Баровеца - отшелник

Има един въпрос, който с всеки следващ рожден ден, ме тревожи все повече. Къде в глобалното село може да си завре задника "различния"? Този, който отказва да избира между традиционни простотии и модерните такива. Който знае, че диарията не е алтернатива на запека. Как в човеко-образуващия концерн, наречен Западна демокрация, да си извоюваш лично пространство? Как да станеш отшелник, когато вариантите са маргинални до дупка? Планините и пустите плажове са теферич за пържолки, бирички, чалга и силиконови цици - там си връщат вкуса, като никъде другаде! Туризма приватизира храмове, манастири, ашрами и оазиси. Зелени, еколози, хипи, юпи, контета, нудисти, мачисти, феминисти, велосипедисти, байкъри, вегетарианци, вегани, хакери, кракери, фригани, дауншифтъри, радикали, либерали, хомосексуални, хетеросексуални, бисексуални, хиперсексуални, асексуални, транссексуални… Кохортите на днешните щурмоваци с мисионерски бяс громят всяко инакомислие. Разбира се, след всички тези излияния, трябва кратка дефиниция на "различност", нали? Ето: различен е човек, който половината си живот се страхува, че никога няма да стане като другите, а другата половина – че някога може да стане като тях. И точно този страх пази чудесно, импрегнира те, като балсовите трупи, на които Тур Хеердал прекоси Тихия океан.

Има нещо много весело в света напоследък. То не, че едно е само веселото, но това точно е симптоматично. Девалвацията на усилието. Поу, мечето от "Панда кунфу", става Войнът-дракон не защото е прекарал живота си в тренировки. А защото много го иска. Защото е симпатичен, демократично дебел, има късмет, чувство за хумор и добро сърце. В "Матрицата", героите се зареждат в програмата "полу-бог", стават "избраните" и се юрват да спасяват света. Как се правят спартанци днес? Просто - с дигитално добавени плочки по коремите на актьорите. В последното издание на "Междузвездни войни" куцо, кьораво и сакато грабва лазерния меч, и джедайства наляво и надясно. Просто защото се е пръкнал от нечии фрашкани с мидихлорини черясла или утроба. Примери все от киното, ще речете. Използвам кинематографа като понятен и общ за всички ни знаменател. Но не е само там симптома. Личността, различността, привилегията да си "Аз", вече не са това, за което воюваш със себе си и света. Те са обещание за нещо, което може да получиш, ако си послушен. Обещание, което никой няма намерение да изпълни - просто защото не може. Но с което преглъщаш сивия делник. Шарени хапчета плацебо: Безкрайното щастие, е в новия модел, с електронно регулирано, бензиново впръскване! Боксерките, с най-новия супергерой, ще скрият тъжната истина вътре, в боксерките! С нашия нов лубрикант, ще можеш да поемеш стреса от ипотеката! Новото, лазерно заточено ренде, ще смъкне всички стрии от самочувствието ти! Нашият препарат, ще изчисти и най-мазните петна в твоята биография! WOW!

Спомням си годините, в които тренирах 5 до 8 часа всеки ден, плюс уроците, които давах 3-4 пъти седмично в центъра на Пекин - 80 километра (отиване и връщане) на колело. И без да броим разните му там градинки, с разните му там местни майстори и бабаити, които ми помагаха да проверя какво съм научил в академията. По същото това време, отвъд желязната завеса (която Поднебесната добави към Великата стена), прииждаха хора, убедени, че фитнеса и стотиците гледани филми с Брус Ли, Джет Ли, Джеки Чан и прочее, автоматично ги превръщат в нинджи. Имаше изключения - свирепи маниаци от двете Кореи и Япония, тихи, замислени ветерани от Афганистан, и Чуждестранния легион, остри като бръснач евреи от двата пола… Бяха не повече от 3%. И отбягваха да се мешат с панирания кашкавал. А въпросният кашкавал учеше китайски колкото да поръча бира и да си вейне свободно и демократично невежата усмивка, и вялото либидо. Китайците са хора хитри и най-вече мъдри. Спокойно взимаха парите на всички. Искаш диплома? Няма проблем - избирай: У-дан, Шао-лин, някой от институтите за изследване на нещо си? Каквото искаш. По ценоразпис. За три месеца обучение - кратка (и повърхностна) история на предмета и натоварване с интензивността на физиотерапия - толкова. За шест - от същото, плюс честта да те пердаши (леко и цивилизовано) именит майстор - толкова. Искаш да научиш нещо? Няма проблеми. Парите, плюс три до шест години от живота ти, плюс минимум 5 часа (от които 2 - як бой) всеки ден, плюс готовността да си късаш сам задника поне по час и половина, всеки ден, до края на живота си. Почваме ли?

Понякога се питам - колко повредени тела и умове са оставили по мисионерския си път онези пачи, с купените дипломи. Пък после си викам - всеки получава това, за което плаща. Какво да ги мисля и тях, и учениците им. После обаче си давам сметка, че те са от които идва общия знаменател. И ма'ни ги тях, вълци ги яли… и ма'ни ме мен с кривите ми коренища… Какво обаче правим с фиданките? И накрая си викам - ай' сти'а си мрънкал за пучите въшки, дет' бяха кат' лъ'ове! - а туй лъ'ове ли са?…

Мен ми е ясно, че така е по-лесно. Че потребителско общество се строи с тухлички Lego. Знам, че не е удобно да си различен. Но за човек, който чува деца и се опитва да им вкара в главата, че успеха е 90% труд и останалите 10 за всичко останало, това си е ритник в топките. Защо ме ритат в топките по повод на нещо, което е мое изконно право и задължение? Как да науча децата си, че щастие и самоличност можеш да купиш единствено с парите, които отказваш да спечелиш? Как… И така: тухла или различност. Това е въпроса. Аз знам, че кадърното ще изкласи. И почти винаги - напук, а не благодарение на системата. Родих се във време, в което различността се наричаше дисидентство, а полит-коректната мимикрия беше задължително условие. Имах съученици червени, до членство в БКП; след десет години станаха тъмно сини; след още десет - жълти, като бебешка дрисня. И не спряха да растат в йерархията, някои стигнаха чак до върха. Та си мисля следното: ако "елита" добива стойност и различност на такава цена, ексик олсун му кадърността.

Днес, калъпа на политическата коректност е тапициран с бархет, а остракизма - по-малко ГУЛАГ-ов. Ментицидът (наказателната психиатрия) обаче, надживя Третия Райх, Империята на Слънцето и Варшавския договор. В западна Европа, 30% от децата (на юг) до 70% (на север), са на успокоителни или антидепресанти - в зависимост от посоката на щръкване спрямо нормата. Спомням си една мома - работеше като аниматор към Нестле (кашкавала къркаше по цял ден, а тя им надзираваше отроците), която изпадна в дива истерия, за това, че трябва да им дава хапчетата. Явно терапията (три бутилки вино и три часа секс), е дала резултат - от 15 години е в Холандия, роди и си гледа детето там. Аз не знам каква е разликата между медикаментозната кастрация и ГУЛАГ, сигурно има такава, но въпроса не е като за моята заплата. Със сигурност обаче, отказвам да приема едното, като алтернатива на другото.

Преди няколко хиляди години (по субективната скала), някой, за когото имам смътен спомен, че наричах аз, беше почнал да брои миговете, в които е бил жив. Наричаше ги: "единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Отличаваха се от всичкото останало време по това, че в тях не му липсваше нищо и имаше всичко. Тези мигове задаваха неудобни въпроси. Не винаги даваха отговори. Но винаги връщаха в живота невидимото. Невидимото, което ни пречи да сме атоми (поради което старателно го забравяме); невидимото, без което преставаме да сме галактики. Сега броя миговете, в които съм бил жив и се питам: какво съм правил последните няколко хиляди години? После ще тръсна глава, ще забравя и кротко ще заема мястото си в кристалната решетка. Докато не срещна (случвало се е) някой от тях - баровците-отшелници! Някой от онези, с въпросите без отговори и с отговори на всички въпроси. Някоя от онези черни дупки в обществото, които могат да си позволят най-истинския лукс: да не забравят, да помнят, да си остават галактика.

