е една – да се осигури на обществото най-доброто възможно управление. Да се изкопаят, оформят и придвижат нагоре най-добрите, все едно дали са потомци на аристократи, чиновници, търговци, занаятчии, селяни, чужденци или бандити. По какви критерии, на базата на какви принципи, как? Точно в това е разликата между двете учения. В отговора на въпроса "как". Тук ще се постарая да съм максимално кратък, защото след всички факти и любопитности идваме до същността. Легизмът поставя в центъра закона (пред който, разбира се, почти всички са равни) и страха от нарушаването му. Легистът е войн, законодател, строител, надзирател, палач. Той е силната личност, или верния пес на силната личност, налага безпрекословно волята ѝ, често обслужва (собствени или чужди) капризи и болни амбиции. Най-ценните качества на легиста са воля, целенасоченост, лоялност и войнска доблест. Конфуцианецът служи на идеята. И докато династията ѝ е вярна – той е неин верен слуга. Когато обаче отпердаши в стърнището – той продължава да следва идеята, заедно с новия носител на Небесния мандат. Или сам се нагърбва с него. Конфуцианството не отхвърля закона, напротив – изцяло го приема на въоръжение – но не го поставя на върха. По-високо в йерархията са качества като "човечност", "достойнство", "вярност", "дълг" и прочее красиви словца, които (както обикновено), се превръщат в параван и обикновена демагогия. Не че за тях не са се борили, побеждавали, губили, умирали… Като навсякъде. Но като никъде другаде, тук идеята на върха е само една. Хъ Сие, преведено буквално означава "Заедно радостни" или "Заедно съгласни". А може би действително "съгласни" и "радостни" са синоними?… Прости хора, с прост език, дай Буде всекиму! Термина в буквален превод е толкова девалвирал тук, на запад, че чак се назлъндисвам да го помена… Нейсе – Хъ Сие означава "хармония". И тук няма демагогия, няма популизъм. Има просто като гроб служене на идеята за хармония. Защото без нея няма нито съгласие, нито радост, нито заедно. Има глад, хаос и смърт. Жреци на хармонията, това са конфуцианците и висш религиозен принцип като Хъ Сие (защото, да, конфуцианството е и религия), аз съм срещал съизмерим единствено и само в Будизма.

Ще приключвам тази част. Дълга стана, натовари ме и с бяс, и с радост… доволно, на корем. Защото хармонията при Конфуций не е нещо което се постига, търси, налага. Тя е изначалното състояние, което се възстановява. Тя е жалон, константа, исторически прецедент, част от родовата памет, квант от реалността – неделим и цялостен. Няма хармония наполовина, няма хармония и половина. Тя е дългът на управляващия да ограничи прекомерния апетит, амбиция, воля. Включително и най-вече – своите собствени. Тя посочва, изолира, унищожава раковите клетки на обществото. Всичко което се разраства за сметка на заедното, съгласието и радостта. Ако се чудите какъв толкоз бяс ме е хванал, за к’во толкоз се впрягам… И за всеки, който не е проследил контекста, ще го кажа така: легизъм и фашизъм са две от имената на едно и също туморно образование. А то има и още прозвища – ще оставя всеки сам да си ги търси. А аз ще ида да изпикая трите литра чай и да посрещна изгрева. В памет на всички знайни и незнайни жреци на хармонията.