Моето мъжко момиче

Градът се казва Варна, годината е 1940. С мокрия сняг в края на ноември, на бял свят се пръква отрок от женски пол, със сочното име Малина. И се започва.

Винаги ми е казвала, че не се чувстава уютно, нито комфортно в кожата на жена. Като малък не разбирах защо. Има жени, жени и половина, някои стигат само до половинки - в тази класация тя го докарва от жена и три четвърти нагоре. Тогава защо? Пораснах и разбрах. Сигурно е лесно да си "мъжко момиче" в мека, поддатлива, поддакваща среда. Във време цивилизовано, охолно, еманципирано и политически-коректно. Сред мъже кротки, отзивчиви, диалогични... Е, не би. За дядо ми, баща ми и мен беше привилегия тя да е до нас. За нея си беше тежка карма. И продължава да е. А тя продължава да си я носи с усмивка.

Градът се прекръства на "Сталин", тя навършва четири и започва тежката битка с пианото. Яка излезе честната немска махина - мина през деца, ученици и внуци, издрапа през 20 век, и влезе очукана, но звучна в 21. И до днес не спира да стене под изкривените от свирене пръсти на Малина. А тя има много тежка ръка. Три пъти съм я виждал да се бие и трите пъти с мъже доста по-едри от нея. В резултат тя стана Мангустата (тъкмо бях кръстосал пътеки с Рики Тики Тави). И до днес си е Мангустата. Само дето е "старата", откакто се появи "малката", жена ми.

Странно животно е мангустата. Интелигентно, изящно, любопитно, дружелюбно, любвеобилно и свирепо. Лесно намирам всичко това в отношението към нея, на всички, които ѝ пращат поздрави с повод и без повод. Свирепостта обаче си остава за домашно ползване. Беше ми казала веднъж: маниакалността не се лекува, добрата новина е, че можеш да избираш маниите си. Не знам как и доколко се оправят другите. Знам, че ако съм жив вече 52 години, то е благодарение на свирепото култивиране на маниакалността. И абсолютната ми убеденост в правото на всеки да оформя себе си и най-близкото си обкръжение по свой тертип. Без да пречи на останалите да правят същото. И свирепо да се бори за това право срещу която и да е система. Амин.

Бързи факти. Първите 17 години минават между пианото и 40 метров кладенец, от който Малина вади вода за 9 декара овощна градина. Смайващата физическа сила и невероятните филми в главата са това, което я държи във форма и до днес. В следващата възраст стъпва една неприлично красива жена. Огромни, черни очи, черна, лъскава и къдрава грива до кръста. Глас - море - три октави от алт до драматично сопрано, плюс мек фалцет за десерт. Бенките по лицето са точно там, където ги е лепяла мадам Помпадур в отчаян опит да постигне онова, което Малина просто си е. Градът отново се казва Варна, витрините на модните за времето фото-ателиета са покрити с нейни снимки в огромен размер. Половин Варна е влюбена, другата половина скърца със зъби. Не знам колко и какви са били изкушенията, не знам как е преминала през тях. Знам, че никога не е броила пропуснати влакове.

Междувременно е приета и изключена от консерваторията. Приета на първо място, изключена заради офицерското минало на дядо си, чичо си и баща си. Един генерал, един полковник, един майор. От ония офицери с по пет чужди езика, два музикални инструмента и умения в авиацията, щиковия бой, приготвянето на конски наденици и салонните танци. В една друга България, в друго едно време е имало такива.

Малина е учителка в Балчик, хористка в "Морски звуци", (създаден от Добри Христов и баща ѝ, дядо ми Васил), музикант и корепетитор в кукления театър. Краят на 50-те. Социалистическата ни родина е затворена по добре от консерва "Копърка". А Малина обикаля света. Като хористка и с кукления театър. Започва тогава, не е спряла и до днес. Повече от 55 години. Обиколила го е повече от 3 пъти. Не е била в Австралия, Нова Зеландия и Гренландия, но - де що е живот - пред нея е. На 77 прави малки крачки, но яките ѝ крака продължават да навъртат километраж.

Любопитство, бяс, жажда за свобода, умение да минава между капките? Нямам еднозначен отговор. Много хора не спират да говорят за свободата, да я търсят, да се борят за нея. Не съм я чувал дума да обели по този повод. И не си я спомням другояче, освен абсолютно свободна. Спомням си я да плаче, никога да хленчи. И да благодари, и да благославя, и да крещи по някого (по мен най-вече). Не я помня да проклина, да се моли. Нито да прощава. Да съчувства да, да прощава - никога.