Коледа напук

Аз не зная какво означава "вярвам". Предпочитам да глаголя "знам", но - спокойно! - няма да ви каня на разходка в моите обувки. Защото идва Коледа и думата е "вярвам". Анахронизъм, инерция, залъгалка по празници, сламка при давене, вариант на downshifting-а? Основание за богоизбраност, оправдание за различно-фобия, повод за мисионерстване… Една от думите, които значат толкова много неща, че престават да значат каквото и да е. А без нея продължаваме да не можем. Оглеждам се понякога и имам чувството, че съм в лабиринт с криви огледала. А в тях е отражението - моето, на другите… на цялото ни време - криво, щърбаво, изгубило контурите си. Защото вярата, щем - не щем, продължава да е единственото, в което можеш да се потърсиш, намериш, харесаш, презреш… Да се измислиш, да се измериш, да се рендосаш, да махнеш пъпка. И ако я няма в дребното ежедневие, и ако не дълбае руслото на целия ни живот, на къде и как да вървим, какво ще оставим на децата си?

На всички езици, които поназнайвам, във всички традиции и цивилизации, "религия" означава връзка. От "religare" (свързвам лат.), "relegere" (събирам лат.) през "йога" (съединяване) и "тантра" (нишка) - всички потоци се вливат в едно. Още по на изток (Будизъм, Конфуцианство, Даоизъм) ползват суфикса "дзяо", който означава "учение за", "обединено около", "центрирано върху". Съответно за трите традиции: просветление (освобождение); човек (и общество); път. Всички религии, без изключение, поставят едно задължително условие: абсолютен, надличностен коректив и връзка с Него или в името Му. Баш тука е препъни-камъка, щото това последното хич не е едно и също. Ще се опитам да го облека в думи, белким докато обяснявам на мен поне да ми стане ясно. Защото не е лесно, можете да сте сигурни.

Връзка. Хоризонтална (в семейството, общността, обществото, нацията) и вертикална (между индивида и Висшата инстанция). Толкоз. Останалото, за което са се клали, колят се и ще се колят людете, са подробности. Касапница, заради спора по изконния въпрос - "защо когато синята слива е червена, значи е зелена". Тъкмо речеш да си позитивен, топъл, Коледен! - почваш велемъдрите писания… и виждаш уродливите аватари на мисионерството, разперили кървави платна към поредното островче инакомислие. Политеизъм, дуализъм, монотеизъм, атеизъм… и все под общ знаменател: войнстващ! Мантрите на цивилизацията са заседнали като трън в сезоните на блудния ми живот. В революционния патос на презрелия социализъм от моята пролет. В оповръщаното от ялови либерални лозунги лято. Та до днес, когато есенния вятър ме засипва с довеяни от закат слънце съветски слогани, а изпод шапката на чичо Сам добрият, стар болшевизъм продължава да размахва артритен показалец. Как се гради цивилизация на такава основа? Отговора на един велик инквизитор (многократно преизпълнил плана по изгаряне на вещици) е: въпреки недостатъците на църквата, света продължава да го има и това е най-сигурното доказателство за съществуването на Бог.

Нейсе. Религията, като хоризонтална връзка, сплита индивидите в общност и налага правила в отношенията. Тя е условие за добруването на обществения организъм и успешната защита срещу конкурентите. Във всички традиции, това е основната функция. Цимент на обществото. Не ми се обсъжда коя от религиите как се справя със задачата, защото няма смисъл. Това дето го има - минало е през времето, стигнало е до днес и даже си прави сметки да пребъде - се е справило. Колко ще му излязат сметките? Няма да надничам в бъдещето - дори да съм изкушен, дори да мога - не искам. Особено по Коледа. Щото въпроса - нали? - беше за добрата стара Коледа. Все едно кога празнуваме рождението Му - на 25 декември или 6 януари, все едно дали отпочваме календара (calendae на латински) или подгонваме прасето, все едно дали сме жертви на рекламна истерия или на гузна съвест - Коледа си е Коледа. И не е от вчера. Покрай края и в началото на годината обичат да се раждат богове. Особено онези, които преди да се жертват за нас и възкръснат, все пак трябва да се родят. Озирис, Дионис, Митра, нашето Момче… Каймака по горните етажи. Много е чурук директната връзка с Тях. Особено по западните цивилизационни ширини. В случая с нашата операционна система, от Него ни дели дълга верига от посредници - хем клисава, хем бетонирана - и си е истинско чудо да се докопаш до шлифера Му. Дали другаде се справят по-добре? Дали са открили алтернатива на развитието като туморно образувание - все напред, все нагоре, за сметка на всичко останало! - към неумолимия прогрес? Дали хармонията може да го измести (прогреса) като модел, като идеал, или просто не е целесъобразна от еволюционна гледна точка? Човекът днес (понеже сифилитика Ницше му внуши, че се е научил сам да си бърше задника), се откри на ново ниво - Homo deus! Човекобог. Бог? Просто да му е. Има един любопитен момент в будизма: на боговете е отреден вечен живот, младост, красота, охолство, всемогъщество… Но могат да се освободят от самсара само когато се преродят в човеци.

Дали е важно да се знае всичко това? По-скоро не. Знанието почти винаги е обратно-пропорционално на вярата. И не знам дали е направило някого щастлив. Древните твърдят, че носи тъга, други едни древни (по на изток от Рая) настояват, че носи радост. Всеки да избира на кои древни да заложи. Покорихме атома, покорихме небесата! - а висините, висините, още дълбините на мирозданието, продължават весело да ни показват кукиш. Света е пълен с експерти по сравнителна религия - безбожници до мозъка на костите и ядрени физици, вярващи като Авраам, вдигнал ножа връз Исаак. Аз не знам къде е истината, но знам, че никога не е при мнозинството. Атеистите днес, са снощните конформисти, същите, които в строен многоглас пееха колко плоска е земята. И палеха клади. От друга страна обаче, в безкрайната вселена осеяна с огнени кълба, се носи и костенурката А-Туин, с все слоновете и Диска на гърба. И ние, малцината свидетели на пророк Пратчет знаем - ако в нея няма място за въображението, тя, вселената, няма да е безкрайна. Признателни сме на квантовата механика за това, че позволи на дядо Коледа да се пъхне във всички комини по света за една нощ и да поеме всичките чаши мляко, които го чакат. Благодарим за реалността под стиснатите клепачи - инаква, но не по-малко реална от онази на Тома Неверни. И обявяваме за смъртен грях рушенето на която и да е вяра, надежда и любов. Защото невежеството - онова по футболните трибуни и депутатските банки, безкнижното невежество и невежеството титулувано, невежеството, което гази тревата и тъпче себеподобните, невежеството на простия милиардер и тъпия юзър… То си е постоянна величина. И е добре да можеш да вярваш, че ще бъде въздадено според делата. За да се постараеш малко - ако не от срам, поне от страх. И в името на един по-поносим свят. Вярващи от всички страни, съединявайте се! Амин.

Преди години (не помня повода) научих, че думата "съвест" на фарси (персийски) се произнася като "чиста". Какви са лингвистичните лабиринти, през които се е разклонило индоевропейското коренище, дали не е просто съвпадение - не ми пука. Резонансът в мен, беше от 7 степен по скалата на Михтер и още не е отзвучал. Бюджолд го беше казала така: репутацията е това, което другите знаят за теб; честта е онова, което сам знаеш за себе си. Наясно съм, че думи като съвест, чест, идеал, достойнство… дори репутация и вяра, са анахронизми в глобално развинтеното общество. Само, че с какво да ги заменя, заместя… как да запълня вакуума? Защото вакуума, както знаем и от квантовата механика, и от Гоя, е "сънят на разума, който ражда чудовища". Та така, като гледам - избора е анахронизми или чудовища - всеки да избира сам. И аз избирам Коледа. Въпреки няколкократно преинсталираната си операционна система, напук на ъпгрейдите, древните и модерни вируси - да бъде Коледа!

Интервю пред Бойко Ламбовски

Пълен текст на интервюто от 08.2014 за вестник "Сега". Въпросите задава Бойко Ламбовски.

- "Човек от Земята" на Биксби по Ваша режисура беше за тип, който не остарява изобщо... Зрителят разбра ли дълбочината на провокацията?

