Не ям месо от 34 години - признавам си го без бой. И все отказвам да застана под байрака на вегетарианството. Много гюрултия - лозунги, борба, мисионерски патос - не е за мен. Пък и все се чудя кой, и как ще пробута рецепта с броколи на инуитите в Лапландия… Две от трите ми щерки ядат месо, благоверната яде риба, аз готвя за всички и продължавам да смятам, че жена в кухнята не е на добро. Ако настоява да измие съдовете или да направи плодов пирог (дай Буде всекиму!) - може, но не е задължително. Всеки има право на предразсъдъци - моите ме пазят от Юди, Кикимори и Караконджули - имам си ги, чувам си ги.
Виртуалното пространство (в хартиен и дигитален вид) е пълно с рецепти. За далак, за мерак и за синя пъпка. Има решение за всеки проблем, всяко от които обикновено създава куп нови. Ръчкането на вкусовите рецептори е изкуство и огромна индустрия. Борбата с наднорменото тегло - научна дисциплина и много, ама много печеливш бизнес. А ние се лутаме между "постѝ!" и "плюскай!", стягаме коланите и чакаме празниците, за да ги отпуснем. На портата чукат краят на декември, голям и малък Сечко - Коледа, Новогодишна нощ, именни дни - все поводи за опущение. "И вълка сит, и агнето цяло" е будистки коан, в който много от нас се губят напълно. А в амплитудата между талазите плът и призраците на анорексията, препускат конниците на личния Апокалипсис. Добър апетит!
И така - няколко предколедни рецепти, от арсенала на хищника-постноядец:
- Гледай да е просто. Спомни си крайшника с домат и сирене, динята от нечий бостан, прасковите в чуждата градина, кофата с миди и тенекията край плажа. И помисли - имало ли е някога нещо по-вкусно. И пречи ли нещо да продължаваш все така.
- Не плюскай, щото е време за това. Плюскай, защото си гладен. И яко плюскай. Като новобранец.
- Бягай като дявол от тамян от всичко, което щъка из медийното пространство. Доброто се продава само, няма нужда от реклама.
- Гледай анимационния филм "Рататуй". Ум ще ти зайде!
- Никога не казвай "полезно". Ако не е вкусно отива в кривото гърло, все едно колко е полезно. А дали полезното може да е вкусно? Опитай, когато си гладен.
- Не си мисли, че ще пробуташ на някого в кухнята овесени ядки, докато хрупаш чипс с водката и количката в хола. Ако ти не разбираш от просто и вкусно, на кого и как ще го пробуташ?
- Отбягвай всичко препърженко, препеченко, преваренко, все едно дали минава за традиционно. Като трепеш храната, защо мислиш, че тя няма да ти го върне тъпкано?
- Изобилието на подправки крие изтекъл срок на годност, импотентност зад печката и излишък от ентусиазъм, готварски книги, и предавания. Не готви, ако не ти идва от вътре. Остави го на някой друг.
- При киселини не бухай сода (или модерни еквиваленти), а запомни добре причината. И си я тури като обеца на ухото.
- Пази се от кьорсофри, шведски маси и празнични трапези, от всичко което те превключва на вълна "сега ми е паднало" и "веднъж се живее". В нашата задъхана от изобилие част от света, това може да е през ден. Ако не и ката-ден. Толкоз.
А всъщност… глад му е майката. Пробвай с ден в планината, 10 километра в парка, реголване на лозето. Хубава книга, разгонена тигрица, умна компания и - ето го глада - напърчен и ухилен до зъби. Глад! За блясък в окото, за як кокал, за остър ум. За делници и празници. Грижливо изкован, заточен, весел глад. За сирене с домат, за креват (може и да не е на кревата), за живот. Вярно, много са кът рецептите за огладняване, пък и няма универсални. Не такива, за задоволяване на апетит, а онакива - за отваряне на апетит. Търси ги денонощно, маниакално - смислени и безсмислени - там са здравето, егото, имиджа, успеха, здравия сън и стабилната ерекция. (Това, последното, в метафоричен смисъл, се отнася и до двата пола… или колкото са там напоследък). Търси своите рецепти. Няма да ги откриеш готови за теб в рекламни брошури, нито в Интернет. Няма да ги намериш сред фитнес гуру, йога ширпотреба и мазни (като феята-кръстница в "Шрек") диетолози. Можеш да ги потърсиш в религиозните пости, по панаирите на суетата, в плейлистите на Spotify, във формулите за wellness… дори на страниците на lifestyle списание. Дали ще ги откриеш? Че кой да знае от кой храст ще изскочи заека? Някои успяват. Ще ги намериш обаче със сигурност в безсънните нощи след преяждане и препиване. В ужаса от жизнерадостното желе, което се тресе по ситните ти и пораснали деца (със своето вероятно си се примирил), във вида на запъхтените хипопотамчета по детските площадки, заровили зурлички в пакетите чипс, под дървото с презрели череши. В абсурдно напомпаната мускулатура и елегантно-булимичните меса, които минават за мъжка и женска красота. В спомена за циганска баница, крадени круши и лъжицата забита в пъпеша с мед върху потния корем на гаджето.