Появява се македонеца - зеленоок и атлетичен, с огромен, мнократно чупен от бокса нос, кандидат на медицинските науки. Експерта в мълчането, очароването, иронизирането, обичането, нежността и кариерата. Влюбва се в снимките по витрините на фото-ателиетата и намира момичето на улицата на която живее. Няколко месеца по късно, на сватбата Малина е с висока температура, седмица след това македонеца (баща ми Методи) заминава отново за Москва. Майка ми твърди, че се е влюбила в него заради писмата му, чак след сватбата. Сигурно не е имала време преди това, вярвам ѝ. Той, баща ми, не беше от този свят. Затова и толкова рано си отиде от него.

Появявям се аз, после сестра ми. Следват шестнайсет години, в които тя, баба ми Рада и дядо ми Васил - не зная как - успяха да ни подарят най-прекрасното детство, за което може да се мечтае. Баща ми беше в Москва, в Ялта, в София, в службата, в партията... И винаги до нас когато имахме нужда от него. Умря на 43. Малина беше на 39. Изглеждаше с 10 по-млада. Повече не се омъжи.

После... Презрелия социализъм пльокна, бясната демокрация мина като булдозер и срина всичко, което беше оцеляло, от 16 республика разцъфтяхме в трета категория Европа. Малина се усмихваше. Понякога беше гримаса, понякога - просто по навик. Пенсионира се. Продължи да наобикаля явките - навсякъде по света, където се въдят стари приятели и роднини. Музика, театър, хор, ученици, чужбини, деца тийнеджъри, деца студенти, внуци. Трудно ѝ беше с браковете ми (кротна на третия). Започна бизнес. Магазина ѝ беше култов 20 години. После дойдоха моловете. А тя прхвърли 70-те.

Сега ситни и шета, хока актьори, ученици, деца, снаха, зет и внуци. Сънува цветно, широкоокранно и умее да си досънува при желание. Отглежда котки. От осем, до само една в момента - в къщи. И от около 30, до +безкрайност - улични. Един мъжага, докато още държеше магазин, беше стрелял по тях с пневматична пушка. Счупи му носа, а беше ударила седемдесетака. Три или четири години след като затвори кепенците, ходеше да храни още +безкрайност котки в центъра. Напоследък прескочи с яка засилка и бодро тананикане два инфаркта. Дъни пианото (в политически-коректните часове от денонощието), готви (зле), прави пирози и торти (божествени!) и гледа сериали. И се усмихва, когато почна да я навиквам за сериалите. Задава ми въпроси. Стоически прие диагнозата ми, че 99% от това, което наричаме "аз" го чака неминуемо безсмъртие, а останалият един, идва с крушата за обяд и си отива с рязането на ноктите. Обаче се троска на внучка си, когато я пита "меме, ще ми оставиш ли котките, когато ти дойде времето?". Чакат я Австралия, Нова Зеландия и Гренландия. Силно се интересува от проекта на Маск за заселване на Марс. Само се чуди как ще си отнесе пианото до там - предното пренасяне беше с въжета, по фасадата, до 8 етаж! За сега - в близка перспектива - това е. Това е майка ми, Мангустата, Сияйният Хипопотам, обикновената вещица Малина Михалкова.

16.07.2017г.

Варна

Спунк

Вали дъжд. Татко ме слага на два стола в нишата пред балкона, подпира ме с възглавница, увива ме с одеяло. После оставаме само аз и дъжда. Един от най-ранните ми спомени. Баща ми го няма вече три и половина десетилетия. Това не му пречи да е с мен винаги, когато завали. Не само той, но за това – друг път. Сега ще е за дъжда. За онова, което той донесе, което дойде с него и идва с него – от тогава, та досега.

Преди години бях силно впечатлен, от легендата за Лао-дзъ, който тръгва към формулировката на „Дао” измисляйки нов термин, съвсем нова дума – същото това „Дао”. Изкушавам се да направя нещо подобно. Но понеже отдавна се боря с изкушенията (все по-лесно за съжаление), мисля, че ще го преборя. Още повече има друга една дума, дето отдавна си търси значението – като се почне от Пипи Дългото Чорапче и се продължи с всеки, влюбен завинаги в нея. И понеже това е понятие важно за мен, почти толкова важно колкото е Пипи (и за това – друг път), избирам да го нарека „Спунк”.