Не знам дали е разбрал, не съм сигурен, че е нужно. Може би е достатъчно да я усети провокацията. Още повече тя не е от типа „начукване на канчето” и това е едно от големите качества на материала. Това е пиеса за паметта. Онази същата памет, която ни формира като човеци, общество, цивилизация. И от тук въпроса: кое да помним, а кое да забравим. Как да живеем, ако не помним, как ще живеем, ако не забравяме? Манипулирането на паметта е древно изкуство. Въпросът е какви са целите на тази манипулация – добруването (въх, к’ва овехтяла дума!) на индивида или добруването на обществото. И има ли възможност за баланс между двете. Някъде между полюсите на урбулешкия индивидуализъм и уютната кома на „Матрицата” сигурно има оазис, но… Има ли и къде е Бигсби не казва. Отказвам да го назова и аз. Клише ще е да заявя, че колкото зрители, толкова и отговори ще има. Но това не е от клишетата, които ми пречат да спя нощем. Пиесата има още едно, много голямо и рядко срещано качество – великолепна опаковка. Всичко, за което писах по-горе, щеше да е абсолютно несмилаемо, ако не беше поднесено в подобна опаковка. Дискретна, стилна и гъделичкащо атрактивна – чак забравяш че не дъвчеш шоколад.

- Какво искаме всъщност от театъра - да ни развлича два-три часа, да ни научи на нещо? Или е вид терапия?

Аз не искам нищо от театъра. Освен – може би – да продължи да ми дава политическо убежище. А иначе… Какво е театъра? Развлечение, училище, терапия… и всичко това, и всичко останало. Театъра е капка вода, в която се отразява вселената – всеки миг различна, по вселенски злободневна, устремена в безсмислени и красиви пориви – релативистично суетна и квантово непредвидима. Изглежда вселената има нужда от това огледало. За да се хареса, да се отврати, да се осъзнае. Това е театъра. Малка капка вода. Нищо повече. А нашата работа – на шибаните театрали имам пред вид, а сме шибани, щото ни шибат разни мътни страсти – та нашата работа е да я пазим тази капка вода да не помътнява. Проста работа.

- Поддържате ли идеята, че трябва да се субсидира театърът съобразно продадените билети, или смятате, че така се стимулира и лошият вкус?

Лошият вкус си съществува и без да го субсидираш. А идеята да стимулираш („стимул” – копието с което в древен Рим са подкарвали лъвове срещу гладиатори и обратно) финансово артиста е чудесна – годините в които театри с по две-три сцени вегетираха с по две-три представления седмично отминаха, дай Буде, да е безвъзвратно. Проблема е, че театралът Андрешко реши да се надлъгва с държавникът Андрешко. И така стигнахме до логичното – протуберанси от далавераджийска находчивост срещу арогантно безочие:

– Ти ми дължиш толкоз, байно политик, що’т си бил достатъчно късоглед (разбирай тъп) да ми оставиш вратички колкото Бранденбургската порта и си се прецакал, байно, и аз ш’та цакам колко’т си искам, щ’от съм пич, пич още тарикат, а ти си льохман, байно.

– Ти, господине, правилно сте изчислили за колко аршина Ви дължим, но – страхувам се – забравили сте кой определя дължината на аршина тук. Така че, уважаеми трегер на културата и духовността, можете спокойно да си заврете сметката в суфльорската будка.

Та така. Мила, родна картинка го беше нарекъл един друг класик.

- А идеята, че сме създали голяма хуманитарна интелигенция, която не можем да издържаме?

Ние тук в България или по принцип? Май навсякъде е така – клисава интелектуална пирамида, която периодично се срива под напора на своята неизмерима тежест. Интелектуалеца е странна порода… нещо като стария виц за евнуха – знае как става, но не може. И това е световна тенденция – пандемия с клинична диагноза „хуманитарна интелигенция”. Кохорти от коментатори, интерпретатори и тълкуватели. Паразитиращи върху разните му там цветя на злото и доброто, върху труда на шизофренични, параноични, низвергнати бачкатори, онези, дето вече не знам колко хилядолетия реголват полукълбата на човешкия мозък. „Културата не е онова дето угасва като му дръпнеш шалтера” казваше Стоян Камбарев. И не разбирам защо трябва ние – аз, Сашо (продавача в плод-зеленчука отсреща) и хилядите знайни и незнайни да го издържат. Да се издържа сам.  Бездруго той, интелектуалецът, се справя с това чудесно. Което, между другото, е един от сигурните признаци за упадък на обществото. Точно както множенето на евнусите в залеза на империите от древността.

- България на добре ли отива, или на зле?

Надявам се, че никъде не отива, а също и че не отива на никъде! България е най-чудесното място за живеене на земята. „Земен рай” както се деряхме две години в казармата, по два пъти в денонощието. България е на здравословна дистанция от дрисъка на Запада и запека на Изтока. Пожелавам и да си остане там, в златната среда, колкото се може по-дълго. А на себе си пожелавам да не доживея до придвижването и в което и да е от гореуказаните направления.

- Доста сте пътешествал. Познавате и Западния, и Източния свят. Има ли полюси на противопоставяне?

Всъщност въобще не съм пътешествал. Пътешественикът е изящно човешко същество, което дегустира света около себе си и прелестите на очарователните му различия. Аз имах работа тук и там, понякога за кратко, понякога с години. Тъпо парче с две думи. И твърдо възнамерявам да си остана такова. А дали има различия? Една и съща боза. И съвършено различен подход към бозата, като такава. Там някъде на изток, в детството си открих така наречената широка руска душа и за малко да се удавя още преди да проходя. После западна Европа наля як картезиански цимент в северните блата на неукрепналата ми личност и почна да гради – градеше, градеше… какво – Вавилонска кула или концлагер – така и не разбрах. Защото аха-аха да го изгради и се запокитих на изток, далеч на изток, по-далеч няма на къде. Там, в часовете свободни от бачкане, или по време на бачкане – вече не помня, се натъкнах на няколко листовки с упътване. Прости такива – живот; начин на употреба. Листовки на по няколко хиляди години. Една такава – за моментите в които затворя очи и се гмурна във Вселената вътре в себе си; друга една – за моментите в които отворя очи и видя, че не съм сам. Инструкции: как да не настъпвам краката около себе си, как да не ги оставям да ме настъпват и те. А там на Изток – крака много, както вероятно знаете и усти... и не от вчера. Та си има правила. И листовки с инструкции. Пък и брауновото движение край теб те учи, ако си готов да възприемаш, разбира се. Както казва един приятел поет (класик приживе, да му се ненарадваш и неначудиш, жив и здрав да е!) и читателят, и писателят се учат с бой. Същото е и със зрителя, режисьора, жената, мъжа… и прочее добитък под слънцето. Та на какво се научаваш чак толкова и с толкоз бой ще питате, и с право. Как на какво? Не гази и не оставяй да те газят – малко ли е? Та на въпроса – има ли противопоставяне между Изтока и Запада. Да, има. И след няколко века менует, джига, фанданго и прочее прояви на жизнерадост връз ситните кокалчета по краката на Изтока не може да няма. И си задаваш логичния въпрос – толкоз ли никой не преброи краката там още преди няколко века, и преди да се отдаде на жизнерадост? И още по-важния въпрос – защо никой не си е направил труда да прелисти простите листовки на туземците и да ги сравни с томовете противоречиви инструкции (или обструкции) които регулират взаимоотношенията на Запад и пораждат така жизнерадостния хаос под бетонните основи. С две думи – както един приятел каза преди двайсет години – в 2050 година, Европа ще произвежда краставици и домати. Всичко останало ще се прави в Азия. Не вярвам да стане чак така, нито толкова бързо… Но… Но пък от друга страна износа на краставици и домати е къде по-достойна дейност от износа на олигархия, маскирана като демокрация, сееща навсякъде по пътя си охлокрация.

- Какво става в света всъщност?

