Спунк 6: За броденето ми по неведомите Му пътища.

Много от най-интелигентните ми (действително интелигентни) приятели подминават темата за моята религиозност, като каприз, чешитлък, гъзария… нелеп анахронизъм, екзотика, прищявка. С две думи – нищо сериозно. Живеем в свободен свят, всеки има право да плаща данък на каквито си иска „изми”. Нещо такова. И всеки път, когато религията се появи като довод в рамките на сериозен спор свързан с политика, култура, антропология, история… тя бива сметена под килима с категоричното „хайде стига с твоите простотии”!

Това е ретроспективен текст. Ще се опитам да проследя криволиците си из лабиринта на идеологиите, предразсъдъците и религиите. Да опиша етапите в опита ми да разчета базовия код в основата на света. Един поглед към дълбоко субективни процеси, от които напоследък вадя разни подозрително общочовешки изводи.

Родих се между кандилото в домашния иконостас на баба ми и етикета „опиум за народите” – идеологически трамплин към светлото бъдеще. Кръстен съм в Православие от преди да се помня, въпреки комунистическата кариера на баща ми и католическите (хърватски) корени на неговия род. Израснах в Кукления театър при майка ми и в Операта, Катедралния храм, и църквата „Света Петка”, с дядо ми. Той беше диригент на църковния хор, а плюс това, пишеше музика – и светска, и религиозна. Свещите и тамяна в празния по соца храм, полумрака, сноповете светлина през витражите, стенописите, тясната, вита стълба към камбанарията – всичко това буквално взривяваше детското ми въображение. На 13 годишна възраст въпросният ми дядо, Васил, вкара в живота ми Библията, математиката и ядрената физика – интересна комбинация от предмети, които завинаги останаха в мен квантово заплетени. Бях на 15, баща ми започна да доставя отвъд желязната завеса литература на френски. Вивекананда, Кришнамурти, Йога, Веданта, Будизъм… Странен беше избора му на книги и никога няма да разбера защо целенасочено ме тласкаше към изтока – година по-късно тръгна с тази, и много други тайни за Вечните Ловни Полета. Ще се опитам да обобщя съставките на кашата, в която се варях: хормонални взривове на пубертета; първи експерименти с алкохола; литературна класика и купища научна фантастика; идеология на зрелия социализъм; Библия, Кастанеда, точни науки (към които за моя и всеобща изненада се оказах предразположен); индийска философия и практика. В следващите 4 години се случи следното: Християнството (с догмите, чудесата и обидната липса на логика, толерантност, последователност и здрав смисъл) отстъпи пред точните науки; френската гимназия победи в избора ми математическата (а математиката се сблъска със суровата реалност – кофти даскали и изобилие на гаджета в художествената самодейност); хормоналните протуберанси, социализма и алкохола се размиха и уталожиха в практиката на Йога.

И тук, на това място спрях за дълго. Имам пред вид сега, с писането, а не тогава, в експериментите си с дълбоководното гмуркане. Странно е. Когато чета, обичам, страшно много обичам онези дребни детайли, които дават плът, аромат, текстура, дълбочина и сетивност на словото. Когато пиша – от себе си и най-вече за себе си – изпитвам странно недоверие към необходимостта от подробности. Почти стеснителност, смущение… все непривични за мен усещания. Ще се постарая да ги преодолея. И с риск да се презра, далдисвам в подробностите. Защото там са корените на онова влечение към междуетажните пространства и търсенето на пътя до там, които от първия текст по темата наричам Спунк.

Бях добър ученик (без да го целя, без да го ценя) с огромни проблеми с дисциплината. От детската градина, през гимназия, школа за запасни офицери, пет университета в които учих, та до двата от тях, които завърших. Имаше авторитети – баща ми, дядо ми и някои (не много) даскали - които инстинктивно приемах като безпрекословни. Това не значи, че не се дърлех с тях, те – някак очевидно – изпитваха огромно удоволствие от това да се дърлят с мен. Това беше първия, голям комплимент който получих, така се научих да ценя и търся в живота си жалоните и оценката на определена категория хора, повечето от които (както се оказа впоследствие) мъртви от векове. Над останалите често издевателствах, често откровено се гаврех с тях… Буда ми е свидетел – правех го без удоволствие и с радост надраснах хлапашката надменност. С връстниците ми беше сложно. От една страна се събирах с тихи, меки, с развинтено въображение и чувство за хумор деца, от тях – горе-долу половината – момичета. От друга страна, непрекъснато се оказвах в ситуации, в които с тежки думи, юмруци и ритници се воюваше за място под слънцето. Първите ми ставаха приятели, някои са такива и до днес. Другите се научиха да ме оставят на мира. Дали бях класически побойник? И да, и не. Еднакво не понасях и тъпите алфа-самци, и плужеците – с едните се пердашех по необходимост, с другите по принцип. Бях дребен (винаги сред най-ниските в класа), кльощав, жилав и сух като пръчка. Една особена комбинация от ярост, хладнокръвие и удоволствие ме правеха ужасяващо ефикасен в ситуации, в които другите просто крещяха и размахваха ръце някъде по посока към мен. Много често обаче, след като спокойно бях счупил нечий нос и след като отминеше вълната на адреналина, аз се скривах някъде и повръщах. От отвращение към себе си и чудесния свят, за който се бях оказал толкова чудесно, еволюционно може да се каже, пригоден.

В началното и гимназията не бях отличник – прекалено лесно беше, прекалено много отговаряше на очакването на системата от мен. Тогава се наричаше „вярност към линията на партията”, днес би било „политическа коректност”, а винаги и во-веки веков си остава „конформизъм”. До колко съм дисидентствал съзнателно? Въобще не дисидентствах, виках „КПСС, БКП” и „ура”, и пуках балони със скобника на манифестациите. Но неприлично ерудираните спорове между баща ми и дядо ми, в които дядо винаги беше прав, а татко винаги излизаше победител, отвориха очите ми много рано, и много широко. За протокола: баща ми, Методи, беше лекар, учен, изумителен ритор и софист (и комунист от висшия ешелон); дядо ми (по майчина линия), Васил – еволюционист, потомствен военен, математик, музикант, аристократ (доколкото има такова животно по нашите географски ширини), предприемач (изхитряваше се да прави добри пари и по соца) и побойник. Живеехме под един покрив, тона на дискусиите беше винаги спокоен, аргументите (и от двете страни) – железни. Огромната изненада и удоволствието, с които „бесния” Василий (към което често се добавяше „Блаженный”) всеки път приемаше загубите си от „йезуита” Методи, са един от най-важните уроци на моето детство. Още тогава усвоих принципа, който рядко ползвам (колкото го умея, толкова го презирам) и само когато действително се налага, принципа, който по-късно открих при Сун Дзъ формулиран като: „правилото да се воюва на чужда територия”. Ако не е достатъчно ясно, става дума за следното: никога не формулирай теза; накарай другия да го направи. И тогава спокойно, аргументирано и безжалостно я разбий (тезата му) на пух и прах. Та така, не бях дисидент. Но не вярвах в „свобода, равенство, братство”, „светло социалистическо бъдеще” и „неминуем крах на капитализма” – изтърканите вицове, на които никой вече не се даже смееше, а афоризма на Айнщайн: „Само две неща са безкрайни: Вселената и човешката глупост, а що се отнася до Вселената, не съм съвсем сигурен…” стана аршин за всичко видимо и невидимо около мен.

В училище побеснявах от усещането за безсмислено пропиляно време. Всъщност почти непрекъснато пребивавах в това състояние. Когато се налагаше (рядко), полагах някакво усилие, през останалото време апострофирах даскалите, четях под чина и разкопчавах в час сутиените на съученичките. Първото предизвикателство бяха приемните изпити след 7 клас – напънах се, влязох. После – подготвителния клас във френската гимназия. За пръв път ми се случи да усетя, че училището ми предлага нещо, че имам какво, от кого и защо да науча. Година по-късно четях свободно на френски. Хареса ми – и усилието, и резултата. От намаленото поведение (имаше такова животно в образователната система тогава) и изключването от училище като постоянната перспектива, продължаваше да ме спасява художествената самодейност, и малцината учители, които прозираха под арогантността, и хашлащината ми. Най-любимото ми занимание беше да накарам някой даскал да се заяде с мен, после да се заровя в допълнителна информация по предмета му и когато най-малко го очаква, да го затрупам публично под камари ерудиция, и компетентност. Това продължи и в университета - и до сега си спомням преподавателката ми по история на БКП, която имаше нещастието да нарече цар Борис трети (семеен кумир) фашист, на една от лекциите. Взривих се като тактически ядрен заряд и до края на годината не престанах да прекъсвам лекциите всеки път, когато откриех възможност да я улича в противоречие и некомпетентност. Когато покрай изпитите тя научи, че с една двойка може да ме спре от следване в Китай, достойната жрица на образованието светна в предчувствие за справедливо възмездие. Освен учебника по история изгълтах огромни количества странична литература (които задълбочиха отвращението ми към теорията и практиката на социализ-ъ-ма и комуниз-ъ-ма), а преди изпита ѝ заявих, че може да ми задава колкото иска въпроси, защото съм любопитен дали ще успее да ми пише нещо различно от отличен. Горката жена, въртя ме с нарастваща паника близо час, докато откри един пленум, за който не бях сигурен дали е бил 39 или 40 година. Почти през сълзи ми писа 5 и хукна да налива бетон в пукнатините на разклатеното си мироздание. А аз потеглих за Китай.

