Спунк

Вали дъжд. Татко ме слага на два стола в нишата пред балкона, подпира ме с възглавница, увива ме с одеяло. После оставаме само аз и дъжда. Един от най-ранните ми спомени. Баща ми го няма вече три и половина десетилетия. Това не му пречи да е с мен винаги, когато завали. Не само той, но за това – друг път. Сега ще е за дъжда. За онова, което той донесе, което дойде с него и идва с него – от тогава, та досега.

Преди години бях силно впечатлен, от легендата за Лао-дзъ, който тръгва към формулировката на „Дао” измисляйки нов термин, съвсем нова дума – същото това „Дао”. Изкушавам се да направя нещо подобно. Но понеже отдавна се боря с изкушенията (все по-лесно за съжаление), мисля, че ще го преборя. Още повече има друга една дума, дето отдавна си търси значението – като се почне от Пипи Дългото Чорапче и се продължи с всеки, влюбен завинаги в нея. И понеже това е понятие важно за мен, почти толкова важно колкото е Пипи (и за това – друг път), избирам да го нарека „Спунк”.

Спунк. Често идва с дъжда. Още по-често със снега, само дето снега не идва често. Винаги е в прибоя, в реките – само когато са чисти или ако ги чуваш само, без да виждаш колко са мръсни. Носи със себе си нещо мокро, монотонно, студено и спокойно. Нещо което размива секундите до минути, после до часове, а после времето спира. Когато му хванеш цаката разтягаш пет минути до пълно безвремие. Всъщност толкова е лесно, че се чудя (и винаги съм се чудил) как останалите (повечето) не го могат. И защо. Знам че им се случва понякога – виждам го в празните им очи и в чувството за вина което ги пълни, когато момента отмине. Защо не могат да го повикат, защо се чувстват виновни когато си отиде – никога няма да разбера. Знам само, че това е, което ги забива в бутилката и това е, което ги забожда на иглата. Спунк.

Когато го започнах този текст, беше юбилея на майка ми. 75 години. Пък ме изби на баща ми. Спомням си поетичните опити от моята младост (през какво ли не блудство минах, но поне не публикувах никога, нищо):

Достигна ли мама оргазъм?

Беше ли татко пиян?

Аз яйцето ли бях, или поповата лъжичка?

Или отсъствието на чертичка

Която да превърне игрека във хикс?

Хубава поредица от въпроси, ефектна. Най-вече ефектна. Младост-нерадост. Когато почнах да си играя на ефектни и безсмислени въпроси, вече познавах Спунк, можех да влизам (екзотична, гъделичкаво-опасна поредица от ритуали) и даже да излизам, без да вия от абстиненция. Разбира се, на мама и се наложи да ме измъква с ритник, но само веднъж – възпаление на мозъчната кора, оставаха ми две седмици до отплаването – окончателно, както твърдеше лекаря, в пълно недоумение как съм успял да се докарам до подобно състояние. Как?… И защо?!… Един, единствен път се случи. След това превърнах ритуала в рутина и това реши въпроса. Обикновено цял живот правя обратното: от рутината – ритуал, но за някои неща е по-добре да зарежеш алхимията и да минеш с проста химия.

Не. Мама не стигаше до оргазъм с татко. Татко не употребяваше нищо със съдържание на розови слонове в него. Имаха чудесен брак. Кратък и чудесен. А аз чудесно детство, дай Буде всекиму. Сега уча най-малката си дъщеря (от 5 годишна, вече 4 години) да влиза и излиза от Спунк – дейност, с кодово наименование „Лисини-писини упражнения”. Има напредък – не заспива на влизане; когато излиза не се съдира от рев. Ползва го да си почива, когато няма време за пълноценен сън. Вече е зарибена. А аз не изпитвам никакви угризения.

Има хора, които тънат в мизерия, други – в разкош, има сатрапи и революционери, роби и господари, изнасилени и изнасилвачи, жертви и палачи. Хора, които забравят сънищата си, хора, които забравят да се събудят, хора, които се дивят на собствената си „уникалност” и се давят в собствената си „уникалност”, и потеглят към дъното, вкопчени в своята „уникалност”. Не успях опазя своята. Не можах да вляза в Спунк уникален, не успях да изляза уникален от него. Научих се да се преструвам на такъв – никак не е трудно, даже е забавно. Сред вълци живееш, по вълчи ще виеш.

Един вълк е всичките вълци.

Вълкът „едикойси” е само той си.