Спунк 2

Много отдавна, още в началото на работата ми като режисьор, открих следното: ако нещо ти се струва очевидно, обясни го три пъти по-старателно. И не защото хората с които работя схващат трудно, а защото - както се оказва - няма нищо по-субективно от очевидното. Странен е дори не факта, сам по себе си, а това, че не е известен на всички. Вероятно, защото се касае до нещо очевидно… С което се връщаме към началото. И изобщо не бих занимавал уважаемата аудитория с баналните си прозрения, ако не ставаше дума за онова, което дълбае огромна пробойна и в представата ни за реалността, и в комуникацията помежду ни. Откриването на топлата вода и велосипеда е процес дълбоко личен. Ничия рецепта не е универсална, пътя на всеки от нас към целта е различен. Качваш детето на седалката, слагаш краката му на педалите, тъповато подтичваш до него в опита си да го предпазиш от падане и чакаш чудото. И ако си достатъчно търпелив, го дочакваш. Онзи неуловим, вълшебен миг между "не мога" и "мога", в който ужасът се превръща във възторг, а флирта със земното притегляне става нещо просто като фасул. Нещо очевидно. 

Друг пример. Работиш с актьора върху задача - героят му проявява смелост. И изведнъж се оказваш пред бляскав, напърчен супергерой, като излязъл от блокбастър на Marvell. И проблемът не е в него, нито в копнежа му да се отърка в модерните клишета, а в простата подлост на думите. - Какво не е наред? - пита човека, в пристъп на справедливо негодувание. - Нали е смел, безстрашен в този момент… - Момент, смел или безстрашен? - Че не е ли едно и също?!

Едно и също ли? Не, не е. Всъщност е коренно противоположно. Безстрашието е липса на страх. А смелостта е преодоляване на страха и колкото е по-голям, толкова е по-неистова. Проявите на двете в критична ситуация са съвършено различни. И след като го изречеш всичкото това, то става… ако не обективно, то поне споделено субективно.

За какво е цялото това дълго встъпление, ще пита някой. И каква е връзката със Спунк, дъжда, и разните му там Лисини-писини упражнения. И прав ще е да пита. Пък аз ще отговоря. Или поне ще опитам, въпреки че няма да е лесно. Твърде много неща, от най-важните, се слагат в графа "Неведомите Му пътища", слага им се етикет "Парадокс" или просто се подминават с вдигане на рамене и вездесъщото 'беш ли му мамата. И се оставят на преоценения и дълбоко недооценен инструментариум на интуицията. Цялото встъпление беше за конкретни примери на моменти, които дават повод да си зададем правилните въпроси. И да получим отговори.

Сега ще се опитам да използвам колкото може по-прост език, да оставя настрана цялата образност, красивите метафори и парадокси. Да си представим сграда. Нещо обикновено, функционално, пет етажно. Необичайното в нашата сграда е единствено това, че ще дадем име на всеки етаж, освен обичайните първи, втори итн. Първият над основата назоваваме "физика". И нагоре, съответно: химия, биология, социология, виртуалност. Особеното в нашата иначе съвсем обикновена сграда е това, че на всеки етаж действат съвсем различни закони, които нямат нищо общо с тези на предишния и следващия. Основния проблем тук е, че нормалния човек (не изкушен от дадена специалност или така наречения "научен подход") веднага включва на травмата от ученическия чин и тежкия зубреж налаган от тъпите (в огромното си мнозинство) даскали. И блокира напълно. А причината е, че докато блъска в главите ни онова, което в деветдесет и деветте си процента няма да ни влезе в работа, никой, никога не споменава, че това са различните нива на една и съща реалност. Нашата реалност. Може би, защото е очевидно?

Дали законите на етаж "химия" могат да се изведат от тези на долния, "физика"? Да, могат. И в посока нагоре също. Но това не ги прави по-малко различни. Нямам никакво намерение да се задълбочавам с вътрешния дизайн - който се интересува, да се обърне към Архимед, Нютон, Менделеев, Дарвин, Линей, Конфуций, Маркс и сие. Важното в нашата сграда е това, че на всеки етаж важат различни правила, принципи и закони. И още нещо, което сега ще спомена като "сутерен" и ще оставя за после. Дали това е сграда, която строим, която обитаваме или принцип, по който сме построени самите ние и вселената около нас? Колкото и да е странно (ако е странно) - все едно. И ние, и всичко около нас - ръкотворно и неръкотворно, е част от същата тази сграда на реалността. Всичките тези етажи и всичките им там закони. Всичкия ни път от великия взрив до днес е път през въпросните етажи, през всички етапи на изграждането им, през осъзнаването и обзавеждането им.

Като биологичен вид сме се пръкнали на третия етаж. Което не променя факта, че присъстваме и постепенно се откриваме, и по другите. Един класически пример от коментарите върху "Йога сутра" на Патанджали, който дължа на Ернст Ууд. Да си представим стол. Състои се от елементарни частици, като всичко останало. И на ниво физическа реалност е идентичен с всички останали столове и не-столове. Но колкото по-нагоре по етажите го идентифицираме, толкова по-уникален става. Дървесината е импрегнирана специално, лака върху него е специфичен… цялата му молекулярна структура (на ниво химия) е променена съответно. Стола е махагонов, а не дъбов, което го обозначава като биологичен произход. Тапицерията е сатен, стила - рококо, идва от салона на обезглавен европейски монарх, цената му на аукциона - съизмерима с градацията на човешката глупост. Социалната му функция се измерва с удоволствието да положиш задника си, върху нещо, което малцина избрани могат да си позволят. Но дигиталното му изображение в каталога на "Sotheby's" е съвсем демократично достъпно за всеки, който реши да провери степента на собствената си несъстоятелност. Пак там са виртуалните параметри на нашия стол - материали, технология, стил, история - за всеки, който реши да придобие самочувствие, на цената на менте. И къде в края на краищата, на кой етаж се намира истинската му същност на стол? Ей тук започва проблема. Човешкото съзнание настоява да го постави в "re vera ultima", абсолютната реалност, където той пребивава в някаква своя абсолютна същност на стол. Всеки човек, съобразно личните си предпочитания, избира в ролята на "re vera ultima" различен етаж. И смята избора си за обективен. Съответно - очевиден. От тук проблемите и с реалността, и с комуникацията. 

За да завърша тази част, ще изредя всичко отложено за следващата: сутерена в сградата на реалността; технологията на многоетажното осъзнаване; инструментите на интуицията; напъхването в онова "помежду", което нахално и безотговорно нарекох Спунк.