Къде в цялата тази галиматия, която продължи до 23 годишна възраст беше религията? Навсякъде и непрекъснато. Древногръцката митология, Библията, после Индия с несекващия сапунен сериал… Всичко това беше някакъв особен хранителен бульон, в който се опитвах да отгледам здрав разум, ценностна система и етика. Платон и Сократ, Лео Таксил, Сервантес, Вивекананда, Кришнамурти, Кастанеда, Достоевски, Маркиз дьо Сад, Казандзакис, Булгаков… На мисловно ниво и напук на противоречията, нещата някак се нареждаха. На хормонално и емоционално, обаче, всичко беше много по-сложно. Това, което не ме оставяше на мира, беше шибаната ми екстатична природа. Вътрешното напрежение, хиперактивността и емпатията никога не са ми оставяли особен избор. Съществувах в две полярни състояния: зверски излишък от енергия и скапан от умора. Изглеждах като романтичен принц, от мен бликаше очарование, остроумие, съчувствие и искрящо настроение. А изпод костюма на принца с повод и без повод изскачаше маниакален зъл шут, който отчаяно търсеше нещо, което няма да успее да оспори и подиграе, и понякога даже намираше. Още тогава, още преди първия ми опит с жена, вече бях специалист в обладаването с думи. В последствие се оказа, че секса, в сравнение с това (и без да е допълнен от това) е просто банална обмяна на телесни течности. А вътре в мен… вътре в мен растеше едно огромно мълчание, на моменти мрачно, в повечето случаи екзалтирано, дълбоко, като Марианската падина и швъкащо от квантови флуктуации, като междузвездното пространство. Ще го кажа така и без да се разпростирам – вътрешния ми живот беше толкова интензивен, че ставах все по-асоциален. Днес процеса е почти завършил – мълчанието не ме напуска дори във вихъра на спор или монолог, усмивката стана сянка на моята сянка, а прозвището което ми лепнаха: „лъчезарен темерут” е висша привилегия, която се надявам някой ден да отнеса и зад кулисите.

Когато тръгнах за Китай, не знаех защо го правя. Всичко вървеше добре – бях баща, съпруг, студент с чудесни перспективи за реализация в призванието си… Едновременно с това, препятствията около мен ставаха все по-лесни за преодоляване. Ставах мързелив и успешен. Ставах конформист. Бях разхайтен от лекотата с която минавах през света и безкрайно изморен от борбата с вятърните мелници в себе си. Китай беше предизвикателство, нещо за което имах интуитивното усещане, че ще ме впрегне, ще ме изпоти, ще ме подреди. Пък и беше по-близо до Индия от мястото, на което се намирах. Тръгнах, останах там 6 години, прибрах се (и пак без да знам защо). Понякога (всъщност, почти непрекъснато) имам чувството, че никога не съм се връщал от там, макар че онова точно „там”, в което се оказах 1988 година, от десетилетия вече не съществува. Ще си спестя подробностите – не веднъж съм минавал през темата, много пъти ще се връщам към нея. В контекста на разказа за религията, Китай ме научи на работа. На 12-18 часов, интензивен умствен, физически и всякакъв труд. История, култура, философия, Ци-гун, Тай-дзи, И-Дзин… конфуцианство, легизъм, даоизъм и будизъм – всичкото това беше някакъв хранителен бульон, в който, като в утроба, просто трупах маса. Днес, през 30 годишна дистанция гледам назад и си давам сметка, че тогава, в продължение на 6 години съм  насипвал – денонощно, безогледно и безразборно – руда във вагоните, които помъкнах назад със себе си в Европа. Отне ми 15 години да претопя, подредя и осмисля всичко.

От тук ще го карам през къра и на кестерме. Не защото не е важно, а защото е много. Ще се съсредоточа върху главното. За мен религията решава две, диаметрално противоположни и често болезнено противоречиви задачи. Едната е свързана с обществото – религията като цимент на обществото. Другата е личната връзка с висшите инстанции, другите реалности… невидимото. Междуетажните пространства. Спунк. И в двете си функции тя, религията, до днес е без алтернатива. В смисъл – обективно, за всички и без алтернатива. Няма да се впускам в разсъждения за демокрацията, либерализма и комунизма, като религиозни доктрини – в това е и силата, и причината за провала им. Сила, защото си присвоят инструмента, провал заради неспособността им да го приложат. В постройката на обществото и представата за себе си, независимо дали сме проформа религиозни или войнстващи атеисти, и до днес продължаваме да боравим с дълбоко заровени в традиционните писания понятия. И в етиката, и в морала, и в законодателството. Във всичко. Базата, фундамента на ценностната система са представите за „добро” и „зло”, „правилно” и „грешно”, „подвиг” и „падение”… Наследени от вмирисаните на пот и кръв ловци, козари, овчари и жетвари, скупчени около лагерния огън, вторачени в мрака наоколо, звездите горе и думите в себе си. Няма да доказвам тезата, безинтересно е… не ми се повтарят скучните словеса и преливането от пусто в празно на баналните нано-философи, които възпяват интелектуалната импотентност от Спиноза насам. А Маркс (во истина велик мислител) е изключение, което като Конфуцианец (на определено ниво, за което ще стане дума след много малко) ще пропусна.

Личния ми път в религията (и в търсенето на такава) е абсолютно и неразривно свързан с практиката. Ако нещо действително преобърна живота ми – веднъж и завинаги – то е практиката на Йога. По соца тя беше допусната като над религиозна. Истината обаче е, че тя е в основата на мисленето като технология въобще и в частност на религиозното. И тук няма да изпадам в подробности, но дори първите две нива „Яма” (хармония с другите) и „Нияма” (мир със себе си), са религиозни сами по себе си, по логиката на хоризонталните (в обществото) и вертикалните (със законите на вселената, бога, кораба-майка, базата данни – както предпочитате) връзки на индивида. Да не говорим, че като практика и теория, те изчерпват целия западен религиозен опит, а на изток са само началото, само първите две от общо осем стъпала. Стъпала към какво? Нека да са стъпала към осъзнаването. Осъзнаването на какво?

„Здравият разум не е нищо повече от набор от предразсъдъци, научени до осемнадесет години.“ Поредната сентенция на рошавия Алберт. Това, което разбрах за 55 години е, че сме нищо без тези предразсъдъци. Както сме нищо и ако останем на етажите на въпросните предразсъдъци. Противоречие? Само така изглежда.

С Ванг Гуанцюен се срещнах през 1989 в Пекин. Запозна ни дълбокия, потаен мислител и ненадминат майстор на блестящи сентенции и афоризми, които вече 3 десетилетия топлят сърцето ми, моят приятел Калин Дачев. (И за него ще стане дума някой ден, но няма да е този). Ванг беше актьор, майстор по Тай-дзи цюан, разведен (гледаше сам сина си) и будист. Още при първата среща, след първото словесно разузнаване с бой и двамата свалихме гарда, и никога повече не го вдигнахме. Пак тогава, при отказа ми да се идентифицирам с конкретна идея (традиция, философия, религия), той ми заяви, че съм будист и просто ми предстои да го осъзная. В информационното пресищане от което се задъхвах, будизма беше последния „изъм” на опашката за моето внимание. Махах с ръце и крака, и се бъхтех по градинките в даоистка традиция, а конфуцианството беше огромно и непреодолимо за момента (в контекста на християнство, комунизъм и йога) предизвикателство за „здравия ми разум”. Отчетох твърдението му без да споря, без да го отхвърлям, без да го приемам. И без да го забравям. Накратко – много хора са ми преподавали, Ванг Гуанцюен ми беше учител. Той ми отвори очите за И-Дзин, Чан-фо (известен с японското Дзен), литературната и поетична традиция, музиката и изобразителното изкуство. Пак с него, през 91 година поехме пеша от Съчуан към Тибет, в най-дивата му (и абсолютно забранена за чужденци) източна част. Бродехме през каменисти баири и сухи долини, полуразрушени манастирчета, селца, в които няма какво да купиш, но никога не оставаш гладен. Дали бях будист? Не знам. Бях кожа и кости, постоянно пиян от редкия въздух, липсата на необходимост от цел и посока, простото гостоприемство и огромното небе, което обезвреждаше ред по ред словесните капани в главата ми.

Как се става будист? Просто. Будизма е последната спирка преди цинизма. Не кроткия, горчив и дълбок като бъчвата на Диоген нихилизъм на Киниците, а другия, днешния – груб, креслив, изкривен в насмешлива, интелектуална гримаса, дълбоко и безнадеждно импотентен цинизъм на меркантилността, юзърството и конформизма. Има едно стихотворение на Бойко Ламбовски, по повод на което неведнъж съм го изобличавал в „спонтанен будизъм”, (състоянието, в което аз пребивавах по онова време). И понеже няма нужда (и няма възможност) да се опитвам да го кажа по-добре, ето го с неговите думи:

         Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш

Поезията е богобоязлив анархизъм

Божествен бунт срещу Бога

          Поезията не е изящество на мизантропията

          Не е аргументация на плача

Поезията е да установиш, че си единственият си враг

          Поезията не е умение да предвидиш

          и подредиш /да победиш/

Поезията е заговор на словесни терористи, държава за

избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети.

            Поезията не е да пиеш и да пееш,

            не е да си пръснеш черепа

            или друг да го стори

            Поезията не е да накараш някого

            да се самозапали, да яде чаши

            или да спи с богата и грозна жена

Поезията е аутсайдерство за шампиони,

шампионат по катастрофалност и безразсъдство

             Поезията не е дъвка за скопци,

             не е  целувка за беззъби

             и песен за глухи

             Поезията не е да си правиш кефа

             и да вдъхваш аромата на розите,

             не е да си бледа пиявица

             върху раната на собственото въображение

Поезията е скърцане на зъби,

звън на вериги и мечове ,

отрязани фалоси и уши

Поезията е трън в челото,

електрод в мозъка,

змийски съсък в съня

             Поезията не е да си фукльо с прехапан език,

             или срамежлив мародер

             край агонизиращия си дух

             Поезията не е да си нямаш

             любима или любовница

             или пък да си имаш,

             не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар

             или мъж в пардесю с лула и приятни обноски

Поезията е величествено нещастие

Поезията е перо

от крило на къртица,

благотворителен концерт

за електрони и божества

              Поезията не е да пишеш стихове,

              не е да смучеш молива,

              не е да си самотник, глупак или графоман

Понякога е и това

               Поезията не е поезия,

               не е нещо, което си струва труда

Поезията е религия

за падащи ангели 

и възземащи се бесове

                 Поезията не е достатъчно

Поезията е всичко, което нямаш

имаш

Амин. Той го нарича поезия. И се спасява от него като пише стихове. Когато гледаш интервюта на квантови физици, които през заекване се опитват да обяснят какво, по-дяволите, се случва долу, в мазето – става дума за същото. Будизма е отвъд думите. Будизъм е да приемеш всички последствия от всичко, което някога се е случвало – без протест, без осъждане, без молба за пощада, без надежда за прошка, без вяра във възмездие. Будизъм е да гледаш отстрани на себе си и на света, без нито за миг да спираш да теглиш браздата през калта. С усмивка, със съчувствие, с бяс и хъс, с апетит и жажда, всеки път като за първи път, всеки път като за последен. Будизъм е да приемеш знанието, без да си пръснеш черепа.