Спунк. Често идва с дъжда. Още по-често със снега, само дето снега не идва често. Винаги е в прибоя, в реките – само когато са чисти или ако ги чуваш само, без да виждаш колко са мръсни. Носи със себе си нещо мокро, монотонно, студено и спокойно. Нещо което размива секундите до минути, после до часове, а после времето спира. Когато му хванеш цаката разтягаш пет минути до пълно безвремие. Всъщност толкова е лесно, че се чудя (и винаги съм се чудил) как останалите (повечето) не го могат. И защо. Знам че им се случва понякога – виждам го в празните им очи и в чувството за вина което ги пълни, когато момента отмине. Защо не могат да го повикат, защо се чувстват виновни когато си отиде – никога няма да разбера. Знам само, че това е, което ги забива в бутилката и това е, което ги забожда на иглата. Спунк.

Когато го започнах този текст, беше юбилея на майка ми. 75 години. Пък ме изби на баща ми. Спомням си поетичните опити от моята младост (през какво ли не блудство минах, но поне не публикувах никога, нищо):

Достигна ли мама оргазъм?

Беше ли татко пиян?

Аз яйцето ли бях, или поповата лъжичка?

Или отсъствието на чертичка

Която да превърне игрека във хикс?

Хубава поредица от въпроси, ефектна. Най-вече ефектна. Младост-нерадост. Когато почнах да си играя на ефектни и безсмислени въпроси, вече познавах Спунк, можех да влизам (екзотична, гъделичкаво-опасна поредица от ритуали) и даже да излизам, без да вия от абстиненция. Разбира се, на мама и се наложи да ме измъква с ритник, но само веднъж – възпаление на мозъчната кора, оставаха ми две седмици до отплаването – окончателно, както твърдеше лекаря, в пълно недоумение как съм успял да се докарам до подобно състояние. Как?… И защо?!… Един, единствен път се случи. След това превърнах ритуала в рутина и това реши въпроса. Обикновено цял живот правя обратното: от рутината – ритуал, но за някои неща е по-добре да зарежеш алхимията и да минеш с проста химия.

Не. Мама не стигаше до оргазъм с татко. Татко не употребяваше нищо със съдържание на розови слонове в него. Имаха чудесен брак. Кратък и чудесен. А аз чудесно детство, дай Буде всекиму. Сега уча най-малката си дъщеря (от 5 годишна, вече 4 години) да влиза и излиза от Спунк – дейност, с кодово наименование „Лисини-писини упражнения”. Има напредък – не заспива на влизане; когато излиза не се съдира от рев. Ползва го да си почива, когато няма време за пълноценен сън. Вече е зарибена. А аз не изпитвам никакви угризения.

Има хора, които тънат в мизерия, други – в разкош, има сатрапи и революционери, роби и господари, изнасилени и изнасилвачи, жертви и палачи. Хора, които забравят сънищата си, хора, които забравят да се събудят, хора, които се дивят на собствената си „уникалност” и се давят в собствената си „уникалност”, и потеглят към дъното, вкопчени в своята „уникалност”. Не успях опазя своята. Не можах да вляза в Спунк уникален, не успях да изляза уникален от него. Научих се да се преструвам на такъв – никак не е трудно, даже е забавно. Сред вълци живееш, по вълчи ще виеш.

Един вълк е всичките вълци.

Вълкът „едикойси” е само той си.

Свобода, равенство, братство

Liberté, égalité, fraternité

Златна, късна есен, като излязла от приказка. Уютно кафене – дървено и златисто, като някое от онези в Латинския и около Трокадеро – един от малкото спомени, които ме връщат с носталгия в Париж. Горкият Париж. Горката Франция. Вулгарно разстреляна, напук на кротката си, цивилизована импотентност. Имперските атрибути, заедно с угасналия факел на цивилизацията О Бозе почиват в буркана с формалин, а тлъстия кастрат се зъби на шепата хулигани, които сам породи, отчува и възпита. Карма.

Свобода, равенство, братство

Тази мантра на западната цивилизация е заседнала като трън в сезоните на блудния ми живот. В революционния патос на презрелия социализъм от моята пролет. В оповръщаното от ялови либерални лозунги лято. Та до днес, когато есенния вятър ме засипва с довеяни от закат слънце сухи, съветски лозунги, а изпод шапката на Чичо Сам - добрият, стар болшевизъм продължава да размахва артритен показалец. Свобода, равенство, братство – тъкмо почвам велемъдрите си писания и те отново изплуват с бравурно-кървав патос. Майната му на Париж, майната и на Франция. Лек път през Бардо на всичките Жан, Пиер и Мари, и прочее знайни и незнайни жертви на човешката глупост. Както и на онези в Синай, Бейрут, Дамаск итн кьошета, встрани от европоцентричния фокус на събитията. Амин.