Наскоро слушах лекцията на виден невролог - разкошен, зъл тип - който сечеше на кестерме и до пояса. Мазната пихтия в черепа ни - рече експерта - иска да плюска (най-вече мазно и сладко), да фирка, да се дрогира, да чука (много и чуждо) и да лъже. Когато от едната страна е собствения ни мозък, а от другата - чудовищната рекламна индустрия, какъв е шанса ни да се преборим за себе си? Може ли някой, с нещо да ни помогне, докато се пържим между биологията и социума? Както винаги, "грижата за давещите се, е грижа на самите давещи се". Битката със света наоколо е трудна, но възможна. Тази, със свирепия хищник в главите ни - почти невъзможна. И можем да минем през иглените уши само ако хванем цаката на добрите стари морков и тояга. Хората се делят (по този признак) на две групи: такива, които тичат пред/след нечия чужда тояга и морков; такива, които успяват да ги държат в собствените си ръце. Най-малката ми дъщеря, преди години, беше много впечатлена от това, че сред хилядите домашни псета по улиците, нашата кучка единствена швъка, свободна навсякъде, без нашийник и каишка. - Грешиш - рекох ѝ аз, - Има каишка, но невидима, както и всички ние, и хора, и добичета. - Ама, как така? – пита… - Ами така, каишки, но невидими. Ако се научим сами да си ги дърпаме - като нашето хайванче - швъкаме. Ако не - все ще се намери някой да ги хване и да ни подкара. Та така. Контрола е задължителен, въпроса е кой държи каишката.
Забранявам (не винаги успешно, не съвсем успешно) на жена ми да се оглежда в огледалото. Предлагам ѝ в замяна да се види в очите ми. На които сам не обръщам внимание що се отнася до мене си. Ползвам като огледало блесналите очи на децата по детската площадка и своите по детските снимки. Щом мога да породя и усетя тази светлина, значи сигурно още съм жив. И смятам да направя всичко възможно (както и невъзможното) да не я надживея. Тази светлина. И този глад.
Виртуалното пространство (в хартиен и дигитален вид) е пълно с рецепти. За далак, за мерак и за синя пъпка. Има решение за всеки проблем, всяко от които обикновено създава куп нови. Ръчкането на вкусовите рецептори е изкуство и огромна индустрия. Борбата с наднорменото тегло - научна дисциплина и много, ама много печеливш бизнес. А ние се лутаме между "постѝ!" и "плюскай!", стягаме коланите и чакаме празниците, за да ги отпуснем. На портата чукат краят на декември, голям и малък Сечко - Коледа, Новогодишна нощ, именни дни - все поводи за опущение. "И вълка сит, и агнето цяло" е будистки коан, в който много от нас се губят напълно. А в амплитудата между талазите плът и призраците на анорексията, препускат конниците на личния Апокалипсис. Добър апетит!
И така - няколко предколедни рецепти, от арсенала на хищника-постноядец:
- Гледай да е просто. Спомни си крайшника с домат и сирене, динята от нечий бостан, прасковите в чуждата градина, кофата с миди и тенекията край плажа. И помисли - имало ли е някога нещо по-вкусно. И пречи ли нещо да продължаваш все така.
- Не плюскай, щото е време за това. Плюскай, защото си гладен. И яко плюскай. Като новобранец.
- Бягай като дявол от тамян от всичко, което щъка из медийното пространство. Доброто се продава само, няма нужда от реклама.
- Гледай анимационния филм "Рататуй". Ум ще ти зайде!
- Никога не казвай "полезно". Ако не е вкусно отива в кривото гърло, все едно колко е полезно. А дали полезното може да е вкусно? Опитай, когато си гладен.
- Не си мисли, че ще пробуташ на някого в кухнята овесени ядки, докато хрупаш чипс с водката и количката в хола. Ако ти не разбираш от просто и вкусно, на кого и как ще го пробуташ?
- Отбягвай всичко препърженко, препеченко, преваренко, все едно дали минава за традиционно. Като трепеш храната, защо мислиш, че тя няма да ти го върне тъпкано?