Като всяка друга институционализирана религия, Будизма си има и канон, и апокрифи, и патерици. Но като никоя друга религия, Будизмът, от самото начало и винаги се е отнасял към канона и апокрифите, като към патерици. Нито едно негово писание не е „Свето писание”, нито един авторитет не е нещо повече от вариант на пътя към Буда, сектите в него спорят, но никога не са воювали. Както между себе си, така и с други религии. Никога, нищо не е забранявал и препоръчвал, никога не се е налагал, и даже предлагал. Няма ритуал на посвещаване, няма обети за следване, няма „правилен”, установен и отъпкан път към целта - няма как да свърнеш в страни, след като всички пътеки водят към Него. Него? Кой него? Той не е „Бог”, не е сътворил нищо, не съди, не управлява, не унищожава… Връзката между „Буда” и будя, буден, събуждам, пробуждам нито е случайна, нито моя. Тя е в пра-индоевропейските ни корени, също като „Веда” (знание – ведать, вещая, вещ-ер, вещица), „Чиста” (съвест на фарси) и много други думи, неслучайно останали общи. Сидхарта Гаутама Шакиямуни е просто първият. Даже не първият „пробуден”, а първият, който формулира на всеослушание простото: слушайте, пичове (и пички…), все едно дали ви харесва или не – нещата на тоя свят не са много весели… и колкото по не ви харесват, толкова по-малко весели ще са, обаче – изглежда има изход. От там се тръгва – до някъде по неговия път, после в търсене на своя, а понякога се стига даже до намирането му. Вече 2500 години. Просто като фасул, като „яж си ориза и си пий чая” в коана, като шамара, с който учителя изритва ученика от словесния лабиринт и го пуска през голото зимно поле към пропастите на осъзнаването. Осъзнаване на какво? На причинно-следствените връзки, на собственото място в тях, на пътя отвъд тях.

Тук някъде, спирам с Будизма. За него ще пиша отделно, подробно и не сега. За последно, в контекста на цялата ни приказка за Спунк, ще добавя само едно. Най-смешното или парадоксалното – наречете го както искате е, че дори не можеш да заявиш „аз съм Будист”. В смисъл можеш... и преставаш да си такъв. Не можеш да се идентифицираш като Будист на нито на едно ниво на реалността. Нито на квантово и релативистично, нито на ниво физика, химия, биология или виртуалност. На етажа на социума можеш да си Християнин, Мюсюлманин, Юдаист, Атеист – какъвто щеш, дори Будистки монах, даже Далай Лама… но не и Будист. Будистът престава да бъде, когато се идентифицира с нещо, някой, притежание, самоличност… каквото и да е. Будистът е всичко и всички – кравешкото лайно на пътя, просякът и проститутката край пътя, каменаря който го е застлал и милиардера, който разхожда подаграта си в лимузината по него. Будизма е извън, между, изхвърлен на стълбището, той е цигането, което наднича през прозореца, бездомното куче пред прага. Когато си Православен не можеш да бъдеш Будист. От друга страна няма никакъв проблем да си Православен ако си Будист. Парадокс? Ако ви се струва парадокс, значи не сте спали на изтривалка. Не че това гарантира встъпване в междуетажното братство. Но без това - гарантирано не става.

На края ще се опитам да тегля хесапа и колкото се може по-просто. Каква беше целта, какво ме водеше през целия този път? На първо място търсех хармония със себе си, вътре в себе си. Търсех онези всъщност мигове, в които всъщност съм жив. В които нищо не ми липсва и имам всичко. Исках да остана в тях завинаги, без да ги напускам, без да ги губя. Някъде по пътя открих, че не можеш да циментираш дъгата. Открих го и го приех. После разбрах, че истината не обитава някой конкретен етаж, че света и аз в него, сме различни на всяко конкретно ниво. И това приех. Приех, че съм облак от кванти, за които няма прегради, време и пространство. Че съм мътна супа от химически елементи. Че съм йерархична биологична структура, еволюционно обусловена, крайно недемократична и дълбоко политически некоректна. Приех, че в историческа перспектива, съм палач и жертва, изнасилвач и изнасилен, победител и победен, принц и просяк. Във виртуалната среда съм многолик, не-анонимен, не-агресивен, пестелив, недоверчив и аскетичен. Сред хората, в този пробег, се опитвам да бъда син, съпруг, баща, приятел за онези, които избирам, невидим за останалите. Живях като либертен (libertin – да не се бърка с liberal, или не дай си Буде – libertarian!), курварувах честно, просто и много – без да лъжа и обещавам. Опитвах се да не наранявам никого и приех отговорността за това, че имаше наранени. Живея прост, моногамен, прекрасно скучен живот (в който никога не скучая), правя театър, правя любов, гледам децата да са нахранени и облечени, а чая за приятелите ми -  винаги топъл. Старая се етажерките да са хоризонтални, крановете да не капят и вратите да не скърцат. Като уставен Конфуцианец, страня от силните на деня – препоръчаното поведение за време, в което Достойния мъж няма място сред тях. Пия си чая и си ям ориза, обичам и сиренце. Не притежавам нищо, зад което да се скрия и нищо на което да принадлежа.

Спунк 5

Зад прозореца шурти дъжд. Четри сутринта е и от два часа опитвам да изкопая мисълта си от шлаката на емоциите. Трети литър чай, а още не успявам. Лана дел Рей (на годините на втората ми щерка) в слушалките, не ми помага особено. И така не е зле.

От всички празнословия, които пускам да швъкат из виртуалното пространство, най-малко празните явно ще са под етикета „Спунк”. Или най-празните - по критериите на Шунията те ще да са най-ценните. Все тая - смислено, безсмислено, пълно, празно – това са различни фази на едни и същи квантови флуктуации. Важното е купона да тече, гаджетата да не страдат от липса или излишък на внимание, храната да артиса, а пиячката да не дойде в повече. И това не е поредната пичовска тирада в стил „глобални и готини”, нито доказателство колко open ни е mind-а и развинтено Кундалини-то, нито разгрявка преди поредния интелектуален марш-на-скок. Това е поредната банална констатация за относителната безполезност на думите, без които не можем.

Напоследък непрекъснато слушам разни лекции - тубата е пълна с такива. Основно история и физика, тук-таме философия и психология, а понякога - каквото дойде, случва се дори политика, макар че последното рядко го издържам повече от 5 минути. Умни хора, подготвени, образовани (избирам ги такива), мислят със собствената си глава… Но в момента, в който стане дума за човешка идентичност и цивилизационна принадлежност, изведнъж всичко става плоско и схематично. И си мисля: със сигурност не съм по-образован, нито по-умен от тях. Интелектуалният фитнес, с който поддържат професионална форма, със сигурност ги държи на ниво. Трудовите им навици и опита им в подреждането и излагането на мисълта пред критична аудитория са много по-сериозни от моите. Компетентността им по въпросите касаещи реалността на всеки конкретен етаж от мирозданието е неизмеримо по-голяма от моята. Тогава? Къде се крие причината за това, че усещам тезите им пропукани и разклатени, а тях - смутени, като да са ги хванали да надничат в момичешката съблекалня? Струва ми се, че причината е някъде в разминаването между теорията (в която са много силни) и практиката на човешкия инструмент. Обаче всички интелектуални еквилибристики и тарикатлъци, не могат да скрият факта, че въпросните ерудити (в огромното си мнозинство) отдавна са се превърнали в „Тòрби-с-гòвна”. „Тòрба-с-гòвна” е термин-перспектива, с който баща ми се опитваше да лекува ранната ми литературна зависимост. „Тòрба-с-гòвна” е моят личен остен, моят въгарец в задника, моят демон-хранител. И така: от една страна - изваяни с постмодернистична небрежност пророци на wellness-a, фитки изфиткали от фитнес и прочее dolce fare niente и енигматични (като пол и средства за препитание) интелектуалци. От другата: изнурени от работохолизъм аскети, побелели под влажния камък на своето отречение книжни червеи и налудничави Nosferatu, жертвали живота в името на безсмъртието. Слагам двете обобщени по критерия „социална въвлеченост” групи в различни категории, но това е съвсем условно. Защото всички те обслужват една и съща необходимост на „Матрицата” да освети конкретни информационни потоци, и да остави в тъмното други. За отношението ми към „Матрицата” - друг път, сега само ще спомена, че формирането ѝ е просто процес - естествен, еволюционен, обикновен като синтезирането на водорода в хелий. А по въпроса с експертното мнение на хората овластени да го имат, дават и определят като „меродавно”, ще кажа едно - прослойката носеща качеството „мъдрост” в нито една епоха не е била по-страхлива, тясно профилирана и зависима от силните на деня, колкото е днес. Защото критерият, по който биват допускани до правото да определят и споделят знанието (все едно дали го наричаш верноподаничество, благонадеждност, политкоректност или просто популизъм), превръща кастрацията в задължително условие при надзираването на харема.

Може би и преди е било така. Може би официалния интелектуален елит винаги обслужва силните на деня. С уютно място под слънцето, високо в йерархията и дълбоко във финансовите потоци. И вероятно днес, както и преди, ги има онези - тровени с бучиниш, клани, горени… или скрити в планини, гори и пустини… или в съседния вход, зад съседната врата… Онези, които оставят след себе си дълбока, ярка следа, или тихо теглят браздата, в която все някога, нещо ще покълне. Люде, прозрели и презрели безкрайните, самоцелни лабиринти на знанието, които залагат на простите механизми на осъзнаването. Още Платон (без да говорим за ония на изток) формулира вселената като поддаваща се на осъзнаване само с поглед навътре. И никога навън. Избрах да нарека „Спунк” работата с онези бутони, за които не подозираме, или сме забравили, но които – все едно – не умеем да ползваме. Простите инструменти на собственото ни тяло и ум, описани като технология още преди хилядолетия. Целта на упражнението е осъзнаването ни като същност на всички (или почти всички) нива. Или поне на тези над повърхността - дори това е повече от всичко, което съществува като практика днес. А това „днес” е непрекъснато променяща се координата, в една система от относително време, която осъзнаваме като спорно „вчера” и вероятно „утре”, наричаме „история” и обясняваме с причинно-следствени връзки.