Знам ли. Като че ли все по не му става. И разчита на медиите за да представи вялото си съществуване като епична ерекция. В странно време живеем. Тоталитаризма се облече в кадифе (от което хватката му не отслабна), цензурата еволюира в още по уродливата си форма на автоцензура… Политическата коректност ни дави в розовия си петмез по-страшно и от социализма в най-презрелия му вид. Инквизицията шепне диагнози, които те пращат на кладата на остракизма с ефикасност на която би завидял Торквемада. И какво ти остава? Каква е възможността да си различен без да газиш или да те газят? Без да си безобиден маргинал, импотентен интелектуалец в абаносовата си кула или медиен дисидент. Да си различен. Да не си съгласен. Да не си с мнозинството. Да не си банално модерен – ако от 30 години не бях вегетарианец, днес никога нямаше да стана, ако бях обратен, щях да обърна резбата! И какви са възможностите? Къща на село и двора с лехите или трамбоване в парада на консуматорите? Или нещо друго – опитвам се да го живея, ако успея, ще ви кажа какво е.

- Пак в светлината на "Човек от Земята" - човекът променя ли се към повече рафинираност, толерантност, сдържаност? Или са прави песимистите, които смятат, че става по-лош?

Страхувам се, че въпреки склонността си към словоблудство, тук ще съм пределно лаконичен. С уговорката че това е собственото ми мнение. Не. Не се променя. И не, песимистите не са прави.

- Спиралата на нашата демокрация за последния четвърт век ни извъртя до униние от политическото "дежавю"... Вие лично какво очаквате от изборите наесен?

Спиралата на нашата демокрация е удивително ефикасен контрацептив, който попречи на нашето общество да зачене каквото и да е. От изборите на есен очаквам много предизборни плакати, които жизнерадостно ще плющят на вятъра, докато ги покрият с нови предизборни плакати.

- Какво трябва да променим, за да сме доволни най-после?

Трябва да променим отношението си към бройлерите. След като Европа и Щатите имат нужда от бройлери ще им доставяме бройлери, по възможност преди да надебелеят (за това ще имат време там) и веднага след средното училище (преди да прихванат от туземния анархизъм). След като приехме да сме инкубатор на Запада, трябва да приемем с достойнство функциите си. Не знам дали е възможно да си щастлив бройлер, но и никой не го иска от нас. Важното е да не изглеждаме нещастни. Точно като тамошните бройлери.

- Кое ни пречи в националния характер, за да стоим по-добре на Земната сцена?

Че, ние си стоим чудесно на земната сцена. А това, дето не си даваме сметка е още по-чудесно – автентично е някак, достоверно – почти като натуршчици. Не става дума за някаква скромност, а за жилаво пренебрежение, недоверие към привидностите. Не че не плащаме данък обществено мнение, но той е учудващо нисък в световен мащаб. Такава ни е ролята и си я играем много добре – поне тези, които остават, които не минават през месомелачката на западната цивилизация. Можехме да сме по-диви, още по-чепати (бяхме такива), подходящи за пистолетни роли, ярки, енергични, запомнящи се. Защото театърът не е изнежена селскостопанска култура. Театърът е магарешки бодил. Троскот. Вирус. И Чехов е неговият пророк. Амин.

Рецептите на хищника-постноядец

Не ям месо от 34 години - признавам си го без бой. И все отказвам да застана под байрака на вегетарианството. Много гюрултия - лозунги, борба, мисионерски патос - не е за мен. Пък и все се чудя кой, и как ще пробута рецепта с броколи на инуитите в Лапландия… Две от трите ми щерки ядат месо, благоверната яде риба, аз готвя за всички и продължавам да смятам, че жена в кухнята не е на добро. Ако настоява да измие съдовете или да направи плодов пирог (дай Буде всекиму!) - може, но не е задължително. Всеки има право на предразсъдъци - моите ме пазят от Юди, Кикимори и Караконджули - имам си ги, чувам си ги.
Виртуалното пространство (в хартиен и дигитален вид) е пълно с рецепти. За далак, за мерак и за синя пъпка. Има решение за всеки проблем, всяко от които обикновено създава куп нови. Ръчкането на вкусовите рецептори е изкуство и огромна индустрия. Борбата с наднорменото тегло - научна дисциплина и много, ама много печеливш бизнес. А ние се лутаме между "постѝ!" и "плюскай!", стягаме коланите и чакаме празниците, за да ги отпуснем. На портата чукат краят на декември, голям и малък Сечко - Коледа, Новогодишна нощ, именни дни - все поводи за опущение. "И вълка сит, и агнето цяло" е будистки коан, в който много от нас се губят напълно. А в амплитудата между талазите плът и призраците на анорексията, препускат конниците на личния Апокалипсис. Добър апетит!
И така - няколко предколедни рецепти, от арсенала на хищника-постноядец:
 - Гледай да е просто. Спомни си крайшника с домат и сирене, динята от нечий бостан, прасковите в чуждата градина, кофата с миди и тенекията край плажа. И помисли - имало ли е някога нещо по-вкусно. И пречи ли нещо да продължаваш все така.
 - Не плюскай, щото е време за това. Плюскай, защото си гладен. И яко плюскай. Като новобранец.
 - Бягай като дявол от тамян от всичко, което щъка из медийното пространство. Доброто се продава само, няма нужда от реклама.
 - Гледай анимационния филм "Рататуй". Ум ще ти зайде!
 - Никога не казвай "полезно". Ако не е вкусно отива в кривото гърло, все едно колко е полезно. А дали полезното може да е вкусно? Опитай, когато си гладен.
 - Не си мисли, че ще пробуташ на някого в кухнята овесени ядки, докато хрупаш чипс с водката и количката в хола. Ако ти не разбираш от просто и вкусно, на кого и как ще го пробуташ?
 - Отбягвай всичко препърженко, препеченко, преваренко, все едно дали минава за традиционно. Като трепеш храната, защо мислиш, че тя няма да ти го върне тъпкано?
 - Изобилието на подправки крие изтекъл срок на годност, импотентност зад печката и излишък от ентусиазъм, готварски книги, и предавания. Не готви, ако не ти идва от вътре. Остави го на някой друг.
 - При киселини не бухай сода (или модерни еквиваленти), а запомни добре причината. И си я тури като обеца на ухото.
 - Пази се от кьорсофри, шведски маси и празнични трапези, от всичко което те превключва на вълна "сега ми е паднало" и "веднъж се живее". В нашата задъхана от изобилие част от света, това може да е през ден. Ако не и ката-ден. Толкоз.
А всъщност… глад му е майката. Пробвай с ден в планината, 10 километра в парка, реголване на лозето. Хубава книга, разгонена тигрица, умна компания и - ето го глада - напърчен и ухилен до зъби. Глад! За блясък в окото, за як кокал, за остър ум. За делници и празници. Грижливо изкован, заточен, весел глад. За сирене с домат, за креват (може и да не е на кревата), за живот. Вярно, много са кът рецептите за огладняване, пък и няма универсални. Не такива, за задоволяване на апетит, а онакива - за отваряне на апетит. Търси ги денонощно, маниакално - смислени и безсмислени - там са здравето, егото, имиджа, успеха, здравия сън и стабилната ерекция. (Това, последното, в метафоричен смисъл, се отнася и до двата пола… или колкото са там напоследък). Търси своите рецепти. Няма да ги откриеш готови за теб в рекламни брошури, нито в Интернет. Няма да ги намериш сред фитнес гуру, йога ширпотреба и мазни (като феята-кръстница в "Шрек") диетолози. Можеш да ги потърсиш в религиозните пости, по панаирите на суетата, в плейлистите на Spotify, във формулите за wellness… дори на страниците на lifestyle списание. Дали ще ги откриеш? Че кой да знае от кой храст ще изскочи заека? Някои успяват. Ще ги намериш обаче със сигурност в безсънните нощи след преяждане и препиване. В ужаса от жизнерадостното желе, което се тресе по ситните ти и пораснали деца (със своето вероятно си се примирил), във вида на запъхтените хипопотамчета по детските площадки, заровили зурлички в пакетите чипс, под дървото с презрели череши. В абсурдно напомпаната мускулатура и елегантно-булимичните меса, които минават за мъжка и женска красота. В спомена за циганска баница, крадени круши и лъжицата забита в пъпеша с мед върху потния корем на гаджето.
Наскоро слушах лекцията на виден невролог - разкошен, зъл тип - който сечеше на кестерме и до пояса. Мазната пихтия в черепа ни - рече експерта - иска да плюска (най-вече мазно и сладко), да фирка, да се дрогира, да чука (много и чуждо) и да лъже. Когато от едната страна е собствения ни мозък, а от другата - чудовищната рекламна индустрия, какъв е шанса ни да се преборим за себе си? Може ли някой, с нещо да ни помогне, докато се пържим между биологията и социума? Както винаги, "грижата за давещите се, е грижа на самите давещи се". Битката със света наоколо е трудна, но възможна. Тази, със свирепия хищник в главите ни - почти невъзможна. И можем да минем през иглените уши само ако хванем цаката на добрите стари морков и тояга. Хората се делят (по този признак) на две групи: такива, които тичат пред/след нечия чужда тояга и морков; такива, които успяват да ги държат в собствените си ръце. Най-малката ми дъщеря, преди години, беше много впечатлена от това, че сред хилядите домашни псета по улиците, нашата кучка единствена швъка, свободна навсякъде, без нашийник и каишка. - Грешиш - рекох ѝ аз, - Има каишка, но невидима, както и всички ние, и хора, и добичета. - Ама, как така? – пита… - Ами така, каишки, но невидими. Ако се научим сами да си ги дърпаме - като нашето хайванче - швъкаме. Ако не - все ще се намери някой да ги хване и да ни подкара. Та така. Контрола е задължителен, въпроса е кой държи каишката.
Забранявам (не винаги успешно, не съвсем успешно) на жена ми да се оглежда в огледалото. Предлагам ѝ в замяна да се види в очите ми. На които сам не обръщам внимание що се отнася до мене си. Ползвам като огледало блесналите очи на децата по детската площадка и своите по детските снимки. Щом мога да породя и усетя тази светлина, значи сигурно още съм жив. И смятам да направя всичко възможно (както и невъзможното) да не я надживея. Тази светлина. И този глад.