- Изобилието на подправки крие изтекъл срок на годност, импотентност зад печката и излишък от ентусиазъм, готварски книги, и предавания. Не готви, ако не ти идва от вътре. Остави го на някой друг.
- При киселини не бухай сода (или модерни еквиваленти), а запомни добре причината. И си я тури като обеца на ухото.
- Пази се от кьорсофри, шведски маси и празнични трапези, от всичко което те превключва на вълна "сега ми е паднало" и "веднъж се живее". В нашата задъхана от изобилие част от света, това може да е през ден. Ако не и ката-ден. Толкоз.
А всъщност… глад му е майката. Пробвай с ден в планината, 10 километра в парка, реголване на лозето. Хубава книга, разгонена тигрица, умна компания и - ето го глада - напърчен и ухилен до зъби. Глад! За блясък в окото, за як кокал, за остър ум. За делници и празници. Грижливо изкован, заточен, весел глад. За сирене с домат, за креват (може и да не е на кревата), за живот. Вярно, много са кът рецептите за огладняване, пък и няма универсални. Не такива, за задоволяване на апетит, а онакива - за отваряне на апетит. Търси ги денонощно, маниакално - смислени и безсмислени - там са здравето, егото, имиджа, успеха, здравия сън и стабилната ерекция. (Това, последното, в метафоричен смисъл, се отнася и до двата пола… или колкото са там напоследък). Търси своите рецепти. Няма да ги откриеш готови за теб в рекламни брошури, нито в Интернет. Няма да ги намериш сред фитнес гуру, йога ширпотреба и мазни (като феята-кръстница в "Шрек") диетолози. Можеш да ги потърсиш в религиозните пости, по панаирите на суетата, в плейлистите на Spotify, във формулите за wellness… дори на страниците на lifestyle списание. Дали ще ги откриеш? Че кой да знае от кой храст ще изскочи заека? Някои успяват. Ще ги намериш обаче със сигурност в безсънните нощи след преяждане и препиване. В ужаса от жизнерадостното желе, което се тресе по ситните ти и пораснали деца (със своето вероятно си се примирил), във вида на запъхтените хипопотамчета по детските площадки, заровили зурлички в пакетите чипс, под дървото с презрели череши. В абсурдно напомпаната мускулатура и елегантно-булимичните меса, които минават за мъжка и женска красота. В спомена за циганска баница, крадени круши и лъжицата забита в пъпеша с мед върху потния корем на гаджето.
Наскоро слушах лекцията на виден невролог - разкошен, зъл тип - който сечеше на кестерме и до пояса. Мазната пихтия в черепа ни - рече експерта - иска да плюска (най-вече мазно и сладко), да фирка, да се дрогира, да чука (много и чуждо) и да лъже. Когато от едната страна е собствения ни мозък, а от другата - чудовищната рекламна индустрия, какъв е шанса ни да се преборим за себе си? Може ли някой, с нещо да ни помогне, докато се пържим между биологията и социума? Както винаги, "грижата за давещите се, е грижа на самите давещи се". Битката със света наоколо е трудна, но възможна. Тази, със свирепия хищник в главите ни - почти невъзможна. И можем да минем през иглените уши само ако хванем цаката на добрите стари морков и тояга. Хората се делят (по този признак) на две групи: такива, които тичат пред/след нечия чужда тояга и морков; такива, които успяват да ги държат в собствените си ръце. Най-малката ми дъщеря, преди години, беше много впечатлена от това, че сред хилядите домашни псета по улиците, нашата кучка единствена швъка, свободна навсякъде, без нашийник и каишка. - Грешиш - рекох ѝ аз, - Има каишка, но невидима, както и всички ние, и хора, и добичета. - Ама, как така? – пита… - Ами така, каишки, но невидими. Ако се научим сами да си ги дърпаме - като нашето хайванче - швъкаме. Ако не - все ще се намери някой да ги хване и да ни подкара. Та така. Контрола е задължителен, въпроса е кой държи каишката.
Забранявам (не винаги успешно, не съвсем успешно) на жена ми да се оглежда в огледалото. Предлагам ѝ в замяна да се види в очите ми. На които сам не обръщам внимание що се отнася до мене си. Ползвам като огледало блесналите очи на децата по детската площадка и своите по детските снимки. Щом мога да породя и усетя тази светлина, значи сигурно още съм жив. И смятам да направя всичко възможно (както и невъзможното) да не я надживея. Тази светлина. И този глад.
Няма коментари:
Публикуване на коментар