Докато Карл-Густав Юнг (в период на дълбока интелектуална криза) цепеше дърва в Алпите, той формулира един революционен принцип, който – като всяка революция - не води до нищо ново, а ни връща към добре забравено старо. Синхроничността, като алтернатива на причинно-следствените връзки. Как се формулира това при Юнг всеки може да провери сам. Аз ще се опитам да го опиша като усещане, като личен опит в откриването на велосипеда и топлата вода. Поведението ни е в пряка зависимост от едно непрекъснато променящо се усещане за „аз”, което вестибуларния апарат (или навика и традицията) се опитва да закове. И причинно-следствените връзки не обясняват твърде много, и твърде важни обрати в усещането ни за самоличност. Една и съща книга – „Дон Кихот”, „Майстора и Маргарита”, „Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет”, „Йога Сутра”, „Философия в будоара” или „Mein Kampf“ – все едно – предизвиква във всеки от нас дълбоко различна реакция. Отвратително, тъпо, скучно, приятно, любопитно, вдъхновяващо, разтърсващо… до повод за пълна личностна промяна. Една от алтернативните формулировки на „синхроничността” според самия Юнг (и съратника му Волфганг Паули – квантов физик), е „смислова връзка”. Смисъл, спрямо който се ориентирам, от който се оттласквам, с който се идентифицирам. Смислова връзка, която работи на дълбоко индивидуално ниво, различно при всички (или поне в рамките на ограничен брой архетипи), но винаги работи. И тук 1+1 никога не е само и задължително 2. Нивото на синхроничност е нивото на човешкото подсъзнание, което далеч не винаги и не при всички е неосъзнато, не е задължително да бъде такова, но определя самоличността и поведението на всеки от нас без изключение. Нивото, на което нашия мозък работи по законите на квантовата реалност, където времето и пространството (и свързаните с тях причинно-следствени връзки) или са съвсем различни, или просто ги няма. И където идват „смисловите връзки” на виртуалната реалност, в които древния термин „Аватар” (грубо преведен като „превъплъщение”), добива все по-голямо значение, като съзнателно или подсъзнателно избрана алтернатива на самоличността с нейните каузални параметри. А в търсенето на отговори за света на това ниво ние разполагаме само с един инструмент – дискредитиран, девалвирал и дълбоко ненаучен… и единствения, който работи. Става дума за интуицията. Интуицията не в противовес на логиката, а като допълнение на логиката.

Интуиция. От десетилетия вече не спирам да се боря с употребата на тази дума в единствено число. Ако тя, интуицията, представлява обработване на информация на подсъзнателно ниво (и казвам „ако” защото оценката е субективна), то под общия надслов се вписват поне три дълбоко различни процеса.

1.     Математическа интуиция. Бях малък… колко?… много малък, на дядо му беше му писнало от моите „защо” и „как”, и ми предложи следната игра: имаш въпрос; искаш отговор; задържаш въпроса в главата си вечер, докато заспиваш; сутринта се събуждаш с отговора. Не стана от първия път, не ставаше всеки път, с времето започна да работи. Въпросът „колко лъжици „стерео” има в една стерео картичка”, стигна до логичния си отговор: „стереото” не се мери с лъжици. И до необходимостта от допълнителна информация за оптичните ефекти. Натрупване на информация, като предпоставка за интуитивен отговор. Простичък инструмент. И полезен. Защо не работи при всички? Работи при всички, които го опитат. А дали ще го опитат си е тяхна работа. Та така – въпрос и отговор. Имаш точка А и как си стигнал до точката Б няма значение. Защото от Б винаги можеш да проследиш логически пътя назад до А. Проста математика. Всеки от нас познава хора, които изплюват отговора на 753x934 за секунди (ако някой не познава такива, това си е негов проблем). Математическа интуиция, която работи. Като резултат е по силите на прост калкулатор, сама по себе си не е превърнала никого в гений, приема се като куриоз… и толкова. Но на просто ниво – математическо и логическо – работи безотказно. А понякога и това е достатъчно – питайте Менделеев и Айнщайн.

2.     Мистична интуиция. Още една дискредитирана, девалвирала и ненаучна дума. И още едно отплесване. Огромно беше смайването ми, когато преди три десетилетия се сблъсках с отсъствието в китайския език на дума за „зло” и дори „лошо”. Заместват ги с „не-добро” и „развалено”. Тогава за пръв път осъзнах условността и ограниченията на мисленето, сковано в издълбано от словото русло. За изводите и резултатите, до които стигнах – няма да се разпростирам сега. Започнах да търся други отсъствия, несъответствия… Ще преодолея изкушението да изпадна в любопитности и подробности, но – една от думите, които отсъстват в китайския е „логика”. По-точно има я, произнася се Luoqi (луоци) и е буквален фонетичен превод на термина на Аристотел, забърсан от йезуитите в късното средновековие. В класическата китайска мисъл, логиката отсъства като инструмент. Може би поради това „разбирам” и „усещам” са равностойни инструменти при постигането на знанието за китаеца, което пък е достатъчно необичайно за нас, на запад. В Китай мисленето е много просто, утилитарно и прагматично, и много далеч от грандиозните мистично-митологични лабиринти на индийската мисъл. Точно това е превърнало Будизма в Чан-(Дзен)-будизъм, точно това прави китайците изключително конкурентноспособни в съвременния свят. Да усещаш нещата, истината, света и скритите му измерения, в тяхната представа е съвсем равностойно на това да ги разбираш. Просто е различно като подход. Инструментите на разбирането и усещането се заточват като метод и технология от хилядолетия, и продължават до днес да дълбаят от двете страни на хълма тунела на знанието. И мистиката, доколкото си я имаме като дума, в изконния и смисъл на „постигане на скритото” ни дава възможност да стъпим и на втория си крак, вместо да куцукаме героично, логично и високоинтелектуално, както през последните 2000 години. Мистичното е щекотлив въпрос (заради изобилието от психотропни вещества в практиката), но никога не се е свеждало само до фиркане, пафкане, смъркане и боцкане. Нещо повече – в класическите системи на Йога и Ци-гун, тези патерици са отхвърлени категорично. Което не прави резултатите от практикуването им по-малко асоциални, но и за това друг път. Та – на въпроса: мистична интуиция, що е то. Имаш кахър, гайле… въпрос от Големите - дори да го формулираш точно, трудно получаваш еднозначен отговор. Откъде. Накъде. Защо. Как да не си жертва, как се става палач. Как да не правя на другия това, което не искам той да прави с мен. Как да не правя с другите това, което те не могат да направят с мен. Как да пробия през стената от лигави сетива, словеса и страхове за да стигна до другия. Как да го преведа по пътя до мен. Как да му кажа че всички сме едно, когато знам, че когато се зарови достатъчно дълбоко в „себе си”, освен Архимед и Алберт, ще открие и Адолф, и Ане Франк… Аз не знам къде е „това”, в което се потапям за отговорите. Знам, че в началото възпаления от въпроси мозък намираше мястото сам. После вече нямаше нужда да се възпалява, беше налучкал пътеката. Понякога иронично му казвам „вселенската база данни”. Друг път – не по-малко иронично – „мистичен бульон”… Все едно е как го наричам, защото това „там” е отвъд думите. От там не се връщаш с думи. Връщаш се със сълзи, с усмивка, често и с двете едновременно. Трудно приемаш погледа, който се спира върху всичко с мисълта – „и това съм аз”. Но когато го приемеш, вече нищо не е трудно.

3.     Аптекарска интуиция. Защо я кръстих така преди години още, още когато ме сполетя като осъзнаване? Не съм сигурен. Може би, защото е достатъчно просто като образ, достатъчно ясно… Може би, защото много прилича на начина, по-който баща ми описа знанието, в годините, в които се въртях като крастав по чиновете: Когато научиш нещо, не е нужно да го помниш непрекъснато, просто трябва да можеш да го намериш, когато ти дотрябва. За целта – сложи го на този рафт, на който ти решиш, че му е мястото. До неща, които вече знаеш и на които ти прилича. Нареждай всичко по лавиците, мести, преподреждай когато и както решиш – килера си е твой. Само не хвърляй където ти падне. Та така – аптека. В която всичко си лежи на мястото, а не се въргаля в купчина по пода. Дали има стандартно подреждане, някакъв изконен фармацевтичен стандарт? Не знам. Но по-лавиците на вселената има ред – различен на всеки етаж, рафт, ниво… но ред. И когато достатъчно дълго време се опитваш да поддържаш такъв и в личния си килер, малко по малко почваш да го осъзнаваш този ред. Преставаш да им се вързваш на парадоксите и противоречията, а просто преподреждаш. Не очакваш ябълките да се разсипят през стените на купата, да отскочат от темето на Нютон и да се изтърколят в скута на Ева, въпреки че всеки отделен ябълков квант може спокойно да го направи. А аптекарска интуиция наричам онова особено старание – спокойно и непрекъснато, с което преподреждаш пъзела, в опита да го наредиш. Което – както твърди учителя Гаутама – не е невъзможно.

Един каменар го питат: какво правиш? – троша камъни – отговаря. След години – пак: ти какво правиш? - изкарвам си хляба… И след години пак… – Строя Храм! Дай, Буде, всекиму. Китайците (приписват го на Конфуций) казват нещо просто и безмилостно – „човек не се ражда човек, човек се превръща в човек”. Като не стане – цял живот трошиш камъни. Има сведения, че школата на Питагорейците е имала разработени подобни човекообразуващи практики. Явно не са ги записали, защото не е останало нищо черно на бяло, а каквото знаем, знаем го от противниците им. За древните гърци и римляните по-късно „здрав дух в здраво тяло” е било основен принцип. Под „здраво тяло” не се е разбирало оформено просто за да е красиво такова, а грижливо изработен и поддържан инструмент за изпълнение на конкретни задачи. (В древността красиво и функционално са трудно отделими едно от друго понятия.) В случая не говорим за военната каста, за която физическата форма и поддържането ѝ е била жизнено важна. Не говорим и за занаятчиите – при тях това е бил неотделим компонент на майсторството. Става дума за онази прослойка, която се е занимавала с управление, с ръководене, с подреждане. Става дума за стажантите фармацевти, които в пътя си през етажите се стремят към стандартите на великия Аптекар. Да водиш другите (в какъвто и да е мащаб, към каквато и да е цел), е служене, компетентност и отговорност. Работа, която започва от самия теб. С простото овладяване на процесите в тялото и главата. За да станеш човек.

