Интервю пред Бойко Ламбовски

Пълен текст на интервюто от 08.2014 за вестник "Сега". Въпросите задава Бойко Ламбовски.

- "Човек от Земята" на Биксби по Ваша режисура беше за тип, който не остарява изобщо... Зрителят разбра ли дълбочината на провокацията?

Не знам дали е разбрал, не съм сигурен, че е нужно. Може би е достатъчно да я усети провокацията. Още повече тя не е от типа „начукване на канчето” и това е едно от големите качества на материала. Това е пиеса за паметта. Онази същата памет, която ни формира като човеци, общество, цивилизация. И от тук въпроса: кое да помним, а кое да забравим. Как да живеем, ако не помним, как ще живеем, ако не забравяме? Манипулирането на паметта е древно изкуство. Въпросът е какви са целите на тази манипулация – добруването (въх, к’ва овехтяла дума!) на индивида или добруването на обществото. И има ли възможност за баланс между двете. Някъде между полюсите на урбулешкия индивидуализъм и уютната кома на „Матрицата” сигурно има оазис, но… Има ли и къде е Бигсби не казва. Отказвам да го назова и аз. Клише ще е да заявя, че колкото зрители, толкова и отговори ще има. Но това не е от клишетата, които ми пречат да спя нощем. Пиесата има още едно, много голямо и рядко срещано качество – великолепна опаковка. Всичко, за което писах по-горе, щеше да е абсолютно несмилаемо, ако не беше поднесено в подобна опаковка. Дискретна, стилна и гъделичкащо атрактивна – чак забравяш че не дъвчеш шоколад.

- Какво искаме всъщност от театъра - да ни развлича два-три часа, да ни научи на нещо? Или е вид терапия?

Аз не искам нищо от театъра. Освен – може би – да продължи да ми дава политическо убежище. А иначе… Какво е театъра? Развлечение, училище, терапия… и всичко това, и всичко останало. Театъра е капка вода, в която се отразява вселената – всеки миг различна, по вселенски злободневна, устремена в безсмислени и красиви пориви – релативистично суетна и квантово непредвидима. Изглежда вселената има нужда от това огледало. За да се хареса, да се отврати, да се осъзнае. Това е театъра. Малка капка вода. Нищо повече. А нашата работа – на шибаните театрали имам пред вид, а сме шибани, щото ни шибат разни мътни страсти – та нашата работа е да я пазим тази капка вода да не помътнява. Проста работа.

- Поддържате ли идеята, че трябва да се субсидира театърът съобразно продадените билети, или смятате, че така се стимулира и лошият вкус?

Лошият вкус си съществува и без да го субсидираш. А идеята да стимулираш („стимул” – копието с което в древен Рим са подкарвали лъвове срещу гладиатори и обратно) финансово артиста е чудесна – годините в които театри с по две-три сцени вегетираха с по две-три представления седмично отминаха, дай Буде, да е безвъзвратно. Проблема е, че театралът Андрешко реши да се надлъгва с държавникът Андрешко. И така стигнахме до логичното – протуберанси от далавераджийска находчивост срещу арогантно безочие:

– Ти ми дължиш толкоз, байно политик, що’т си бил достатъчно късоглед (разбирай тъп) да ми оставиш вратички колкото Бранденбургската порта и си се прецакал, байно, и аз ш’та цакам колко’т си искам, щ’от съм пич, пич още тарикат, а ти си льохман, байно.

– Ти, господине, правилно сте изчислили за колко аршина Ви дължим, но – страхувам се – забравили сте кой определя дължината на аршина тук. Така че, уважаеми трегер на културата и духовността, можете спокойно да си заврете сметката в суфльорската будка.

Та така. Мила, родна картинка го беше нарекъл един друг класик.

- А идеята, че сме създали голяма хуманитарна интелигенция, която не можем да издържаме?

Ние тук в България или по принцип? Май навсякъде е така – клисава интелектуална пирамида, която периодично се срива под напора на своята неизмерима тежест. Интелектуалеца е странна порода… нещо като стария виц за евнуха – знае как става, но не може. И това е световна тенденция – пандемия с клинична диагноза „хуманитарна интелигенция”. Кохорти от коментатори, интерпретатори и тълкуватели. Паразитиращи върху разните му там цветя на злото и доброто, върху труда на шизофренични, параноични, низвергнати бачкатори, онези, дето вече не знам колко хилядолетия реголват полукълбата на човешкия мозък. „Културата не е онова дето угасва като му дръпнеш шалтера” казваше Стоян Камбарев. И не разбирам защо трябва ние – аз, Сашо (продавача в плод-зеленчука отсреща) и хилядите знайни и незнайни да го издържат. Да се издържа сам.  Бездруго той, интелектуалецът, се справя с това чудесно. Което, между другото, е един от сигурните признаци за упадък на обществото. Точно както множенето на евнусите в залеза на империите от древността.

- България на добре ли отива, или на зле?

Надявам се, че никъде не отива, а също и че не отива на никъде! България е най-чудесното място за живеене на земята. „Земен рай” както се деряхме две години в казармата, по два пъти в денонощието. България е на здравословна дистанция от дрисъка на Запада и запека на Изтока. Пожелавам и да си остане там, в златната среда, колкото се може по-дълго. А на себе си пожелавам да не доживея до придвижването и в което и да е от гореуказаните направления.

- Доста сте пътешествал. Познавате и Западния, и Източния свят. Има ли полюси на противопоставяне?