Спунк 4

Ще направя малко отклонение. След пробега по етажите на мирозданието, ще се опитам да набележа някаква основа, за онова, което нарекох "многоетажно осъзнаване". Защото преди да стигна до споделяне на личен опит, Лисини-писини и прочее Спунк, трябва да мина през човека и мястото му (там са го сложили китайците, там го виждам и аз) между небето и земята.

Опитвам се да говоря просто, за неща, които са набедени за сложни. Защото това е претекст, с който огромното мнозинство от хората оправдават нежеланието да ползват собствената си глава. И прехвърлят отговорността върху някой друг. Някой компетентен. Чудех се дали да сложа кавички на това "компетентен"… няма смисъл. Тези, които поемат отговорността да водят, са компетентни в манипулацията. Компетентни като Христос, Сидхарта, Лао Дзъ, Конфуций, Сократ… компетентни като Савел, Ли Съ, Мохамед, Макиавели и Хитлер. Манипулацията е просто инструмент – нито добър, нито лош – като всеки друг. А за да не обсъждам личности болезнено свързани с нашата политическа или религиозна история, ще ида там, където се чувствам по-свободно и уютно. При Конфуций и Ли Съ.

Много кратко за историята и на личностите, и на идеите им. Кунг Фу Дзъ, роден 6 век преди новата ера. Малко след Навуходоносор и Заратустра, едновременно със Сидхарта и Лао Дзъ, и малко преди Сократ, Платон, и Аристотел. Абсолютен лузър, неуспял да се докопа до никакви властови позиции, при все, че обикаля поред всички воюващи за правото да обединят Китай царства. Посветил се на древната литературна и философска класика, на учението и учениците си, които стигат до реална власт 3 века след смъртта му. Създател на политическата доктрина, която изгражда Китай през всички периоди на стабилност и просперитет в историята му, включително днешния. Учението му, известно като "конфуцианство" (Жу Дзя), по-късно се превръща в религия (Жу Дзяо) и успява да асимилира всички съседи, завоеватели, учения и вярвания по пътя си през времето. Кунг Дзъ е фокусна точка в генеалогията на най-древния аристократичен род в историята на човечеството. Гробницата му се намира в парк с над 20000 хилядолетни дървета, преките му потомци (за 88 поколения) са между милион и половина и три милиона.

Ли Съ, роден 3 век преди новата ера. Малко след Александър, едновременно с Ашока, Ханибал, Архимед и Евклид, малко преди Катон и Сципион старши. Министър на Цин Шъ Хуан, първия император на обединен Китай. Идеолог и двигател на военната, политическа, икономическа и културна реформа, която дава основа и на следващата династия Хан, и на цялата по-нататъшна история на Поднебесната. Дооформя и налага "легизма", създаден от Шън Бухай, Гуан Чжонг, Шан Ян и Хан Фей Дзъ, като го допълва с идеи от "даоизма". Яростен противник на конфуцианството, инициатор на унищожаването на книжовниците и книгите по време на Цин. Легизма (Фа Дзя) бива асимилиран по-късно от конфуцианството, но никога не изчезва като отделна доктрина. Известен като учението за "Силната ръка", той е в основата на "Яса" (законника на Чингисхан), изградил не една империя (Монголската, Могулската, Турската, а в не-малка степен и Руската), и винаги е идвал на власт в периоди на политическа криза в Китай. Всички създатели на нова династия (включително Мао Дзъдун) го ползват за консолидация, всички продължители на династия (включително Дън Сяопин) го изместват в полза на Конфуцианството. (Защото, както казва на Чингисхан Йелю Чуцай – китаец, будист, конфуцианец по образование, легист по призвание – създател на административната структура на монголите: Можеш да създадеш империя от гърба на коня си; не можеш да управляваш империя от гърба на коня си.) След смъртта на Цин Шъ Хуан, Ли Съ поставя на престола втория му син, за сметка на първия, а по-късно е екзекутиран от новия император. Малко след това династията Цин пада, идва Лю Бан и Хан.