За какво става дума? За инструменти. Такива като чука, пилата, триона… за простото, фатмашко прави едно, прави две… докато затъпееш достатъчно и разбереш, че някои неща с мислене не стават. А стават с правене. На 12 промених походката си (ходех с петите навътре) – цяла година стъпвах на пръсти, хвърлих всичките си стари обувки, изкривих се от подигравки… обаче стана. На 16 замених шепите хапчета (прости му, Буде, на баща ми и лека му пръст) с десет километра ежедневно и студени душове целогодишно. Пак на 16, след гротескния си първи сексуален опит чаках година, докато намеря учителката си (12 години по-голяма), която затвърди (пред)убеждението ми, че женската девственост е поправим недостатък, с който не желая да имам нищо общо. И че онова, в леглото (или където там се случва), се учи, както и всичко останало. На 17 оправих хроничния си синузит с месец промивки с хладка вода и морска сол – веднъж и завинаги. На 18 изправих преградите на счупения си (за трети път) нос с катетри, с увеличаващ се диаметър. Пак на 18 оставих алкохола и месото. На 19 се научих да псувам, на 21 се отучих. Тогава някъде се вкарах в толкова жесток калъп от тренировки, та почти не помня какво съм бил преди него. Спирам да изреждам, досадно е. Но не съм спрял да променям. Дребни неща. Камъчета по руслото на потока, който наричаме „Аз”. Малки камъчета, които променят руслото на потока.

Още бях дете, когато почнаха да ми се случват разни особени (на фона на заобикалящото ме) състояния, които години по-късно нарекох „клаустрофобия”. За да съм честен казвах им „душевна клаустрофобия”, но когато Сидхарта зачеркна „душата” от уравнението, остана само „клаустрофобия”. Нещо, като страха от безкрайността при древните гърци, които формулираха „логоса” за да се спасят от нея. (И за да накарат Ахил да продължи да гони костенурката…) С две думи – хем ми беше непоносимо тясно в собствената ми кожа, хем не ми стискаше да надникна отвъд. Съставката „фобия” не беше просто страх, а дълбок, ирационален, ужас. Идваше при плуване в мастилото на нощното море, в световъртежа от звездното небе, в опитите ми да си представя границите на вселената, идваше с музиката и словосказанията на разни мъртъвци, които все не успявах да усетя мъртви. Идваше в онзи момент на акта, в който потното бъхтене пресища бесовете и остават две сплетени змии - безименни и безлики в пътя си по извивките на вечността. Оставах парализиран от благоговеен ужас насред този колапс на реалността, простата реалност на причинно-следствени връзки, в които вчера е преди днес, кокошката и яйцето спорят за първородство, а Сократ се разтваря в чашата с бучиниш. Още тогава (а беше отдавна), вече знаех, че смъртта е някакво странно, нелепо вкоренено предубеждение, което дълбоко противоречи на всичкия ми опит. От тогава и до днес се опитвам да облека в думи това ниво на реалност. На четири очи съм успявал неведнъж. Да го закова в писано слово - никога. Всичко, което се опитвам да направя в този блог, под етикета „Спунк”, въпреки склонността ми към пищна словесност и протуберанси от ерудиция (които дълбоко презирам), е единствено, и само това. Ако успея - добре, ако не - не съм първият, няма да съм последният. Този опит не е мой, знанието не ми принадлежи, аз съм просто брънка от време, пространство и енергия, като всичко, и всички останали, и като всичко, и всички останали се движа във всичките посоки на този континуум. Единственото за което става (и ще става) дума в писанията ми, е осъзнаването на това движение. По-горе описах усещането от загубата на самоличност като „ужас”. Вече десетилетия не го чувствам така. Вече десетилетия се боря по-скоро с нездравата еуфория, която ми пречи хладно и спокойно да го формулирам, и споделя. Може би цялата тази екстатичност стана достатъчно рутинна и вече мога да опитам. Ще видим.

Когато се опитвам да формулирам Спунк – начините за влизане и самото пребиваване в пространството между етажите, се чувствам като клошар свит на стълбището. Като циганин, който в пътя си с каруцата през света, старателно избягва благините, устоите и капаните на цивилизацията. Не съм сам по този път и това, че по инерция много от спътниците ми минават за мъртви, не пречи на лакърдиите, и каламбурите край лагерния огън вечер. Това усещане е моят камертон. Помня този (камертона) на дядо ми - избръмчаваше в полумрака на Варненската катедрала и Вселената притихваше в старанието си да не пропусне тона. А моят дава старт за пробег по клавишите на пианото (от което на 11 се отказах), през дупките на кавала (толкоз исках да се науча, пък не се), през струните над щерната, която цял живот дълбая в себе си. Всичкият Спунк - като почнеш от Лисини-Писините, като минеш през експериментите със stupéfiants, дистрес, сетивен глад, хипероксидация и асфиксия и стигнеш до якото ръчкане в жлезите с вътрешна секреция, и тишината в центъра на лотоса… всичкият този Спунк опира до необходимостта да превърнеш себе си в инструмент. Или да откриеш инструмента, който изначално представляваш… все едно. А е все едно, защото колкото и епитетно да го формулираш, ако вятъра през дупките в стеблото не разплаче поне една нимфа, все тая, че си „мислеща тръстика”.

Последният Джедай

Момчетата около металодетектора са спокойни в рутината – добрата стара комбинация от скука и бдителност, позната на въоръжения мъж още от палеолита. Всичките ми инструменти, ножове, ножчета и ножлета са в раницата, а тя не е с мен. Рамката разочаровано мълчи, аз продължавам навътре под високите колони, арки и врати, вероятно правени, за да амбицират някого да ги запълни. Краката потъват в дебелия червен килим. Тоалетната е стара, безупречно чиста, ухае цивилизовано и апатично, като мокра кърпичка. Тихи, невидими сенки из коридорите шепнат клетви и обещания, сухи и твърди като ръкостискане, безотказни като виагра. Народно събрание! Аз съм на 53 без десет дни, тук съм за първи път и – почти сигурно – за последен. Попивам всичко. Ще ми трябва – режисьорът е пенкилер, всичко влиза в употреба.

Тук съм по покана на синдикален лидер, нямам понятие защо, зад гърба си току-що оставих монтаж на радиопиеса в БНР и пак към него ще се върна след мероприятието, каквото и да е то. От където и да го погледнеш – густо! В моя напрегнат, високо-квалифициран и ниско-заплатен трудов живот, радиотеатърът е командировка в Едем. Тук, в Народното събрание, народът се е събрал по-скоро рехаво. Спокойно е, никой не бърза, никой няма нужда от мен, нито пък аз от някого – състояние par excellence медитативно, медитативно още съзерцателно, омекнал съм като пред топла булка, спокойна и щедра, като прясно изпечен хляб. И така, докато се разливам из демократичния уют на парламентарната обител, пред очите ми изниква грандиозната зала в Сената на Галактическата република от Междузвездни войни. Същият този, дето сума ти епизоди го подкопаваше с епични козни оня ми ти супер-злодей и бъдещ император Палпатин. И понеже съм се отдал на реене из стратосферата, оказвам се посред бесните спорове с Теди Москов за и против Междузвездни войни. Дали са, или не са поредното гнусно промиване на мозъка, и дори – както настояваше той – директно анихилиране на мозъка. Беше началото на новото хилядолетие, излизаха новите епизоди (1, 2 и 3), а се дърлехме за старите (4, 5, 6). Обвинявах го в маргиналност и оригиналничене, той мен в mainstream-щина, сантименталност и двуизмерно мислене. Сега, насред светилището на родната демокрация, прехвърлям всички тези романтични напъни, всичките интелектуални протуберанси… като колекция от марки, страстта към която не е преживяла пубертета. И се мъча да разбера какво се случи със света, в който човек можеше да е за или против нещо. Какво се случи със света, в който битката на Дон Кихот с вятърните мелници е героичен порив, ръкописите на Майстора не горят, хипер-жизненият Тери Пратчет се бори за право на евтаназия, а Хари Потър е възможен, въпреки ужасните филми, по книгите за него. Преди ми се струваше, че въжето на здравия разум, по което човечеството гледа да издрапа от поредната криза и някак напук на хилядолетната глупост успява, все ми се струваше, че това въже съществува, че съществува идея за перспектива, че западната цивилизация е способна да формулира спасителен пояс, който да я измъкне от бездната на собствената ѝ алчност и канцерогентност… Все ми се струваше, че културата е някакъв признак (или призрак) на загърбена, блудна, но – все пак – съвест, която изпод смокиновите листа на пропагандата и елементарното зрелище може да даде посока. Не би! Теди се оказа прав, аз (меко казано) – наивен, а въжето – лайняно.

