Живот като на кино

Познавам човек, който е способен да мине на първа страница на хубава книга, веднага след като е затворил последната. И така няколко пъти. Аз не мога. Споменът за свръхнова в гърдите и гравитационен колапс в главата е твърде пресен. Току-що съм бил изритан от сън, от който не искам да се будя. А знам, че от първа до последна страница на хубавата книга времето лети със скоростта на светлината. А може би и по-бързо. Пък и защо да тръгвам отново по същия път, когато мога да свърна в съседна вселена? А и винаги мога да се върна по-късно, нали? Макар че – как беше там… не можеш да прекосиш два пъти една и съща река… Или реката не можеше да удави два пъти един и същи човек… Не помня. И е празник когато отново тръгвам с Лапсанг към Анкх-Морпорк за да открадна времето, и пак събирам с Жакмор сърцата за изтръгване, и за N-ти път подпалвам с Бегемот ресторанта на МАССОЛИТ. Без да броим лабиринтите на Линдгрен и Чехов, от които не мога да се измъкна вече пето десетилетие. И се надявам да не успея никога.

Литературата е и предпочитаната ми виртуална реалност, и предпочитаната ми форма ескейпизъм. Поне със сигурност е първата, която започнах да практикувам, а и най-разбираемата, тази, която споделям с голяма част от останалите сапиенси. И по тази причина – основен инструмент в работата ми като режисьор. После сапиенсите масово престанаха да ползват литература. Защо – не ме интересува, как се оправят без нея – както щат да се оправят. Обаче закъсах с инструментариума. Мишкин, Сирано, Уленшпигел, Кехана… живи са си, разбира се (дай им Буде, живот и здраве во веки веков) но в главите на все по-малка (като процент) част от целокупния сапиенс. А от тази малка част още по-малка част се навърта в театъра. Добре, обаче трябва да се работи. Как да кажеш – тази работа е като онази работа… или не е като онази работа, когато нито ти бъкел им знаеш работите, нито те твоите? Кофти, Майна, ще каже Незнайната Майна, и ще е напълно прав. Много кофти. Опитваш съвременни автори, опитваш всичко (без комикси!… не бъркайте компромис с вазелин) – не става. Тогава и по тази причина влезе киното в живота ми. До тогава се шматкаше неориентирано, и нито то знаеше какво прави в мен, нито аз в него. Замести една изгубена координатна система. Като си помислиш – това е. Спокойно живея без него, ползвах го за работа. Само че престанах да мога да го гледам.

Кино. Аз работя в друг жречески цех. На нашия олтар режем трупове. Мухлясали текстове, спиртосани актьорски надежди и режисьорски амбиции, щърбави остатъци от декори, прашни парцали и ръждясал реквизит. Обаче когато/ако си свършим добре работата се пръква живот. Швъклив, гласовит и напърчен. Колегите касапи в съседния цех, известни като "кинаджии" правят обратното. От парчета искрящ, цвърчащ, нахален живот скалъпват трупове. Защото как иначе да наречеш нещо, което въобще не се променя с времето? Изпълнена високо-професонално, високо-бюджетна, а може би дори и високо-художествена, високо-естетична и с висока колекционерска стойност мумия. С близка до нулата връзка с непрекъснато променящата се действителност. В странно нещо се превърна киното последните няколко десетилетия. От една страна – не просто средство за пропаганда, а направо катехизис на политическата коректност. От друга страна – средство за забавление, което не само обслужва дебили, то произвежда дебили. В огромно количество. И от трета – бутиков артикул, в съчетание с който избраната публика фотосинтезира ивенти, хепънинги, артефакти и прочее хлорофил.

Това произвеждат съседите по цех. Тонизиращ страх, слабителен смях и хапчета против скука. Коментари върху коментарите, на нечии коментари на реалността, тропосани върху целулоид (или дигиталния му аналог) от жреците преди тях. Голяма скука. С толкова малко изключения, че си остава голяма скука. Изключенията са няколкото Куросави, Фелини, Бунюели, Тарковски, Бергмани, Айзенщайни и прочее Айнщайни на киното. Които като Франкенщайн успяват да постигнат нещо повече от муха, изящно (или зрелищно) замръзнала за вековете в янтара. А полу-празните салони, на които се радват вече десетилетия наред техните филми, са най-големия комплимент.

Не мога да им отрека - сами си пишат сценариите. Само че какво от това? Опитват се да кажат всичко, като поредния библейски пророк, или се глумят над всичко и всичко се превръща в кашица от пуканки и кола, грижливо цръцната в устенцата на пеликанчето. Пирандело твърди че ние "предъвкваме живота на мъртвите". Напълно съм съгласен. Но може ли поне да го претоплим преди това?