„Съдби, по-лоши от смъртта” беше кръстил книгата си Кърт Вонегът. Няма съдба по-лоша от смъртта беше извода му. Аз нямам такъв опит в умирането като него, с трите му (неуспешни) опита за самоубийство. И категорично не споделям извода му. Има много варианти на живот по-лоши от смъртта. Няма да ги изреждам. В личната ми класация най-отпред са страха и цинизма. И общия им корен – невежеството. Каква е връзката на всичко това с темата за свободата, равенството и братството? В това, че нямам намерението от никаква висота, на никакъв интелектуален скепсис, през никаква призма на цинизма, през никакви нюанси на страха да громя човешката вяра. Нито пък имам намерение да търся оправдание за човешката глупост. Особено когато се касае до идеи, вкарали с ритник в гроба милиони човешки същества, включая авторите си. Знаем, че света не е толерантен, че е агресивен, страхлив, подъл и агресивен, че гръбнака на Homo Sapiens се е извисил в резултат на изтребването на всичко живо, а от десетки векове предимно на ближния – за да оцелее, за храна, за удоволствие, защото така, защо не… Обаче светът, тук в дядовата ръкавичка става все по-малък, а глупостта е все така безгранична. И хоризонта на ядрената зима или изтребените пчели – все по-близо. И повтарянето, повтарянето още натрапването на своите мантри на всички останали - НА ВСИЧКИ! И НА ВСЯКА ЦЕНА! - приближава тези светли хоризонти.

Лео Таксил беше описал католическата църква като величествен галеон, гордо плаващ сред море от кръв. Самолетоносача на западната цивилизация, под знамето на „Свобода, равенство, братство” пори океан от кръв.

Не се раждаме свободни. Не сме равни по рождение. И братя – като се има пред вид челния опит на Каин – слава Буду, не сме. Не сме свободни, не сме равни, не сме братя. До личната свобода се стига през лабиринта на чуждата. И трудно се стига, и рядко се стига. Равенството предполага определено скъсяване или разтягане – нещо, което политически коректния индивид (както и всестранно развинтената личност преди него) охотно симулира. Което и в двата случая означава едно – дълбоко лицемерие, породено от страх и водещо до цинизъм. Лицемерие дълбоко, дълбоко още масово и повсеместно. Или дисидентство. И не дисидентство уютно и престижно, обслужващо нечия идея за гореща или студена война. А дисидентство предполагащо корекция – скъсяване или разтягане съответно; или остракизъм, отхвърляне, изолация. Nothing personal. Just business.

Весел живот си живеем. Задъхани от веселие, задавени от веселие, полу-удавени от веселие. Не знам за вас, но аз се смея, та се късам. Няколко серии от моя живот свършиха малко преди да умра от смях. Но – както знаем – най-доброто предстои.

Не сме свободни. Не сме равни. Не сме братя. Ние сме различните фасети на един и същ диамант. Различните знойни гънки на един и същ екскремент. Различните аватари на един и същ електрон. Различни.

Прекрасна есен. Нали?

Начало

Никога не съм водил дневник. От години активността ми в Интернет е сведена до електронна поща, новини и лекции в YouTube. И сега изведнъж – блог. Малко е нелепо, старомодно малко, за което нямам никакво намерение да се извинявам. Много цирей разцъфтя напоследък в мозъка ми. Някаква форма на само-лечение се налага – вероятно това е причината. Трябва да си отворя устата преди да съм онемял. Сиреч – настоящото занимание е в достатъчна степен безсмислено, за да ме ангажира изцяло.

Това, с което ще се занимавам тук са въпроси. От онези без отговор. Без отговор толкова от отдавна, че много отдавна никой не се опитва да потърси отговор. Те ще следват принципа на един сценарий за филм, който написах много отдавна, с китайски йероглифи, които вече не мога да прочета. Сценарий за филм, който никога няма да заснема. Филм, който трябваше да се нарича "Единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Прости въпроси – живот, смърт, смисъл… защо и как. Отговорите ще са точно толкова хаотични и несистематични, колкото и реда, в който ще задавам въпросите. Когато някой е толкова безнадеждно концептуален, колкото съм се пръкнал в този живот, не му остава нищо друго освен да се джурне в хаоса, да се изпълни с него, да го изпълни с целия този бяс и всичката онази радост, които никога не съм желал, трудно приех и без които не мога.

И ето го заглавието. Дойде си съвсем само. До колкото това, което започва днес изобщо може да има заглавие.

Бяс и радост

Дупе да ви е яко. И на добър час.