Всъщност въобще не съм пътешествал. Пътешественикът е изящно човешко същество, което дегустира света около себе си и прелестите на очарователните му различия. Аз имах работа тук и там, понякога за кратко, понякога с години. Тъпо парче с две думи. И твърдо възнамерявам да си остана такова. А дали има различия? Една и съща боза. И съвършено различен подход към бозата, като такава. Там някъде на изток, в детството си открих така наречената широка руска душа и за малко да се удавя още преди да проходя. После западна Европа наля як картезиански цимент в северните блата на неукрепналата ми личност и почна да гради – градеше, градеше… какво – Вавилонска кула или концлагер – така и не разбрах. Защото аха-аха да го изгради и се запокитих на изток, далеч на изток, по-далеч няма на къде. Там, в часовете свободни от бачкане, или по време на бачкане – вече не помня, се натъкнах на няколко листовки с упътване. Прости такива – живот; начин на употреба. Листовки на по няколко хиляди години. Една такава – за моментите в които затворя очи и се гмурна във Вселената вътре в себе си; друга една – за моментите в които отворя очи и видя, че не съм сам. Инструкции: как да не настъпвам краката около себе си, как да не ги оставям да ме настъпват и те. А там на Изток – крака много, както вероятно знаете и усти... и не от вчера. Та си има правила. И листовки с инструкции. Пък и брауновото движение край теб те учи, ако си готов да възприемаш, разбира се. Както казва един приятел поет (класик приживе, да му се ненарадваш и неначудиш, жив и здрав да е!) и читателят, и писателят се учат с бой. Същото е и със зрителя, режисьора, жената, мъжа… и прочее добитък под слънцето. Та на какво се научаваш чак толкова и с толкоз бой ще питате, и с право. Как на какво? Не гази и не оставяй да те газят – малко ли е? Та на въпроса – има ли противопоставяне между Изтока и Запада. Да, има. И след няколко века менует, джига, фанданго и прочее прояви на жизнерадост връз ситните кокалчета по краката на Изтока не може да няма. И си задаваш логичния въпрос – толкоз ли никой не преброи краката там още преди няколко века, и преди да се отдаде на жизнерадост? И още по-важния въпрос – защо никой не си е направил труда да прелисти простите листовки на туземците и да ги сравни с томовете противоречиви инструкции (или обструкции) които регулират взаимоотношенията на Запад и пораждат така жизнерадостния хаос под бетонните основи. С две думи – както един приятел каза преди двайсет години – в 2050 година, Европа ще произвежда краставици и домати. Всичко останало ще се прави в Азия. Не вярвам да стане чак така, нито толкова бързо… Но… Но пък от друга страна износа на краставици и домати е къде по-достойна дейност от износа на олигархия, маскирана като демокрация, сееща навсякъде по пътя си охлокрация.

- Какво става в света всъщност?

Знам ли. Като че ли все по не му става. И разчита на медиите за да представи вялото си съществуване като епична ерекция. В странно време живеем. Тоталитаризма се облече в кадифе (от което хватката му не отслабна), цензурата еволюира в още по уродливата си форма на автоцензура… Политическата коректност ни дави в розовия си петмез по-страшно и от социализма в най-презрелия му вид. Инквизицията шепне диагнози, които те пращат на кладата на остракизма с ефикасност на която би завидял Торквемада. И какво ти остава? Каква е възможността да си различен без да газиш или да те газят? Без да си безобиден маргинал, импотентен интелектуалец в абаносовата си кула или медиен дисидент. Да си различен. Да не си съгласен. Да не си с мнозинството. Да не си банално модерен – ако от 30 години не бях вегетарианец, днес никога нямаше да стана, ако бях обратен, щях да обърна резбата! И какви са възможностите? Къща на село и двора с лехите или трамбоване в парада на консуматорите? Или нещо друго – опитвам се да го живея, ако успея, ще ви кажа какво е.

- Пак в светлината на "Човек от Земята" - човекът променя ли се към повече рафинираност, толерантност, сдържаност? Или са прави песимистите, които смятат, че става по-лош?

Страхувам се, че въпреки склонността си към словоблудство, тук ще съм пределно лаконичен. С уговорката че това е собственото ми мнение. Не. Не се променя. И не, песимистите не са прави.

- Спиралата на нашата демокрация за последния четвърт век ни извъртя до униние от политическото "дежавю"... Вие лично какво очаквате от изборите наесен?

Спиралата на нашата демокрация е удивително ефикасен контрацептив, който попречи на нашето общество да зачене каквото и да е. От изборите на есен очаквам много предизборни плакати, които жизнерадостно ще плющят на вятъра, докато ги покрият с нови предизборни плакати.

- Какво трябва да променим, за да сме доволни най-после?

Трябва да променим отношението си към бройлерите. След като Европа и Щатите имат нужда от бройлери ще им доставяме бройлери, по възможност преди да надебелеят (за това ще имат време там) и веднага след средното училище (преди да прихванат от туземния анархизъм). След като приехме да сме инкубатор на Запада, трябва да приемем с достойнство функциите си. Не знам дали е възможно да си щастлив бройлер, но и никой не го иска от нас. Важното е да не изглеждаме нещастни. Точно като тамошните бройлери.

- Кое ни пречи в националния характер, за да стоим по-добре на Земната сцена?

Че, ние си стоим чудесно на земната сцена. А това, дето не си даваме сметка е още по-чудесно – автентично е някак, достоверно – почти като натуршчици. Не става дума за някаква скромност, а за жилаво пренебрежение, недоверие към привидностите. Не че не плащаме данък обществено мнение, но той е учудващо нисък в световен мащаб. Такава ни е ролята и си я играем много добре – поне тези, които остават, които не минават през месомелачката на западната цивилизация. Можехме да сме по-диви, още по-чепати (бяхме такива), подходящи за пистолетни роли, ярки, енергични, запомнящи се. Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин.