Сещам се за
влюбените на Брасенс, които се мляскат по пейките, мляскат се безсрамно,
очарователно, отчаяно… без да знаят, че това начало е най-прекрасната
част от тяхната любов. Сещам се за детските приказки, които свършваха с – „те
се оженили…”, и нервно обобщеното – „и живели дълго и щастливо до смъртта си”.
Сещам се за флагмана, идеолога и байрактаря на староергенството Чехов, Антон
Павлович, гузно свит на сватбата си до жизнерадостното, талантливо курве Олга
Книпер. И си мисля за своите три сватби… и не се сещам за нищо. Файловете са
повредени. Някакви фрагменти, кадри отделни, отделни реплики… А жена ми
недоумява защо отказвам да гледам записа от сватбата ни. Страшно нещо е брака.
Страшно, като това, да пуснеш на Господ шлифера.
Един приятел беше
обобщил след кратък размисъл (и две годишен престой в Дубай): единствената
честна любов е платената. Каламбур? Не мисля. Същият този, след 45 години щедро
разплисквана свобода се ожени. Щастливо. И продължава да плаща честно за
всичко. Има си котарак, коремче, къща на село и японски джип. Преди време направи
поредно обобщение: няма нищо по-страшно от щастливия брак.
И така поправка –
няма нищо по-страшно от щастливия брак. Или по-точно - от очакването за щастие.
Онова истинското, голямото, доживотното! – което неминуемо ще ни връхлети
отатък прага на гражданското! Отзвучават гранясалите словца на общинската
служителка, Менделсон отпращява в древните колони, до теб е цъфнала като божур
младоженката (за еднолично, доживотно, благословено свише и снише ползване),
пред теб са блеснали житата!… А дивият звяр в теб вече ръмжи срещу стоманените
пръти. Страшно ръмжи. И ти предстои запознанство. И със себе си като впрегатно
животно, и с впрегнатото до теб добиче.
Ще се опитам и аз,
на свой ред да обобщя. Фикция е гарантираното в брака щастие. Фикция е брака,
като понятие в единствено число. Толкоз. Дали помагат няколкото брака в подобно
прозрение? Не знам. В моя случай – да. Предполагам обаче, че не е задължително.
Преди години четох
едно изследване на брачната институция в древен Китай. Сватбата с първата жена
(обикновено по-голяма) е на 14 – 16 години. Втората и третата са практически
задължителни като признак на статус и идват в зряла възраст. Четвъртата (на
годините на внуците му) е привилегия на старостта - доказателство за здраве и
добруване – живот преживян в съгласие с небето и земята (разбирай простатата и
императора). За любов става дума: на младини – нещастна и забранена; в зряла
възраст – мимолетна (куртизанки); в старостта – законна, но несподелена. От
другата страна е простолюдието – една жена за двама и нагоре братя – за повече
няма пари. Колкото да се осигури потомство и работна ръка. Пък ако сколасат
после и се обзаведат с още – пак са за общо ползване. Толкова. Желязна схема, в
служба на обществото. Индивида да се оправя както може. Копнежите за любов и
щастие са за сънищата нощем. Така се гради империя. Така се градеше и
християнската, и ислямската цивилизации, и спечената от догми буржоазна
демокрация, и социализма… Клетки на обществото – така му казвахме, нали?
Клетки… пръти и бетон, мрежа, и бодлива тел. Нагона и закона в служба на
обществото. Oranus-ът на Пелевин, Устогъзът, на пост пред собственото си добруване.
Гандхарвите
(небесни жители в индуизма) се събират по предопределение, без никакви
формалности. За това доколко и докога остават заедно (щото – тъй де – гандхарви
бол…) – свещените писания мълчат. На отшелниците, боговете и предците от
отвъдното им пращат апсари (небесни нимфи), та белким ги изкушат, и се спасят от
термоядрената им аскетична мощ, пък и за да продължат рода. Жената на самурая с
кротка усмивка и ситни стъпки отива на сутринта да плати сметката му в
публичния дом. Добре поддържани съпруги разпиляват своя сплин между фитнеса,
масажа и коктейлите с чадърчета, обезпечени с кредитната карта на затъпелия в
осигуряване на wellness съпруг. Огрухани женици, разпънати между стана, печката и потомството,
инвестират денонощно в бирените кореми на половинките си. Китайският, турският,
арабският и прочее аристократ, научава имената на онези от харема, които му
родят момче. Ева се буди нощем и трескаво брои ребрата на Адам… С благословия
свише. Май няма нищо по-евтино от благословията свише. Познавам бракове добре излъскани
от Photoshop и Facebook. Уютни гнезда, сгушени между топлата трапеза и
студената спалня. Съюзи, сврени в потните гънки наднормено тегло. Тандеми, добре
обезпечени с конски сили, алкохол и силикон. Колиби върху блатото, от които стърчат
пернишки винкели. Бизнес проекти, които плодят блага и деца в кратките срещи
през 12 месеца и 12 хиляди километра самота. И общото е само едно – всичко е
започнало от нечии чисти и светли надежди за щастие. Които бракът, в своята
кротка, низходяща спирала, ще преживее или не.
„Любовта е онова,
което се случва в сънищата, в песните, в приказките… на другите!”, беше казал
Нийл Саймън. „Любовта е внезапна спирачка, тя е пробив в рисунката, тя е неевклидова
болка в пространството. Тя е ярко, прекрасно нещастие. В нея няма ни милост, ни
време. Затова не е много човешка.” – твърди поета Ламбовски. Не знам дали е
така. И само така ли е. Знам, че разнообразието е майка на скуката. А скуката –
признак на нисък интелект и бедно въображение. Знам, че любовта и щастието никога
не са там, където ги търсиш. Което не значи, че не можеш да ги намериш. Но в
брака можеш да ги откриеш само ако ти си ги насипал там. Поради простата
причина, че сам си способен на любов и щастие. А това можеш да го откриеш само
след сватбата. И никога преди това.
Да, бракът е повод
за запознанство. И единствената истинска възможност за запознанство. С думата
„трябва”, с отговорностите, с грижата за другия, с гайлетата на някой друг. С
онези пранги, които те спасяват от реене в стратосферата. С онова „… в добро и
зло, докато смъртта ви раздели?”, на което съм отговорил с „да” три пъти, без
да си спомням нито един от тях. Не знам какво съм търсил в браковете си. Знам
че не ме беше страх колкото и да беше страшно, знам, че години наред се криех
зад каламбури от сорта „единствения начин да се разведеш е да се ожениш преди
това”. Знам че пазя завета на дъртата вещица, майка ми (не винаги е била дърта,
беше и си остава вещица), която ме учеше, че бракът е договор. Сключваш го с
един човек; той – волю-неволю се променя (втемерутва, опиянчва, кръшка, затъпява,
вампирясва…); договорът се променя или прекратява. Просто и ясно. И безусловно,
като задължение, което поемаш към самия себе си в договора с друг.
Единствената
алтернатива на рутината е ритуала. Част от брачните ритуали в моя живот е
кратката лекция за скучния, семеен секс, който може да предложи един скучен,
семеен човек като мен. След това изтривам всичката цивилизация, ерудиция,
скепсис и умора, и се мятам в самката срещу мен – Самката, единствената,
първата, последната! – и продължавам докато тя почне да се задъхва, а дивият
звяр с изплезен език потърси отново уюта на клетката. И се впрегне отново в
хомота, до другия.
Може би думата е
доверие? Може би. На щастие се опитвам да уча всички около себе си. На любов се
опитвам да се науча – от децата, от кучката Сара, от жената… Особено на
безусловна любов. Не е за мен това с „безусловната любов”, нито аз съм за нея –
нейсе… Опитвам се. И се надявам да заслужа някой ден привилегията да се наредя
ръка в ръка с благоверната сред малцината избрани. Сред остарелите под индиго
двойки. Овехтели като чифт чепици. Напук на всичко и всички. Напук на естеството.
Защото има ли нещо по-противоестествено от моногамията?
Георги
Михалков
10.08.2017. София
Няма коментари:
Публикуване на коментар