Не са виновни колегите. Вината (както винаги) е на естеството, създало сред останалите сетива, едно особено такова, сетиво – предател. Зрението. И то скача от образ на образ, от гледка на гледка, като маймуна от клон на клон, и скача ли скача, и все крещи за още, и все не му стига. Още шаренко, по-пъстричко, по-бързичко и за бога, повечко и по-така! Единствения начин истински да се вкараш във филм и да останеш задълго там е да спреш тока. Да му дръпнеш на глупавото, скучно и скучаещо зрение шалтера, да заложиш всичко на други някои, по консервативни сетива. Скромни, старомодни сетива, през които въображението разцъфтява като гигантска рицина в дупката от ядрен взрив. Някой ще рече, добре де – и теб те гледат, и теб през очите те четат! Що пикаеш от където пиеш!… Така е, прав ще е да го рече. И не съвсем. Защото аз не тъпча зрителите си като бройлери, пък да се чудя после що сетивата им били толкоз притъпени, а те - толкоз затъпели. Не че няма junk food в театъра, има колкото искаш – и газиранко с него, и сладинко за накрая… Но винаги има избор в театъра. Добре де, почти винаги… Тъй де, да не би да няма?…

"Огладнях. Ядох. Не съм гладен!" - изплаква китайския мъдрец. Грижливо култивираният глад изглежда е единствения непресъхващ извор в тази сива пустиня наоколо.

Казват, че за всеки влак си има пътници. Не и в киното, обаче. Не и в масовото, не и в това, което се предлага и рекламира, което е винаги на една ръка разстояние и я отхапва (ръката) ако не му посегнеш достатъчно бързо. Което те залива от повсеместния екран. Което дърпа погледа от постния пейзаж през прозореца и пълни очите с отровни, плазмени цветове. Няма живот в киното. В 99% от всичко, което се е снимало, снима се и ще се снима. А останалият един процент е за маниаци, социопати и сноби, изпедепцани в търсенето на сетивна ерекция на всяка цена.

И така - "Живот като на кино"! WOW! Може би става дума за нещо розово, с опашка в цветовете на дъгата? Нещо, в което безмилостния happy end те дебне от самото начало, за да те сгащи на финала с празна, накапана от предателски сълзи кутия от пуканки в скута? "Животът като на кино" е нещо, за което маниак и социопат, като мен може само да гадае какво ли ще да е. Едно уточнение, за всички които нямат и никога няма да имат удоволствието да ме познават лично - обичам човека със същата маниакална, безгранично наивна страст, с която ненавиждам хората в груповия им ипостас, по-известен като стадо-тълпа-общество.

Ако става дума за моя собствен филм - никога не съм го напускал. И не знам много за това как е извън него. Другите са винаги добре дошли: съобразявай се с приемните часове; обувките се изтриват на изтривалката; никога два пъти с едно и също гайле; чаят е от най-добрия, месо не сервираме. До екшъните, хорърите и трилърите на другите гледам да не припарвам, щото ще си направя от смях някоя херния. Уча дъщерите си да внимават кого пускат във филма си, и в чии филми се навъртат, че чичковците м-р Бийн, Сифреди и ония с чорапогащниците от Марвел дебнат зад всеки ъгъл. Ако успея да ги науча - добре. Ако не - нека се преродя като розово октоподче в поредната екранизация за Ариел, която никога не е имала нищо общо нито с Малката Русалка, нито с Андерсен. Повече пуканки, повече кола, местата - в центъра, но по-назад (да не ни опръска екшъна) и да скиваме ще ли е по як "Апокалипсис" на Disney от "Рагнарок" на Marvell!

Моят филм се казва „Walkman, секс, велосипед”. Слушалките не ми излизат от ушите трето десетилетие, от седалката не съм слизал почти пет, сексът е някъде по средата. Когато тръгнах с Пруст „По следите на изгубеното време” го намерих там, където съм го пилял сред другите. Зарязах и Пруст, и другите, и не слизам от педалите. Театърът, семейството и няколкото стари приятели са единствените острови сред първичния бульон. Не съм сигурен, че изпълнявам главната роля в този филм. Когато си в едно разпределение с безсмъртни литературни герои и разни мъртви физици, военачалници, куртизанки, философи, мистици, приятели и прочее хулигани, достатъчно е да подаваш репликите и да осигуриш ерекцията. Понякога ми се струва, че съм просто добичето, което Одисей принася в жертва, когато призовава в Хадес сенките на мъртвите. А те прииждат – виртуални и мъртви… И лочат.

Киното е много стара хава. Преди 2600 години, Патанджали, в бестселъра си "Йога сутра" го описа така: създаване на точка на наблюдение, спрямо която всичко е външно за наблюдателя. По-просто казано - кефиш се на екшъна, в който нито за миг не спираш да участваш. Това е. Ужасно, безмилостно просто. Защото има ли нещо по страшно от киносалон, в който всички са на екрана?