Легизъм и Конфуцианство. Първо – общото помежду им. Ученията си приличат достатъчно, което обяснява яростната борба помежду им в протежение на последните 2600 години китайска история. И двете са варианти на "меритокрацията" и като такива, са изключително успешни в политическата практика. Като резултат, наследствената аристокрация, търговците и прочее привилегировани съсловия в Китай, по идея (със статус на религиозна) са лишени от реална власт вече 2200 години. Още от 11 век преди новата ера, смяната на върхушката в Китай (включително императора), се свързва с понятието "Небесен мандат" – получава се за да управляваш добре (справедливост, хармония, достатък), отнема се, когато престанеш. За да бъде връчен на следващия. И двете учения са базирани на този принцип. И не само те, всъщност – всички философски доктрини на Китай (6 основни и множество разклонения), които винаги са свързани с политиката и мястото на личността в обществото, са различни варианти на меритокрация. За какво всъщност става дума? Меритокрацията (власт получена според заслугите) е подробно разработена (в Китай до най-дребни детайли) форма на елитаризъм, със стриктни закони в изграждането на обществената йерархия и строги правила за придвижване нагоре по стълбата. Да го кажем така – правото да управлява принадлежи на този, който го заслужава и знае какво да прави с него, независимо от произхода му. Случвало се е затънтени селца да заделят за образованието на будно дете до 50% от целокупния си доход, защото неговия възход (до където и да стигне) е инвестиция в бъдещето на цялата общност. Историята на Китай е пълна с личности тръгнали от дъното и стигнали до върха, благодарение на качествата и компетентността си. И това е било правилото и правилното, а не просто исторически куриоз, като тези, които се срещат навсякъде. Китайският Self-made man не крие ниския си произход, той се гордее с него – дългия път, който е изминал е доказателство за способностите му. Наследственото предаване на собствеността е даденост, но не дава автоматично право на власт. То се получава по заслуги, до него се стига по тясна и стриктно предначертана пътека. Разбира се е имало корупция, непотизъм и интриги, имало е дворцови преврати, харемни афери, евнуси узурпирали върховете, предателства, амбиции, диктатори, завоеватели, провали, кризи, трагедии… В края на Хан (220 след Христа) населението на Китай е над 80 милиона; след 50 години хаос и гражданска война – не повече от 8 милиона. Китай се е сгромолясвал от цивилизованите си висоти не веднъж и винаги страшно. Но който и да е идвал след това – китаец или варварин – много бързо е разбирал, че не можеш да управляваш нещо толкова голямо, сложно и многолюдно, ако не следваш примери от миналото. Когато се обобщава по начина, по който го правя, често някой може да остане с убеждението, че историческата съдба на Поднебесната е права, лъскава магистрала, по която тя пердаши през хилядолетията. Нищо подобно. Същия кървав тюрлю-гювеч като навсякъде другаде. Но никъде другаде галеона на цивилизацията не е разполагал с толкова яка котва и сигурен маяк. Дори в най-страшните бури, идеята за социално инженерство е спасявала от пълно разрушаване корпуса и независимо от зверските погроми, той винаги е успявал да се добере до тихия залив. Не идеализирам нищо. Само споменавам, че разполагат с принцип, на базата на който да се организират отново. Магистралата, идеята, формулата на цивилизацията е постоянна величина – в каквито кървави стърнища да свърнат, винаги знаят къде да се върнат. И начините са все варианти на меритокрацията. Една любопитна подробност: императорските изпити са били на три нива; първото е давало уважение, престиж, репутация и често е било купувано (от тези, които имат с какво); второто и третото (които водят до властта) – не са се продавали практически никога. А когато са започвали да го правят (случвало се е), обществото е тръгвало надолу, към следващия погром и следващата династия. Китайците (онези, чието мнение значи нещо) никога не са смятали, че някой им е виновен. Винаги са търсили и намирали, и причините за крушението, и пътя към възхода в себе си. Още един нагледен пример от настоящето: президента Си Дзинпин, преди да бъде избран, имаше пред себе си един основен (и огромен…) проблем – той е наследствен принц и като такъв – практически лишен от право на власт. Баща му, Си Чжунсюн, е висш партиен функционер (репресиран от Мао Дзъдун, реабилитиран от Дън Сяопин), а позицията на всички потомци е максимум почетна синекура. Това, което все пак го направи президент (освен 7-те години живот в пещера) е факта, че на 28 годишна възраст се отказва от всички привилегии и синекурни постове, и тръгва най-отдолу. Села, градчета, държавни компании – малки, после големи, градове, провинции, столица – след 30 години катерене, стъпало по стъпало до подножието на върха, той си извоюва правото да бъде избираем и избран. Въпреки произхода си.

Както казва Ерик Ли: демократичните избори не са единствения начин да се легитимира властта. Защото съществува и "компетентност". И (между другото), ако мога да избирам (аз лично) между компетентност и популизъм, между меритокрация и скрита зад демократичен параван олигархия – познайте от три пъти кое ще предпочета.

И така – конфуцианство и легизъм. Целта и на двете е една – да се осигури на обществото най-доброто възможно управление. Да се изкопаят, оформят и придвижат нагоре най-добрите, все едно дали са потомци на аристократи, чиновници, търговци, занаятчии, селяни, чужденци или бандити. По какви критерии, на базата на какви принципи, как? Точно в това е разликата между двете учения. В отговора на въпроса "как". Тук ще се постарая да съм максимално кратък, защото след всички факти и любопитности идваме до същността. Легизмът поставя в центъра закона (пред който, разбира се, почти всички са равни) и страха от нарушаването му. Легистът е войн, законодател, строител, надзирател, палач. Той е силната личност, или верния пес на силната личност, налага безпрекословно волята ѝ, често обслужва (собствени или чужди) капризи и болни амбиции. Най-ценните качества на легиста са воля, целенасоченост, лоялност и войнска доблест. Конфуцианецът служи на идеята. И докато династията ѝ е вярна – той е неин верен слуга. Когато обаче отпердаши в стърнището – той продължава да следва идеята, заедно с новия носител на Небесния мандат. Или сам се нагърбва с него. Конфуцианството не отхвърля закона, напротив – изцяло го приема на въоръжение – но не го поставя на върха. По-високо в йерархията са качества като "човечност", "достойнство", "вярност", "дълг" и прочее красиви словца, които (както обикновено), се превръщат в параван и обикновена демагогия. Не че за тях не са се борили, побеждавали, губили, умирали… Като навсякъде. Но като никъде другаде, тук идеята на върха е само една. Хъ Сие, преведено буквално означава "Заедно радостни" или "Заедно съгласни". А може би действително "съгласни" и "радостни" са синоними?… Прости хора, с прост език, дай Буде всекиму! Термина в буквален превод е толкова девалвирал тук, на запад, че чак се назлъндисвам да го помена… Нейсе – Хъ Сие означава "хармония". И тук няма демагогия, няма популизъм. Има просто като гроб служене на идеята за хармония. Защото без нея няма нито съгласие, нито радост, нито заедно. Има глад, хаос и смърт. Жреци на хармонията, това са конфуцианците и висш религиозен принцип като Хъ Сие (защото, да, конфуцианството е и религия), аз съм срещал съизмерим единствено и само в Будизма.

Ще приключвам тази част. Дълга стана, натовари ме и с бяс, и с радост… доволно, на корем. Защото хармонията при Конфуций не е нещо което се постига, търси, налага. Тя е изначалното състояние, което се възстановява. Тя е жалон, константа, исторически прецедент, част от родовата памет, квант от реалността – неделим и цялостен. Няма хармония наполовина, няма хармония и половина. Тя е дългът на управляващия да ограничи прекомерния апетит, амбиция, воля. Включително и най-вече – своите собствени. Тя посочва, изолира, унищожава раковите клетки на обществото. Всичко което се разраства за сметка на заедното, съгласието и радостта. Ако се чудите какъв толкоз бяс ме е хванал, за к’во толкоз се впрягам… И за всеки, който не е проследил контекста, ще го кажа така: легизъм и фашизъм са две от имената на едно и също туморно образование. А то има и още прозвища – ще оставя всеки сам да си ги търси. А аз ще ида да изпикая трите литра чай и да посрещна изгрева. В памет на всички знайни и незнайни жреци на хармонията.

Изповед на безпътния или до катарзиса и оттатък

Къде беше началото?
Кое беше началото?
Кое беше първата бримка
В неравната плетка
На моя живот?
И как започна всичко?

Достигна ли мама оргазъм?
Беше ли татко пиян?
Аз яйцето ли бях
Или поповата лъжичка?
Или отсъствието на чертичка
Която да превърне игрека във хикс?

Проклинам името, което заличи
Рождената ми необятност
Един вълк е всичките вълци…
Вълкът еди кой си
Е само той си.

Кой засади асмалъка
На моето детство?
Кой смачка гроздата
На моето детство?
Кой изплува от гъстото вино
На моето детство?

Кой точно беше аз?
Като че спомням си
да съм го срещал:
край един поток;
при дъжд веднъж;
и дваж в снеговалеж;
засичали сме се
при няколко жени
и два пъти на погребение;
приспиваше понякога децата ми;
периоди имаше
обичаше да седне с мен на чай;
за него четох в две-три книги;
на филм веднъж го гледах май…
Това ли беше той?
Това ли беше “аз“?

Било отдавна.
Пустите вечери значели много…
Морските изгреви значели много…
Тропот на токчета значело много…
Думите също значели много.
Той искал да обича.
Той силно искал да обича.
И искал да обича силно.
А колко бързо отминавали
Пустите вечери…
Морските изгреви…
Острите токчета…
Пъстрите думи…

Тогава затворил очи.
Затиснал с клепачи
Вечери…
Изгреви…
Токчета…
Думи…
Тъй се научил да плаче.
И да обича.
Без да се влюбва.
И без да разлюбва.

Другите бързали.
Другите знаели.
Другите можели.
А някои го били даже доказали.
Така останал сам.
И тъй се научил да чака.

Той се научил да чака 
Лицата си в мрака.
Полека опипвал лицата си в мрака…
Полека изтривал чертите му мрака…
Полека разкъсвал гърдите му мрака…
Изтръгвал го леко от корени мрака…

Това което пада с плясък
Във дупката под мен
Не е ли част от мен ?
Не е ли част от мойта
Допреди миг
Ненакърнима цялост ?