Подминавам с усмивка апокалиптичните въртопи в мисловния си поток и потеглям към зала "Изток", на втория етаж. Функционален, дискретен, но несъмнено – лукс, а размерите (съдейки по шепата хора) в пъти надвишават скромните амбиции на нашето мероприятие, за което продължавам да съм в неведение. Намира се и по нещо за окото (дали пък журналистиката не е най-старата професия?), и в хладното мартенско пладне нахлуват топли потоци учрежденска нега. Тълпата, която е почнала да се събира отвън, потегля в друга посока и масата в нашата зала се оказва колкото полу-кръгла, толкова и полу-празна. Познатите лица са малко, което е чудесно - чакането не се пълни с деривати на социална повинност, а продължава да ме носи из стратосферата, заедно с няколкото моми, които нямат нищо против мълчаливата, многозначителна и нищо не значеща гоненица на погледите из сокаците на скуката. (Скучаят те, аз както обикновено, не успявам). Забавянето почва да става любопитно, а за повечето наоколо (с по-натоварен от моя график) - досадно. Чакаме тълпите поканени, които трябва да препълнят с културното си присъствие парламентарното пространство, за да оплоди съюза им бъдещето на страната за следващия милениум. Чакаме министъра на същата тази култура, който пък аз чакам да слезе от власт, за да разбера дали съм се лишил от приятел временно или завинаги. Всуе очакваме. Лидери от опозицията, журналисти, съседи по цех от словото, музиката, киното и прочее, хора от политиката, които би трябвало да познавам. Накокошинваме се, да позапълним празните пространства с експертно присъствие и отпочваме. Много бързо всичко става ясно. Долу (където и да е това) се дебатира закон за меценатството, тук горе, обсъждаме отчисления за културата от печалбите на хазарта. Сам съм си виновен, никой не ме е влачил насила. Словото взимат един след друг хората които не познавам, говорят за неща, от които не разбирам (хазарт, политика, бюджети) и за други разни (култура, възпитание, духовност), от които не разбират те. Словцата, уловени от скъпите микрофони Sennheiser, се стрелкат във весела акустична вакханалия - безгрижни водни кончета, извън обхвата на дългия, лепкав език на човешкото внимание. За миг комбинацията от досада, сетивен глад, не-кръгла и не-шведска маса ме връща при империята на Дисни, която под гениалния съпровод на Джон Уилямс, изгаря останките на последния Джедай, върху клада от милиардите на Лукас. Отърсвам се от видението в мига, в който Пинк и Джъстин Бийбър се мятат върху горящите мощи на Скайуокър, за да се слеят с него в постмодернистичен коитус. Една от момите отсреща приема погледа ми лично, а аз прехвърлям възможността за старомоден, сюрреалистичен етюд с нея насред събитието и върху масата. Решавам, че бисерите ми (колкото са останали) не заслужават тази копаня и за пръв път сериозно се замислям - защо съм тук. Синдикалният лидер (стар приятел, кадърен колега, съмишленик) има нужда от мен - за авторитет или социална тежест не ставам – значи е за помощ. Каква? Не може да очаква, че тези смешници ще измъкнат дори парченце от плячката между зъбите на акулите. Значи му трябва шум. За какво? Пет пари не давам, да го прави каквото ще. В акумулатора на усмихнатото си мълчание, съм насъбрал много шум и той го знае. Вече съм сигурен, че ме пази за десерт. Добре, глазура не предлагаме, но екзотика - колкото щеш. Започвам да слушам – за да си отпуша ръждясалото говорило ми трябва гняв, добър, старомоден бяс. През микрофоните се лее интелектуално (разбирай импотентно) каканижене, сънливо безразличие, компютърно генериран политически сленг, обикновен хленч. Трябва бая да се напъна, за да се впрегна от толкова… нищо. Нищо, от мухи правим слонове всякакви. Зъбчатките в главата ми почват да скърцат от високите обороти, дланите стават сухи, топли и тежки, пулсът се забавя, усмивката каца на устните, готов съм. "… А сега ще помоля колегата Михалков"… Колегата Михалков не бърза. В главата му са години мълчание, думи на революционери, отдавна обзаведени с конаци, синекури и коремчета, гласове на още живи и вече мъртви приятели, граждански патос, пунически лозунги… В ушите му пищят котетата, потопени в нафта и подпалени от веселите хлапета в махалата – писъците, които отпушиха първото изстъпление в бесния му живот. И "…Културата не е онова, което секва като му дръпнеш шалтера" на Стоян, лека му пръст, Камбарев. И винаги уместното "Наздраве, майна" на Колето, попътен му вятъра през Бардо, Карамфилов. И добавката "За старото немско порно!" от Чечи, Зелената Тара да бди над него, Щерев. И колкото по-големи стават шибаните думи в главата ми, толкова по съм сигурен, че трябва да си ги стисна зад шибаните зъби. Погледът ми пада на Sennheiser-а, включвам бутона и през говорителите потичат елейните, кадифени трели на специалния ми баритон. Процентът внимание върху словесния поток е минимален, с останалото - следя реакциите. Момите отсреща ме поглеждат рязко, стреснати от неуместното усещане, че това между краката им не е само инвестиционен пакет. После примигват бързо и сръчно прогонват размирния помисъл. Съседните цехове за културен полуфабрикат силно се напрягат при тезата, че "политиците не могат да ни дадат нищо" и още повече при думите "и нищо не могат да ни отнемат". Аз ги успокоявам с вметката, че става дума само за театъра и те спокойно се връщат в творческа хибернация. После тръгва каруцата, на която товаря позорището, за да го върна където му е мястото – по площади, кръчми и хамбари, там където се е родило и където никога няма да умре. После идва деветата дупка на кавала, в която – откак Аполон завря Пан в блатата – цял свят не намира нужда да инвестира. После идва дебелия червей на куката, без който нито един политик (от как свят светува!) няма да хвърли въдица – благородната кауза! Каузата, като политически дивидент. Каузата, на която като на бял кон можеш да препуснеш СРЕЩУ и ЗА, под възхитения поглед на електората, загърбил миналото си на евтина проститутка. Припомням, че театърът няма нужда от тях – политиците, но те – политиците, винаги са имали нужда от театър. Щедро им подарявам и каузата, и идеята, и времето, което губя в пустословие. И завършвам с патетичното "Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин".

По-добре да бях се отдал на разюздан сюрреализъм с журналистката, на която отказвам интервю, без дори да измислям извинение. По-здраво да бях стиснал зъби, дори с риск да изплюя някой счупен. Ама не става. Още откак потроших главите на любознателните хлапета от махалата с клон от окастрените варненски липи, не умея да спирам навреме. Надявам се никога да не се науча.

Бързам назад, към гласовете, звуците и гълъбовосивите полета на програмата за монтаж, които ще ме вкарат обратно в коловоза, ще прикоткат бесовете, ще дадат покой на пищящите в жълти пламъци котета. Бързам назад, при Джанго трипръстия Райнхард, назад при циганската каруца, в която съм струпал целия си въшкав живот, назад и бързо, преди някой да ме е провъзгласил за ром и да ме е интегрирал.

Вино

Спомням си първите си срещи с „психоисторията” на Айзък Азимов, на когото Илон Маск посвети току-що изведената в слънчева орбита между Земята и Марс вишнева Тесла. Онзи смайващ комплект инструменти на микро и макро структурата на човешкото общество, който обрича галактиката на колонизация, а разума – на неминуем взрив във вселенски мащаб. Дали този взрив ще е човешки или някакъв друг (какъвто и дa е), от гледна точка на вселената е все едно, а Homo Sapiens ще мине изпита, или няма – също все едно. И така психология и история. Е-те-т’ва е амплитуда! История за ровченето в чарковете от много преди Едип и Фройд, неговия пророк, история на простите помагала, с които човек залага основите на вселенския алгоритъм още в палеолитния оазис. Вино! Дали това е първия инструмент на свръх-човешкото, открит още в епохата на прото-човешкото? На кого му пука? Важното е че то, виното е с нас – от тогава, та до днес. Вирус в системата, бъг в системата и единствения начин на системата да предизвика собственото си разрушение, да се възстанови и пребъде на ново… до следващия цикъл. Вино. Когато несериозен пияч, като мен, пише за подобни неща, той осигурява подобаващ запас от ферментирал гроздов сок, препрочита манифеста на Стайнбек срещу трезвениците и се джурва в дълбокото. Защото за виното е грях да се пише на празна глава.

С какво, къде и кога се почва? С ферментиралите плодове под палеолитните овошки в африканската джунгла, около които до ден днешен в пиянска прегръдка се въргалят хищник и тревопасник? От песъчливите ридове на неолитна Колхида и Тракия? От платата в Анатолия и Иран по времето на Хетите и Елам, клетите потомци на които (подкокоросани от Мохамед) го обявиха за дар от Шейтана? От древна Гърция, където за 24 литра от гъстото, сладко, силно вино (има сведения, че е можело да гори!), се е купувал здрав, пълнолетен роб? От Римляните, които потърсиха в него истината – същата тази, дето наследниците им до ден днешен пробутват на цял свят… Пет пари не давам. Защото когато търся виното, вместо да се разпилявам в антропологични и археологически догадки, предпочитам да го намеря там, където знам че е. В корените ми. Лично моите.

Като деца, на мен и сестра ми, по празници, в малка чашка, под възмутения поглед на дядо (заклет трезвеник), се сипваше вино. Този македонски ритуал продължи да налива и в чашите на децата ни, слава Буду - нито един в семейството не залитна в крайностите на злоупотребата. С едно може би изключение, странно едно такова, особено… самият аз. Казват че сбирките на анонимните започват с признанието "аз съм алкохолик", та така - аз съм алкохолик. От лятото на 1980. Всичко започна в Москва (има ли по-подходящо място?), в един безистен на "Тверская" (тогава "Горки"). След поредния бравурен концерт на семейното трио, запяха домакините - грузинци, семейство Гигинейшвили, на четири гласа, с ефект на локален ядрен взрив. Няма да кажа, че сме си намерили майстора, просто няма да е вярно, да не говорим, че имахме три грузински песни в репертоара си и не ги пропуснахме. Не, просто намерихме съмишленици, сродни души и прочее дрън дрън ярина, от оная, дето колкото по не вярваш в нея, толкоз по те хваща за гърлото. После имаше софра, после още песни, а после - не помня как и защо - останахме само двама с Гигинейшвили младши. Връстник и адаш. Гия извади от скривалище в пианото бутилка водка - домашна, печена та препечена, "Восковая" (с разтворен в нея пчелен восък). Дали е било литър или почти - изпихме я, дъвкахме карамфил и българска жвачка "Идеал", а вечерта се доразцепхме от песни. Бях на 15 и ако съм бил пиян, "Восковка"-та е била последната от причините.

От баща ми (безалкохолик, лекар и партиен кадър) наследих стотици бутилки елитна пиячка, които осигуриха ритуалните ми експерименти в продължение на три години. В манерката влизаха сто грама V.S.O.P. за голямото междучасие, на обяд идваше джезвето греяна на нафтовата печка сливова, после коняк (за двата часа йога) или водка (за десетте километра в Морската градина), а вечерта (сам с Pink Floyd или чирак в креватите на разни каки) - вино. Ненавиждах напиването толкова, колкото непиенето, а оливането на връстниците събуди първите подозрения за директен произход на човешкия род от свинския. Дали съм прекалявал? Разбира се и не веднъж - това превърна манията ми за самоконтрол в клинична, а ненавистта ми към пиянските изпълнения в патологична. Но - общо взето - минах с танцова стъпка между капките (тежки и мазни) на пубертета. Три години, в които синапсите ми се подредиха в такава кристална решетка, че нито буря, нито изкушение, нито дори диарията на ежедневието успяха да я разрушат.

Беше зимата в началото на 1984, препрочитах за десети път "Илиада" и когато не си губех времето в училище, обслужвах скоротечната склероза на баба ми. Последната бутилка от наследството беше в прахоляк и паяжини, със залепен на нея лейкопласт, криво надписан "Грузинский". Помня - отворих го и слънчевите ридове на Колхида изгряха в сумрака на мократа варненска зима. Нито една прехвалена ичкия преди и след това не можа да се доближи на йота до съдържанието на скромния съсъд. Не помня за колко време стигна, но някъде между битката за тялото на Ахил и когато Аякс се наниза на меча си, всичко свърши. Седем години не помирисах нищо ферментирало или дестилирано, а месото си тръгна от живота ми поне до следващия.

Париж, лятото на 1990-та, бутам количката с втората ми щерка край Сена и дочитам древния тибетски трактат "Спора между чая и бирата". Толкова съм натопорчен от дълголетна злоупотреба с източни практики, че ако завинтиш крушка в задника ми, можеш да осветиш фасадата на Notre-Dame de Paris. Дочитам последната страница и в главата ми се пръква цитат от друга една дебела книга: Има време за събиране на камъни и време за разхвърляне на камъни"… Вечерта преглъщам факта, че няма Мавруд и отварям бутилка "Côtes du Rhône". Забравената топлина на Колхида потича в спечените ми мишци и неврони, безименния автор на будисткия текст кима доволно в съгласие с Еклесиаста, тренировката на следващия ден - без напрежение и с пределна концентрация - събира сеирджии и заплашва да срине La pauvre Tour Eiffel. Дарът на Шейтана се връща, за да прогони бесовете на добродетелта. Амин.

Преди години се запознах с готин, странен тип, компютърджия freelancer, хероиноман, които беше минал през каменистия ад на абстиненцията и изплувал на другия бряг, при хората с политически-коректни зависимости. Когато станахме достатъчно близки, той ми сподели следното: веднъж годишно приготвя спринцовка с карамел, сяда пред нея за няколко часа и накрая се набожда. Разбира се, питах го защо. Отговорът беше - за да се убеди, че продължава да не му е нужно. За да провери дали инструментите с които замества голямото Х (часове плуване и йога) продължават да вършат работа. Не го знам дали продължава или му е омръзнала тази руска рулетка, но знам едно: франсетата наричат всички психотропни вещества "stupéfiants". Фриволно го превеждам като "затъпители", може и "оглупители" - както предпочитате. И знам още нещо - всичките еликсири, прахчета, тревички, гъбки, семенца… са просто катализатори, патерици, инструменти с които можеш да подредиш бардака в главата си, а можеш и да я отвинтиш напълно. Инструменти, които спокойно (без да казвам лесно) можеш да заместиш с други. В моята катадневна ръченица върху бръснача, половинка червено на гладно, върши чудесна работа всеки път, когато усетя, че катаната блести особено хищно. Берекет версин и дай Буде всекиму.

Психоисторията на Азимов (вечна му памет) е инструмент, с помощта на който цивилизацията се измъква по-лесно и бързо от ада на варварството, което рано или късно, но неминуемо я сполита. В личните ми "файлове Х", крепостната стена от ритуали и виното или чая, които наливам в рова (в зависимост от естеството на бесовете) за сега успешно отлагат Армагедон. Не знам какво е било култовото предназначение на алкохола в античността. Не знам какви демони са гонили, от кои варвари са се ограждали. Но знам, че щом ни има до днес и напук на Шейтана, с "Онази сила, дето зло желае, а все добро твори", виното смазва скръцкавите ни от ежедневие зъбчатки, и само смъртта ще ни раздели.

Баровеца - отшелник

Има един въпрос, който с всеки следващ рожден ден, ме тревожи все повече. Къде в глобалното село може да си завре задника "различния"? Този, който отказва да избира между традиционни простотии и модерните такива. Който знае, че диарията не е алтернатива на запека. Как в човеко-образуващия концерн, наречен Западна демокрация, да си извоюваш лично пространство? Как да станеш отшелник, когато вариантите са маргинални до дупка? Планините и пустите плажове са теферич за пържолки, бирички, чалга и силиконови цици - там си връщат вкуса, като никъде другаде! Туризма приватизира храмове, манастири, ашрами и оазиси. Зелени, еколози, хипи, юпи, контета, нудисти, мачисти, феминисти, велосипедисти, байкъри, вегетарианци, вегани, хакери, кракери, фригани, дауншифтъри, радикали, либерали, хомосексуални, хетеросексуални, бисексуални, хиперсексуални, асексуални, транссексуални… Кохортите на днешните щурмоваци с мисионерски бяс громят всяко инакомислие. Разбира се, след всички тези излияния, трябва кратка дефиниция на "различност", нали? Ето: различен е човек, който половината си живот се страхува, че никога няма да стане като другите, а другата половина – че някога може да стане като тях. И точно този страх пази чудесно, импрегнира те, като балсовите трупи, на които Тур Хеердал прекоси Тихия океан.

Има нещо много весело в света напоследък. То не, че едно е само веселото, но това точно е симптоматично. Девалвацията на усилието. Поу, мечето от "Панда кунфу", става Войнът-дракон не защото е прекарал живота си в тренировки. А защото много го иска. Защото е симпатичен, демократично дебел, има късмет, чувство за хумор и добро сърце. В "Матрицата", героите се зареждат в програмата "полу-бог", стават "избраните" и се юрват да спасяват света. Как се правят спартанци днес? Просто - с дигитално добавени плочки по коремите на актьорите. В последното издание на "Междузвездни войни" куцо, кьораво и сакато грабва лазерния меч, и джедайства наляво и надясно. Просто защото се е пръкнал от нечии фрашкани с мидихлорини черясла или утроба. Примери все от киното, ще речете. Използвам кинематографа като понятен и общ за всички ни знаменател. Но не е само там симптома. Личността, различността, привилегията да си "Аз", вече не са това, за което воюваш със себе си и света. Те са обещание за нещо, което може да получиш, ако си послушен. Обещание, което никой няма намерение да изпълни - просто защото не може. Но с което преглъщаш сивия делник. Шарени хапчета плацебо: Безкрайното щастие, е в новия модел, с електронно регулирано, бензиново впръскване! Боксерките, с най-новия супергерой, ще скрият тъжната истина вътре, в боксерките! С нашия нов лубрикант, ще можеш да поемеш стреса от ипотеката! Новото, лазерно заточено ренде, ще смъкне всички стрии от самочувствието ти! Нашият препарат, ще изчисти и най-мазните петна в твоята биография! WOW!

Спомням си годините, в които тренирах 5 до 8 часа всеки ден, плюс уроците, които давах 3-4 пъти седмично в центъра на Пекин - 80 километра (отиване и връщане) на колело. И без да броим разните му там градинки, с разните му там местни майстори и бабаити, които ми помагаха да проверя какво съм научил в академията. По същото това време, отвъд желязната завеса (която Поднебесната добави към Великата стена), прииждаха хора, убедени, че фитнеса и стотиците гледани филми с Брус Ли, Джет Ли, Джеки Чан и прочее, автоматично ги превръщат в нинджи. Имаше изключения - свирепи маниаци от двете Кореи и Япония, тихи, замислени ветерани от Афганистан, и Чуждестранния легион, остри като бръснач евреи от двата пола… Бяха не повече от 3%. И отбягваха да се мешат с панирания кашкавал. А въпросният кашкавал учеше китайски колкото да поръча бира и да си вейне свободно и демократично невежата усмивка, и вялото либидо. Китайците са хора хитри и най-вече мъдри. Спокойно взимаха парите на всички. Искаш диплома? Няма проблем - избирай: У-дан, Шао-лин, някой от институтите за изследване на нещо си? Каквото искаш. По ценоразпис. За три месеца обучение - кратка (и повърхностна) история на предмета и натоварване с интензивността на физиотерапия - толкова. За шест - от същото, плюс честта да те пердаши (леко и цивилизовано) именит майстор - толкова. Искаш да научиш нещо? Няма проблеми. Парите, плюс три до шест години от живота ти, плюс минимум 5 часа (от които 2 - як бой) всеки ден, плюс готовността да си късаш сам задника поне по час и половина, всеки ден, до края на живота си. Почваме ли?

Понякога се питам - колко повредени тела и умове са оставили по мисионерския си път онези пачи, с купените дипломи. Пък после си викам - всеки получава това, за което плаща. Какво да ги мисля и тях, и учениците им. После обаче си давам сметка, че те са от които идва общия знаменател. И ма'ни ги тях, вълци ги яли… и ма'ни ме мен с кривите ми коренища… Какво обаче правим с фиданките? И накрая си викам - ай' сти'а си мрънкал за пучите въшки, дет' бяха кат' лъ'ове! - а туй лъ'ове ли са?…

Мен ми е ясно, че така е по-лесно. Че потребителско общество се строи с тухлички Lego. Знам, че не е удобно да си различен. Но за човек, който чува деца и се опитва да им вкара в главата, че успеха е 90% труд и останалите 10 за всичко останало, това си е ритник в топките. Защо ме ритат в топките по повод на нещо, което е мое изконно право и задължение? Как да науча децата си, че щастие и самоличност можеш да купиш единствено с парите, които отказваш да спечелиш? Как… И така: тухла или различност. Това е въпроса. Аз знам, че кадърното ще изкласи. И почти винаги - напук, а не благодарение на системата. Родих се във време, в което различността се наричаше дисидентство, а полит-коректната мимикрия беше задължително условие. Имах съученици червени, до членство в БКП; след десет години станаха тъмно сини; след още десет - жълти, като бебешка дрисня. И не спряха да растат в йерархията, някои стигнаха чак до върха. Та си мисля следното: ако "елита" добива стойност и различност на такава цена, ексик олсун му кадърността.

