Никога не съм водил дневник. От години активността ми в Интернет е сведена до електронна поща, новини и лекции в YouTube. И сега изведнъж – блог. Малко е нелепо, старомодно малко, за което нямам никакво намерение да се извинявам. Много цирей разцъфтя напоследък в мозъка ми. Някаква форма на само-лечение се налага – вероятно това е причината. Трябва да си отворя устата преди да съм онемял. Сиреч – настоящото занимание е в достатъчна степен безсмислено, за да ме ангажира изцяло.
Това, с което ще се занимавам тук са въпроси. От онези без отговор. Без отговор толкова от отдавна, че много отдавна никой не се опитва да потърси отговор. Те ще следват принципа на един сценарий за филм, който написах много отдавна, с китайски йероглифи, които вече не мога да прочета. Сценарий за филм, който никога няма да заснема. Филм, който трябваше да се нарича "Единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Прости въпроси – живот, смърт, смисъл… защо и как. Отговорите ще са точно толкова хаотични и несистематични, колкото и реда, в който ще задавам въпросите. Когато някой е толкова безнадеждно концептуален, колкото съм се пръкнал в този живот, не му остава нищо друго освен да се джурне в хаоса, да се изпълни с него, да го изпълни с целия този бяс и всичката онази радост, които никога не съм желал, трудно приех и без които не мога.
И ето го заглавието. Дойде си съвсем само. До колкото това, което започва днес изобщо може да има заглавие.
Бяс и радост
Дупе да ви е яко. И на добър час.
Няма коментари:
Публикуване на коментар