Кой точно беше “аз“ ?
Чувал съм бил ставал Буда.
Чувал съм бил станал Юда.
За някой си Христос съм чувал.
И чувал съм за някакъв си кръст.
Пожертвал се съм чувал бил
При Термопилите.
Изобретил бил камерите, газовите.
А, Мики-Маус нарисувал бил.
И бил се снимал в порно филм.
Това ли беше?
Ми, почти…
Като че ли…

Първият казват
Се казвал Адам.
После станал и Ева.
Колко лица, имена
И кончини е имал -
Не знам.
Последният
Как ще се казва-
Не знам.
Защо не Адам?

Последна капка в бутилката.
Последен вик на родилката.
Последен гърч във чернилката
На нощта
Преди да дойде денят.
Последен сантим до филтъра.
Последна секунда до изстрела.
Последна снежинка по бузата
В деня
Преди да дойде дъжда.
Последна рана на детството.
Последна тръпка на девството.
Последен спазъм във гърлото
Под дъжда
Преди да избие сълза.

Последен…
Последна…
Последно…
Все в единствено число.
Последното е винаги едно.

Последното нещо
Е нещо такова
Като нещо между
Нещо първо след него
И куп предпоследни неща.

Последното нещо.
Помежду него
И всичко след него
Е полога на смъртта.
Във него тя снася
Сиви яйца
Със сини петънца.
От тях се люпят
Бели дракони
Със зелени очи.
И в тия очи
Изтича небето
И свършва земята.

Кой беше “аз” ?
Кой точно беше “аз“ ?
Не е ли “аз“ папура в блатото;
И вятърът в стъблата на папура;
Трупът на мишка сред стъблата;
И ниският саван на небесата
Застлан над сританото
Сред пространството
Кълбо…

А и кълбото
То самото
Пространството
И то самото
И времето
Самото то
Не е ли “аз“
Щом е само?

Помежду нула и едно
По-мъничък ли е безкрая
От тоя между нула и безкрая?
Когато капне във водата
Става ли сълзата
По-малко сълза?
Водата по-малко вода?
Кенефа по-малко кенеф?
Детството по-малко детство?
Ти по-малко ти?
Аз по-малко аз?
Небето по-малко синьо ?
А синьото по-малко синьо?

От нула до безкрая
Дали е по-голям безкрая
От тоя между нула и едно?

1994 – 15.10.1996.София

Секси!

Винаги, след кратък пробег през историческата перспектива на понятието "секси", съм изумен от степента, в която привличането между половете зависи от модата. Мода в смисъла на някакво сечение между религия, социология, история, география, климат, капризи и прочее параметри на антропологията. За да напусна бързо областта на високата ерудиция (от която мога да си позволя да се отвращавам) ще го кажа така: през вековете мъжете и жените са били привличани от различни, често парадоксално различни физически и психологически черти на противоположния пол. И далеч не само на противоположния – култа към алтернативните варианти е достатъчно древен, но за това друг път. От първите палеолитни скулптури на Богинята Майка (или На-Пе-Шо-Сестра-Му-Дет’-Я-Разцепих), до Рубенсовите грации и през (меко казано) добре охранения африкански и близкоизточен елит, това пищно заклинание срещу глада продължава да е "секси". На другия полюс е аристократичния вампиризъм, древен като света, същият този, който днес ни ръчка от всеки квант на реалността и всеки бит на виртуалността. Прехранените и недохранените сапиенси си поделиха света. В основата на понятието "секси" цъфна грижливо култивирана шизофрения – дебелаци, които копнеят да се вталят и живи скелети, които мечтаят да се угоят. А щастието продължава да си минава по друга улица.

Имам чувството, че напоследък да си "секси", в който и да е от вариантите между полюсите, не е много секси. Защото не е cool enough. Защото не е достатъчно виртуално, политически коректно, не е демократично - тъй де - колко секси може да е захранения в потребителската копаня добитък? Колко да си секси, когато не можеш да изхраниш децата си? Колко да си секси на фона на лъскавия гламур, вездесъщ и повсеместен, като пърхота по сивото кече на клошар? Какви са шансовете да се справиш с пайетите върху имиджа, след като не успяваш да тропосаш дори кръпките по егото? Да не говорим за глобално сметените под килима парцали на безсмъртната душа.

Накамарени една връз друга идентичности, вматрьошени, загърбени, забравени, седят и чакат - всяка една и всички заедно - в мрака на сънищата величествения корпус на Титаник. И къде сред този екшън, сред излъсканите със специални ефекти отломки е сексуалността? Къде е онова горчиво, тръпчиво, фиркано "секси", което отказва категорично да се подчини на формулировка и взривява уравненията? Когато дядо Фройд завъртя вселената около оная работа, да си "секси" стана всеобща повинност. И това не беше толкова лошо - след всички провали, може би суетата щеше да спаси света. Не би. Въпросната повинност се сведе до задължението да си фрустриран, депресиран, контролирано шизофреничен, енигматичен, аристократично алиениран от образа на мазния докер и очилатата интелектуалка в обятията му. Да не е ясно тя ли си или той, да не си наясно тя ли си, или той, да е банално да си само тя и само той, да се рееш из нюансите на сивото "То". Това ли е секси? Напоследък едно неприлично младо девойче (което някак се изхитряваше да е трепач, въпреки младостта) ми заяви, че депресията вече не е секси. Секси са паник-атаките!

И така, да си секси, не е секси. Това е една особена такава хава. Явно да излъчваш или приемаш на вълните на радио "Секси", отклонява човека от основните му функции – производство и потребление. Всъщност сексуалността е чудесен мотив и не по-лош стимул, особено в нейния вариант на виртуално изобилие и физическо лишение. И в случая не става дума за някаква религиозна сублимация или прочее ингредиент на мистичния бульон, който се плацика в главите на New age поколението. Накратко: физическото недонождане и виртуалното преонождане са ротора и статора на съвременното общество. И нямат нищо общо с брахмачария, тантра и други прекрасни тинтири-минтири практики, които разтягат до субективна безкрайност хващането на Божия шлифер.

Днес секси е добре лъснатия аватар и инвестицията в дрешки, фитнес, клубни карти и хранителни добавки. Евангелието по Фройд продължава да решава много проблеми, които никога не са съществували преди написването му. Данъка "обществено мнение" се разплоди и добави към личния фиск ангария в социалните мрежи, закрепостяване в потребителската кошница и неистов юруш в еничарския корпус на демократичния интернационал. За да си секси, трябва да си на правилната страна на историята. А ние "вода газим, жадни ходим" и се гърчим пред дилемата - брутален виртуален секс или опакована в презерватив романтика. Сигурно щеше да е тъжно, ако не беше толкова смешно.

Секси е здравото, чистото (добре изкъпаното), усмихнатото, гладното. Онова дето не можеш да го фалшифицираш, симулираш, купиш и продадеш. Секси е умното. Онова, което с усмивка казва да или не и с усмивка приема да-то, и не-то. Онова, дето прозира отвъд ефимерните фитнес пропорции на скудоумните крави и бици. Дето има въображение да превърне баналната копулация в приключение, в терапия, в риуал. Онова, което умее да изгуби ума си и в криво-ляво събраните после парчета, пак да намери себе си. Секси е способността да генерираш и споделяш радост. Желанието без скрупули, сметки, планове и перспективи. Поривите, които спират времето и вкарват живота в сляп коловоз, далеч от излъсканите релси на експресите.

Опитите да се имитира ерекция и женски оргазъм продължават от векове, въпреки отчайващата безрезултатност. Ерекцията и женския оргазъм са като стъпките по водата, като задното салто на Лазар, като виното в каните на Кана Галилейска. От онези неща, дето ги чакаш, надяваш се, а те престават да се случват, когато престанеш да благодариш за тях. Малки чудеса, като изгрева, детския смях, дъжда и хляба. Аз не знам какво е "секси", както не знам и какво е "любов". Просто защото са категории дотолкова субективни, дотолкова девалвирали са самите думички, смислите с които ги товарим са толкова много, че отдавна са изгубили всякакъв смисъл. Но знам какво значи "нежност". И знам, че това е единствения начин да влезеш под кожата на някой - за миг, за ден, за цял живот. За да прогониш злите духове, да оближеш раните, да отпушиш затлачения извор на радостта. Не знам дали това е "секси". Но гледам да не забравям, че "човек е отговорен завинаги и за всичко, което е опитомил".