Днес, калъпа на политическата коректност е тапициран с бархет, а остракизма - по-малко ГУЛАГ-ов. Ментицидът (наказателната психиатрия) обаче, надживя Третия Райх, Империята на Слънцето и Варшавския договор. В западна Европа, 30% от децата (на юг) до 70% (на север), са на успокоителни или антидепресанти - в зависимост от посоката на щръкване спрямо нормата. Спомням си една мома - работеше като аниматор към Нестле (кашкавала къркаше по цял ден, а тя им надзираваше отроците), която изпадна в дива истерия, за това, че трябва да им дава хапчетата. Явно терапията (три бутилки вино и три часа секс), е дала резултат - от 15 години е в Холандия, роди и си гледа детето там. Аз не знам каква е разликата между медикаментозната кастрация и ГУЛАГ, сигурно има такава, но въпроса не е като за моята заплата. Със сигурност обаче, отказвам да приема едното, като алтернатива на другото.

Преди няколко хиляди години (по субективната скала), някой, за когото имам смътен спомен, че наричах аз, беше почнал да брои миговете, в които е бил жив. Наричаше ги: "единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Отличаваха се от всичкото останало време по това, че в тях не му липсваше нищо и имаше всичко. Тези мигове задаваха неудобни въпроси. Не винаги даваха отговори. Но винаги връщаха в живота невидимото. Невидимото, което ни пречи да сме атоми (поради което старателно го забравяме); невидимото, без което преставаме да сме галактики. Сега броя миговете, в които съм бил жив и се питам: какво съм правил последните няколко хиляди години? После ще тръсна глава, ще забравя и кротко ще заема мястото си в кристалната решетка. Докато не срещна (случвало се е) някой от тях - баровците-отшелници! Някой от онези, с въпросите без отговори и с отговори на всички въпроси. Някоя от онези черни дупки в обществото, които могат да си позволят най-истинския лукс: да не забравят, да помнят, да си остават галактика.

Коледа напук

Аз не зная какво означава "вярвам". Предпочитам да глаголя "знам", но - спокойно! - няма да ви каня на разходка в моите обувки. Защото идва Коледа и думата е "вярвам". Анахронизъм, инерция, залъгалка по празници, сламка при давене, вариант на downshifting-а? Основание за богоизбраност, оправдание за различно-фобия, повод за мисионерстване… Една от думите, които значат толкова много неща, че престават да значат каквото и да е. А без нея продължаваме да не можем. Оглеждам се понякога и имам чувството, че съм в лабиринт с криви огледала. А в тях е отражението - моето, на другите… на цялото ни време - криво, щърбаво, изгубило контурите си. Защото вярата, щем - не щем, продължава да е единственото, в което можеш да се потърсиш, намериш, харесаш, презреш… Да се измислиш, да се измериш, да се рендосаш, да махнеш пъпка. И ако я няма в дребното ежедневие, и ако не дълбае руслото на целия ни живот, на къде и как да вървим, какво ще оставим на децата си?

На всички езици, които поназнайвам, във всички традиции и цивилизации, "религия" означава връзка. От "religare" (свързвам лат.), "relegere" (събирам лат.) през "йога" (съединяване) и "тантра" (нишка) - всички потоци се вливат в едно. Още по на изток (Будизъм, Конфуцианство, Даоизъм) ползват суфикса "дзяо", който означава "учение за", "обединено около", "центрирано върху". Съответно за трите традиции: просветление (освобождение); човек (и общество); път. Всички религии, без изключение, поставят едно задължително условие: абсолютен, надличностен коректив и връзка с Него или в името Му. Баш тука е препъни-камъка, щото това последното хич не е едно и също. Ще се опитам да го облека в думи, белким докато обяснявам на мен поне да ми стане ясно. Защото не е лесно, можете да сте сигурни.

Връзка. Хоризонтална (в семейството, общността, обществото, нацията) и вертикална (между индивида и Висшата инстанция). Толкоз. Останалото, за което са се клали, колят се и ще се колят людете, са подробности. Касапница, заради спора по изконния въпрос - "защо когато синята слива е червена, значи е зелена". Тъкмо речеш да си позитивен, топъл, Коледен! - почваш велемъдрите писания… и виждаш уродливите аватари на мисионерството, разперили кървави платна към поредното островче инакомислие. Политеизъм, дуализъм, монотеизъм, атеизъм… и все под общ знаменател: войнстващ! Мантрите на цивилизацията са заседнали като трън в сезоните на блудния ми живот. В революционния патос на презрелия социализъм от моята пролет. В оповръщаното от ялови либерални лозунги лято. Та до днес, когато есенния вятър ме засипва с довеяни от закат слънце съветски слогани, а изпод шапката на чичо Сам добрият, стар болшевизъм продължава да размахва артритен показалец. Как се гради цивилизация на такава основа? Отговора на един велик инквизитор (многократно преизпълнил плана по изгаряне на вещици) е: въпреки недостатъците на църквата, света продължава да го има и това е най-сигурното доказателство за съществуването на Бог.

Нейсе. Религията, като хоризонтална връзка, сплита индивидите в общност и налага правила в отношенията. Тя е условие за добруването на обществения организъм и успешната защита срещу конкурентите. Във всички традиции, това е основната функция. Цимент на обществото. Не ми се обсъжда коя от религиите как се справя със задачата, защото няма смисъл. Това дето го има - минало е през времето, стигнало е до днес и даже си прави сметки да пребъде - се е справило. Колко ще му излязат сметките? Няма да надничам в бъдещето - дори да съм изкушен, дори да мога - не искам. Особено по Коледа. Щото въпроса - нали? - беше за добрата стара Коледа. Все едно кога празнуваме рождението Му - на 25 декември или 6 януари, все едно дали отпочваме календара (calendae на латински) или подгонваме прасето, все едно дали сме жертви на рекламна истерия или на гузна съвест - Коледа си е Коледа. И не е от вчера. Покрай края и в началото на годината обичат да се раждат богове. Особено онези, които преди да се жертват за нас и възкръснат, все пак трябва да се родят. Озирис, Дионис, Митра, нашето Момче… Каймака по горните етажи. Много е чурук директната връзка с Тях. Особено по западните цивилизационни ширини. В случая с нашата операционна система, от Него ни дели дълга верига от посредници - хем клисава, хем бетонирана - и си е истинско чудо да се докопаш до шлифера Му. Дали другаде се справят по-добре? Дали са открили алтернатива на развитието като туморно образувание - все напред, все нагоре, за сметка на всичко останало! - към неумолимия прогрес? Дали хармонията може да го измести (прогреса) като модел, като идеал, или просто не е целесъобразна от еволюционна гледна точка? Човекът днес (понеже сифилитика Ницше му внуши, че се е научил сам да си бърше задника), се откри на ново ниво - Homo deus! Човекобог. Бог? Просто да му е. Има един любопитен момент в будизма: на боговете е отреден вечен живот, младост, красота, охолство, всемогъщество… Но могат да се освободят от самсара само когато се преродят в човеци.

Дали е важно да се знае всичко това? По-скоро не. Знанието почти винаги е обратно-пропорционално на вярата. И не знам дали е направило някого щастлив. Древните твърдят, че носи тъга, други едни древни (по на изток от Рая) настояват, че носи радост. Всеки да избира на кои древни да заложи. Покорихме атома, покорихме небесата! - а висините, висините, още дълбините на мирозданието, продължават весело да ни показват кукиш. Света е пълен с експерти по сравнителна религия - безбожници до мозъка на костите и ядрени физици, вярващи като Авраам, вдигнал ножа връз Исаак. Аз не знам къде е истината, но знам, че никога не е при мнозинството. Атеистите днес, са снощните конформисти, същите, които в строен многоглас пееха колко плоска е земята. И палеха клади. От друга страна обаче, в безкрайната вселена осеяна с огнени кълба, се носи и костенурката А-Туин, с все слоновете и Диска на гърба. И ние, малцината свидетели на пророк Пратчет знаем - ако в нея няма място за въображението, тя, вселената, няма да е безкрайна. Признателни сме на квантовата механика за това, че позволи на дядо Коледа да се пъхне във всички комини по света за една нощ и да поеме всичките чаши мляко, които го чакат. Благодарим за реалността под стиснатите клепачи - инаква, но не по-малко реална от онази на Тома Неверни. И обявяваме за смъртен грях рушенето на която и да е вяра, надежда и любов. Защото невежеството - онова по футболните трибуни и депутатските банки, безкнижното невежество и невежеството титулувано, невежеството, което гази тревата и тъпче себеподобните, невежеството на простия милиардер и тъпия юзър… То си е постоянна величина. И е добре да можеш да вярваш, че ще бъде въздадено според делата. За да се постараеш малко - ако не от срам, поне от страх. И в името на един по-поносим свят. Вярващи от всички страни, съединявайте се! Амин.

Преди години (не помня повода) научих, че думата "съвест" на фарси (персийски) се произнася като "чиста". Какви са лингвистичните лабиринти, през които се е разклонило индоевропейското коренище, дали не е просто съвпадение - не ми пука. Резонансът в мен, беше от 7 степен по скалата на Михтер и още не е отзвучал. Бюджолд го беше казала така: репутацията е това, което другите знаят за теб; честта е онова, което сам знаеш за себе си. Наясно съм, че думи като съвест, чест, идеал, достойнство… дори репутация и вяра, са анахронизми в глобално развинтеното общество. Само, че с какво да ги заменя, заместя… как да запълня вакуума? Защото вакуума, както знаем и от квантовата механика, и от Гоя, е "сънят на разума, който ражда чудовища". Та така, като гледам - избора е анахронизми или чудовища - всеки да избира сам. И аз избирам Коледа. Въпреки няколкократно преинсталираната си операционна система, напук на ъпгрейдите, древните и модерни вируси - да бъде Коледа!