Моето мъжко момиче

Градът се казва Варна, годината е 1940. С мокрия сняг в края на ноември, на бял свят се пръква отрок от женски пол, със сочното име Малина. И се започва.

Винаги ми е казвала, че не се чувстава уютно, нито комфортно в кожата на жена. Като малък не разбирах защо. Има жени, жени и половина, някои стигат само до половинки - в тази класация тя го докарва от жена и три четвърти нагоре. Тогава защо? Пораснах и разбрах. Сигурно е лесно да си "мъжко момиче" в мека, поддатлива, поддакваща среда. Във време цивилизовано, охолно, еманципирано и политически-коректно. Сред мъже кротки, отзивчиви, диалогични... Е, не би. За дядо ми, баща ми и мен беше привилегия тя да е до нас. За нея си беше тежка карма. И продължава да е. А тя продължава да си я носи с усмивка.

Градът се прекръства на "Сталин", тя навършва четири и започва тежката битка с пианото. Яка излезе честната немска махина - мина през деца, ученици и внуци, издрапа през 20 век, и влезе очукана, но звучна в 21. И до днес не спира да стене под изкривените от свирене пръсти на Малина. А тя има много тежка ръка. Три пъти съм я виждал да се бие и трите пъти с мъже доста по-едри от нея. В резултат тя стана Мангустата (тъкмо бях кръстосал пътеки с Рики Тики Тави). И до днес си е Мангустата. Само дето е "старата", откакто се появи "малката", жена ми.

Странно животно е мангустата. Интелигентно, изящно, любопитно, дружелюбно, любвеобилно и свирепо. Лесно намирам всичко това в отношението към нея, на всички, които ѝ пращат поздрави с повод и без повод. Свирепостта обаче си остава за домашно ползване. Беше ми казала веднъж: маниакалността не се лекува, добрата новина е, че можеш да избираш маниите си. Не знам как и доколко се оправят другите. Знам, че ако съм жив вече 52 години, то е благодарение на свирепото култивиране на маниакалността. И абсолютната ми убеденост в правото на всеки да оформя себе си и най-близкото си обкръжение по свой тертип. Без да пречи на останалите да правят същото. И свирепо да се бори за това право срещу която и да е система. Амин.

Бързи факти. Първите 17 години минават между пианото и 40 метров кладенец, от който Малина вади вода за 9 декара овощна градина. Смайващата физическа сила и невероятните филми в главата са това, което я държи във форма и до днес. В следващата възраст стъпва една неприлично красива жена. Огромни, черни очи, черна, лъскава и къдрава грива до кръста. Глас - море - три октави от алт до драматично сопрано, плюс мек фалцет за десерт. Бенките по лицето са точно там, където ги е лепяла мадам Помпадур в отчаян опит да постигне онова, което Малина просто си е. Градът отново се казва Варна, витрините на модните за времето фото-ателиета са покрити с нейни снимки в огромен размер. Половин Варна е влюбена, другата половина скърца със зъби. Не знам колко и какви са били изкушенията, не знам как е преминала през тях. Знам, че никога не е броила пропуснати влакове.

Междувременно е приета и изключена от консерваторията. Приета на първо място, изключена заради офицерското минало на дядо си, чичо си и баща си. Един генерал, един полковник, един майор. От ония офицери с по пет чужди езика, два музикални инструмента и умения в авиацията, щиковия бой, приготвянето на конски наденици и салонните танци. В една друга България, в друго едно време е имало такива.

Малина е учителка в Балчик, хористка в "Морски звуци", (създаден от Добри Христов и баща ѝ, дядо ми Васил), музикант и корепетитор в кукления театър. Краят на 50-те. Социалистическата ни родина е затворена по добре от консерва "Копърка". А Малина обикаля света. Като хористка и с кукления театър. Започва тогава, не е спряла и до днес. Повече от 55 години. Обиколила го е повече от 3 пъти. Не е била в Австралия, Нова Зеландия и Гренландия, но - де що е живот - пред нея е. На 77 прави малки крачки, но яките ѝ крака продължават да навъртат километраж.

Любопитство, бяс, жажда за свобода, умение да минава между капките? Нямам еднозначен отговор. Много хора не спират да говорят за свободата, да я търсят, да се борят за нея. Не съм я чувал дума да обели по този повод. И не си я спомням другояче, освен абсолютно свободна. Спомням си я да плаче, никога да хленчи. И да благодари, и да благославя, и да крещи по някого (по мен най-вече). Не я помня да проклина, да се моли. Нито да прощава. Да съчувства да, да прощава - никога.

Появява се македонеца - зеленоок и атлетичен, с огромен, мнократно чупен от бокса нос, кандидат на медицинските науки. Експерта в мълчането, очароването, иронизирането, обичането, нежността и кариерата. Влюбва се в снимките по витрините на фото-ателиетата и намира момичето на улицата на която живее. Няколко месеца по късно, на сватбата Малина е с висока температура, седмица след това македонеца (баща ми Методи) заминава отново за Москва. Майка ми твърди, че се е влюбила в него заради писмата му, чак след сватбата. Сигурно не е имала време преди това, вярвам ѝ. Той, баща ми, не беше от този свят. Затова и толкова рано си отиде от него.

Появявям се аз, после сестра ми. Следват шестнайсет години, в които тя, баба ми Рада и дядо ми Васил - не зная как - успяха да ни подарят най-прекрасното детство, за което може да се мечтае. Баща ми беше в Москва, в Ялта, в София, в службата, в партията... И винаги до нас когато имахме нужда от него. Умря на 43. Малина беше на 39. Изглеждаше с 10 по-млада. Повече не се омъжи.

После... Презрелия социализъм пльокна, бясната демокрация мина като булдозер и срина всичко, което беше оцеляло, от 16 республика разцъфтяхме в трета категория Европа. Малина се усмихваше. Понякога беше гримаса, понякога - просто по навик. Пенсионира се. Продължи да наобикаля явките - навсякъде по света, където се въдят стари приятели и роднини. Музика, театър, хор, ученици, чужбини, деца тийнеджъри, деца студенти, внуци. Трудно ѝ беше с браковете ми (кротна на третия). Започна бизнес. Магазина ѝ беше култов 20 години. После дойдоха моловете. А тя прхвърли 70-те.

Сега ситни и шета, хока актьори, ученици, деца, снаха, зет и внуци. Сънува цветно, широкоокранно и умее да си досънува при желание. Отглежда котки. От осем, до само една в момента - в къщи. И от около 30, до +безкрайност - улични. Един мъжага, докато още държеше магазин, беше стрелял по тях с пневматична пушка. Счупи му носа, а беше ударила седемдесетака. Три или четири години след като затвори кепенците, ходеше да храни още +безкрайност котки в центъра. Напоследък прескочи с яка засилка и бодро тананикане два инфаркта. Дъни пианото (в политически-коректните часове от денонощието), готви (зле), прави пирози и торти (божествени!) и гледа сериали. И се усмихва, когато почна да я навиквам за сериалите. Задава ми въпроси. Стоически прие диагнозата ми, че 99% от това, което наричаме "аз" го чака неминуемо безсмъртие, а останалият един, идва с крушата за обяд и си отива с рязането на ноктите. Обаче се троска на внучка си, когато я пита "меме, ще ми оставиш ли котките, когато ти дойде времето?". Чакат я Австралия, Нова Зеландия и Гренландия. Силно се интересува от проекта на Маск за заселване на Марс. Само се чуди как ще си отнесе пианото до там - предното пренасяне беше с въжета, по фасадата, до 8 етаж! За сега - в близка перспектива - това е. Това е майка ми, Мангустата, Сияйният Хипопотам, обикновената вещица Малина Михалкова.

16.07.2017г.

Варна