Спунк 3

Спускането в сутерена на нашата сграда се оказва сложна работа. Когато в началото на миналия век Макс Планк направи първите крачки - съвсем на тъмно и опипом - толкова се стресна, че до края на живота си не припари повече там. Айнщайн влезе с ритник и (поне на пръв поглед) освети завинаги първото ниво на подземието. Няма да навлизам в подробностите на теорията на относителността, нито на специалната, нито на общата. Бях на 13 години, когато дядо ми Васил ме вкара (също с ритник) там, от където бяха избягали с див световъртеж и пълна дезориентация стотици бляскави умове. Понеже не бях запознат с въпросния факт, приех това ниво на реалност по най-простия начин и съвсем естествено. Като нещо очевидно. Когато стане въпрос за това, какво разбирам от порядките на този етаж, винаги се чудя кой, и какво не разбира. В една вселена, в която всичко се намира в движение, единственото състояние на покой е точката в която се намира наблюдателя - ти, той, тя... Без никаква възможност за ние, вие, те. В центъра на субективната реалност е различна за всеки от нас координатна система. Всичко, което се движи спрямо тази точка, се намира в различно от твоето време и пространство. И колкото по-голяма е скоростта му спрямо центъра (където си единствено и само ти), толкова по-драстична е въпросната разлика. От там и етикета "относителност", лепнат от гениалния хахо Алберт, от там и името което ще приемем за това първо ниво на сутерена.
Разбира се, тук в дядовата ръкавичка, цялата тази абракадабра изглежда безсмислена. В рамките на Слънчевата система, единствено Меркурий се гъзурчи на нютоновите формули, а при скоростите, които са ни достъпни, трябва да преброим бая цифрички след десетичната запетая по дисплея на хронометъра. За подробности (достатъчно научни и пределно популярни) - книгите на Стивън Хокинг и Брайън Грийн. Спокойно, там няма математика. Няма да има и тук. Няма нужда от подробности - те за изкушения са ненужни, а за останалите - излишни. Тук ще си говорим за дърветата, зад които не виждаме гората. И не защото сме кьорави или тъпи. А защото никой не ни е научил как.
Основните въпроси в нашето кьоше на цивилизацията са "какво" и "защо". А там, на изток от рая, питат "как". Не само питат, но и отговарят. С прости думи, без емоции - обикновени книжки с инструкции. Цялата източна философия, в древния ѝ вариант, в първоизточниците, е написана като user manual. И при индийците е така, и при китайците. Проблемът е, че за тези две хиляди и петстотин години, от как гърците почнаха да дълбаят руслото на западното мислене в главите ни, ние изгубихме способността да възприемаме реалността непосредствено. За да забележим нещо, трябва да бъдем преведени (някак сами или от някого) през целия лабиринт от красиви, мъдри и прочее гранясали от вековен смисъл словеса. Които те заравят в блато от софистика, реторика, метафоричност, назидателност и духовност. А простото "как", увисва в буркана с формалин, в който кастрата съзерцава миналото си. Дори на изток, в технологията, която трябва да осъществи пълно възприемане на реалността, се използват хитринки. Коани, десакрализация, вулгаризация, парадокси, секс изваден от контекста на размножаването, желанието и нагона, довеждане на словесното русло на мисълта до абсурда, екстремно физическо изтощение... Природата на Буда е в кравешкото лайно на пътя, аскетизма превръща жлезите с вътрешна секреция в прецизен и послушен инструмент, сетивния глад те води право по вертикала в центъра на вселената. Как се прави? Просто. С 24/7 правене.
Няма да ви занимавам нито с изброяване на практики, нито с конкретна такава. Която (не е ли очевидно!), е по-добра от всички останали. Най-лесния начин да разплискаш мистичния бульон в главата си (хипи простотиите, new age...) е да почнеш да каращисваш. Туй от Дао, онуй от Кастанеда, малко Карма от тук, от там и всичкото тропосано върху изветряло християнство. Когато споделям личен опит, то ще е най-много пример и никога универсална рецепта. Защото никой, на нищо не може да ви научи. Максимума, който някой може да направи за някого, е да му помогне да се научи сам.
В моя живот, се случи така, че три книги (сред стотиците подобни, които две десетилетия вече не чета) бяха компаса, който ме преведе през словесната джунгла и продължава да ме води в мълчанието отвъд нея. "Йога-сутра" на Патанджали, "Дао-дъ дзин" на Лао-дзъ и "И-дзин", приписван не като авторство, но като обработка на Конфуций. И трите се свързват с конкретна традиция (йога, даоизъм, конфуцианство), и трите са 100% над-религиозни, и трите са първоизточници. Страниците коментари върху тях хилядократно надхвърлят скромния обем на оригиналите. В някои случаи (лично при мен - Вивекананда, Ернст Ууд, Ричард Вилхелм...), те помагат да се пребориш с почти непостижимите език, простота и технологичност на древния текст. В огромното мнозинство от случаите обаче, се стига до пълна мистификация (независимо от благите намерения на автора), или до банална спекулация. "Бхагавад-гита" влезе доволно рано в живота ми. След като Прабхупада я превърна в сакъз за малоумни (и сигурен източник на доходи), скомината ме лиши напълно от нея. Което първоизточника със сигурност не заслужава.
Дали списъка от книжници по-горе гарантира на някого, че ще подкара колелото? Не. Колело се подкарва с падане, ставане и падане, и ставане... Но вършат работа когато помагаш на някого да не си счупи главата докато се учи. И намалява риска да счупиш своята. И за толкоз благодаря.
Да се върнем при нивата в мазето на нашата сграда. На етаж "относителност" си има ясни закони. Научните инструменти работят, логиката пращи по шевовете, но интуицията - криво-ляво - се справя. По-надолу обаче (винаги има по-надолу), става наистина страшно и смешно, и страшно смешно. Когато Бор, Хайзенберг, Дирак и сие почнаха да копаят, и законите, и логиката, и дори интуицията се оказаха безсилни. Нивото на квантовата реалност изправи човека пред пълната невъзможност да докаже или да си представи дереждето там, вътре. Един цитат от "Елегантната вселена" на Брайън Грийн: „Съвременната науката стигна до извода, че света се състои от добре подредено нищо. А още преди 2500 години, древните индуси са го описвали точно по този начин". Когато гледаш филма, направен по книгата (шаренко и раздвиженко, като за мунтафони, дето няма да я прочетат), истински те смайват интервютата с учените, които размахват кирки в шахтата на квантовата механика. Пичовете с мъка излизат от мистичен транс (не бъркайте "мистика" с "мистификация"), за да споделят (не твърде членоразделно) конкретен факт от научната си дейност. Хора, яко вкопчени в Господния шлифер, които нито знаят как, нито искат да го пуснат. Хора, които кротко казват "не знам", дори когато имат някакъв отговор. Защото знаят, че той, отговора, си е техен и един от многото възможни, защото не могат да го докажат, не могат да го облекат в думи, а математиката се губи в лабиринт от хипотези.
Пътят надолу се оказва толкова дълъг, че в асансьора няма копче за натам. Нито ще изпадам в терминология, нито ще ви водя из просторите на Шунията ("Сю-конг" на китайски, нещо като "пустота" на български) - всеки може да го направи единствено сам, а възможността е на крачка разстояние за всеки от нас. Когато бях малък, мисълта за вечност и безкрайност ме изпълваше с някакъв тръпчив ужас, като предчувствие за празник, след който делника ще е още по-невъзможен. После разбрах, че вечното и безкрайното се крият между всеки два кванта от реалността - и навън, и навътре, и най-вече в онзи миг между преди и после, който наричаме "сега". Разбрах, че празника никога не свършва. Опитвам се да имитирам нормален живот. Понякога успявам. Това, което наричат "квантови флуктуации" (способността на вакуума непрекъснато да взима назаем от себе си), аз го наричам "радост". Радост от безсмисления, вечен и безкраен процес на съществуването. Радост от осъзнаването му.

Следва продължение, което (както и всички останали текстове) никой не е длъжен да чете.